Димитър  Хаджитодоров

И жените ме спираха да ми разказват тъгите си. Те плачеха и се удряха в гърдите, а аз не можех никак да им помогна. Мак Гахан

Чужденецо милостиви,
Бог ли те прати при нас,
наште мъки зли, горчиви
да ти кажем в тоя час?

„Жалбите на майките”, Иван Вазов

Руско-турската Освободителна война - 1877-1878 г.г., постигнала възстановяването на Българската държава, е характерна с значителното количество доброволци, участвали в нея. Имената на художнника Василий Верешчагин, писателите Владимир Гиляровски и Всеволод Гаршин, баронеса Юлия Вревска, хилядите неизвестни бойци, останали по паметниците на братските могили на Шипка, Плевен, Шейново и другаде, напомнят за славната епопея, допринесла за политическата ни независимост преди 140 години. И докато Западна Европа, традиционно подкрепяща Османската империя срещу предполагаеми териториални домогвания на Русия, наблюдава в нерешителност забележителните победи на нашите освободители, в редиците на напредващата армия намира място и американския кореспондент Джанюариъс Макгахан, чийто самоотвержен, изпълнен с напрежение и приключения  живот, достоен за перото на писатели като Александър Дюма и Жул Верн, е отдаден на застъпничество за нашия изстрадал народ.

І

Джанюариъс Макгахан, потресъл с неповторимите си репортажи културната и политическа общественост от Русия до Великобритания, е роден на 12 юни 1844 в местността Гълъбов хребет близо до град Ню Лексингтън, щат Охайо, САЩ. Баща му, Джеймс Макгахан, е имигрант от Ирландия, а майка му, Хенриета Демпси, е от немски произход.

Семейството Макгахан живее скромно в стара ферма. Джанюариъс е най-голямото от трите им деца. На шестгодишна възраст той осиротява и смъртта на баща му остава целия дом без подкрепа.

Скоро след скръбното събитие бъдещият военен кореспондент се наема на работа в близките тютюневи плантации през пролетта и лятото. Есен и зиме посещава училище. Независимо от стеснените обстоятелства, Джанюариъс е отличен ученик, пише с красив почерк, представя „необикновено добри съчинения и чете много повече от момчетата на неговата възраст.”1/. Мечтата му по онова време е да стане астроном. Десет години по-късно заминава за Хънтингтън, щат Индиана, където работи като бакалин и учител и пише първите си дописки до местния вестник „Демократ”. Той посещава търговско училище, усвоява счетоводство и управление на бизнеса и постъпва като служител на „Юнион Пасифик” в Сейнт Луис. Когато спестява достатъчно пари, Джанюариъс довежда в Хънтигтън майка си и по-малките си братя. Сред своите връстници младежът  изпъква с литературните си интереси и общителност. Той предпочита разходките в гората и книгите на Шекспир и Дикенс. Пред приятел съобщава най-голямата си мечта - да напише книга, която да му донесе слава.1/

В началото на 1868 г. Джанюариъс се запознава с генерал-лейтенант Филип Шеридан, герой от Гражданската война на САЩ. Дружбата със забележителния офицер изиграва определена роля в решението му да замине за Европа, за да изучава чужди езици или право.

ІІ

Попаднал в Брюксел и Париж, любознателният младеж събира знания и завързва приятелства. Изучава упорито френски език, за да може да общува с новите си познати и да следи вестите в Стария свят. Посещенията му на исторически и културни забележителности запълват писмата, които той редовно пише на своята майка. В артистичната колония Екуан Джанюариъс живее сред група художници и преподава английски на желаещите.

В края на 1869 г. писмата на младият американец се изпълват с тревожни вести за рушащата се империя на Наполеон ІІІ. Според наблюденията му, „… картината силно напомня за Париж преди революцията, така както Юго го описва в „Клетниците”.1/

Войната между Франция и Прусия той посреща на север, изучавайки забележителностите на старинния град Аахен, свързан с царуването на Карл Велики. Когато се завръща към Брюксел през септември 1870 г., френския император вече е в плен, а пруската армия обсажда Париж. По това време ген. Шеридан пристига в немския щаб като наблюдаващ и с негово съдействие Джанюариъс се свързва с вестник „Ню Йорк Хералд”. В първата седмица на януари 1871 г., като „специален кореспондент”, той се отправя към разбитата френска армия и се заема енергично със задача, която ще изпълнява саможертвено до края на своя сравнително кратък живот. Професията на военния кореспондент в онази епоха се отличава със значителна самостоятелност и политическите и обществени дейци често се съобразяват с преценките му. Най-големите ежедневници внимателно пресяват екипите си и често възлагат рисковани операции на своите информатори. Присъствието им на предната линия на събитията е съпроводено с немалка заплаха за живота.

Обстановката, в която попада американеца, е объркана и тревожна. Френската армия отстъпва неизвестно къде, а в провинцията политиците се опитват да спасят нещо чрез плахи опити за преговори. От Италия пристига на помощ Джузепе Гарибалди, но смелото му противопоставяне на прусите не намира подкрепа от деморализираното френско командване.

През февруари 1871 г. Макгахан е в Бордо и успява да вземе интервю от Виктор Юго, завърнал се наскоро от продължителното изгнание на остров Джърси. В своите записки кореспондентът характеризира великия писател: „не е едър, но силен и жизнен за възрастта си; с бяла коса и брада и здрав вид на лицето. Енергична фигура. Живее във въздържание. Дълбоки сини очи…”1/

Набързо сформираното републиканско правителство на Франция подписва унизителния Версайски договор и се съгласява провинциите Елзас и Лотарингия да бъдат отстъпени на Германия. Тридесетхилядната пруска армия, начело с кайзер Вилхелм, преминава в триумфален марш през Париж. В отговор радикални френски сили нападат артилерийските казарми и отмъкват двеста оръдия, с които се укрепват на т.н. „Червен” бастион на Монмартр. Това е началото на продължилата седемдесет дни Парижка комуна. Безуспешните опити на правителството да възвърне оръдията нажежават обстановката. Към формированията комунари се присъединяват доброволци граждани и военни.

На 18 март Джанюариъс Макгахан пристига в Париж и вижда издигнатите барикади в близост до Плас Пигал. Той се отправя към Монмартр и се смесва с бунтовниците. Мнение на повечето кореспонденти е, че Макгахан е първия свидетел, съобщаващ за Парижката комуна. Скоро той се запознава с ръководители на въстаниците, между които е Ярослав Домбровски, „комендант на Париж и един от най-кадърните и магнетични лидери на Комуната.” … „… полски благородник…”, който „.. до голяма степен осигурява бойната готовност на комунарите и отпора им срещу армията на Версай,…” „..той се превръща в символ на безкористна смелост на барикадите, а името му става легенда още преди да намери смъртта си на тях.”1/

Няколко пъти животът на публициста е „на косъм от смъртта” 1/. На 19 май той съобщава, че „..докато минавах под укрепленията с генерал Домбровски, един снаряд прелетя на няколко сантиметра от мен и ударната вълна ми причини силна болка в гърба и ме извади от строя.” 1/ В „набързо надраскано писмо”, Макгахан пише: „Яздех с Домбровски и шапката ми бе пронизана от куршум, който едва не ме събори от коня.” 1/ Енергичните кореспонденции привличат вниманието и в края на м. май, вместо една, в-к „Хералд” отделя три колонки за материала на Макгахан, съпровождайки ги с привличащи погледа заглавия.

На 21 май в Париж влиза сто и тридесетхилядна правителствена армия. Два дни след това събитие ген. Домбровски пада смъртно ранен на барикадите. Версайци и комунари се хващат яростно в кървава борба.

На 24 май Макгахан и негов колега са арестувани от правителствени жандарми и поведени към щаба на версайците. Единствено намесата на американския пълномощен министър в столицата успява да спаси неуморния кореспондент от евентуален разстрел. Парижката комуна е разгромена с нечувана жестокост. Разказвайки за тези събития, Макгахан не крие симпатиите си към хората, сред които е живял почти два месеца и се изказва остро срещу правителствените органи на Френската република.

Бурните преживявания формират неговото журналистическо кредо: „Твърдо съм решил да казвам истината като журналист, независимо че някому това може да се стори акт срещу религията или властта; …. Никога не допускам собствените ми образованост или предразсъдъци да заслепят очите ми за истината и ще я кажа, дори да ме застрелят за това.” 1/

Авторитетът, който придобива Макгахан след репортажите, посветени на Парижката комуна, е толкова голям, че той получава две сериозни кореспондентски задачи в Европа и през лятото на 1871 г. прекосява Стария континент от запад на изток и достига до гр. Одеса и п-в Крим. Там трябва да „наблюдава” и пише за руския император Александър II и неговото семейство, които се намират в Ялта и ще прекарат зимата край морето.

Квартирата на Макгахан, очевидеца на събитията във Франция, се превръща в „… любим център за разговори, военни новини и игра на шах и карти.” 1/ Сред посетителите са „двама принцове, един барон, граф и сина на личния лекар на императора”. 1/ Макгахан дружи с млади руски офицери, които по-късно ще среща в горещите битки край Хива, Плевен, прохода Шипка и в Сан-Стефано.

През м. ноември Макгахан, поканен на разходка до водопад в околностите на Ялта, е представен на две млади жени, Варвара и Наталия Елагини. За тази среща той записва в бележника си:  „Едната от дамите (Варвара) имаше много красиви очи.” 1/

Родът Елагини се появява в Русия през ХV в., след края на кръстоносните походи. Неговият родоначалник Винсент пристига в империята от града Елагон в Италия. Гербът му носи символи, говорещи за военни победи и почести. Фамилията Елагин се среща при цар Иван Грозни, където нейн член фигурира в хрониките като „войвода”. Друг, по-късен представител, Иван Елагин, е известен писател-историк и член на кабинета в двора на императрицата Екатерина Велика.

„Дамата с красивите очи” изучава френски и немски език у дома и, освен разходките с любимото куче, една от най-големите й радости е да се рови в бащината си библиотека, „пълна с руска и френска класическа литература”. 1/ Семейството й често посещава Ясна поляна и дружи с граф Лев Толстой. Варвара заявява понякога, че е „възпитана под влиянието на граф Толстой”, … „несравнимият творец и изследовател на човешките сърца” 1/ Баща й дружи с членове на свитата и следва императора на п-в Крим през дългата руска зима.

Когато се запознава с Макгахан, Варвара владее английски език и се проявява със своя писателска дарба. Тъй като не притежава зестра, тя възнамерява да се заеме с учителска работа, професия, на която по-възрастната й сестра гледа с недоверие.

Почувствала интереса на американския кореспондент към нея, Варвара си спомня след години: „Аз обичах да разговарям с американеца, забавлявах се с неговата оригиналност, но изобщо не смятах да се омъжвам. Чувствата ми към него изобщо не наподобяваха любов.” 1/

През месец ноември царското семейство и свитата пътуват от Ялта до Одеса. Варвара открива на борда и Макгахан. Девойката не може да отрече, че той е очарователен, „…макар и малко див - каквито са всички американци.” 1/

„Никак не ми се искаше да се сбогуваме, записва тя по-късно. Толкова добро мнение си съставих за него от разговора на палубата.” 1/

Макгахан настойчиво посещава Варвара в Одеса. При обсъждане на бъдещото й положение като преподавателка, той й предлага брак, заявявайки уверено: „…аз съм човекът, за когото ще се омъжиш!” 1/

Скоро след разговора  Варвара заминава за Санкт-Петербург и  постъпва като учителка по френски и по руски езици в частен пансион. Както си спомня тя, „…аз на практика бях лишена от наследство, прокудена от семейството и отпратена с пожелание за добър път.” 1/

От работното място тя изпраща малка бележка с новия си адрес на Макгахан.  Девойката все още твърди: „Аз не го обичах, но с него ми беше толкова весело, че не исках да изгубя компанията му.” 1/

Няколко дни след появяването си Макгахан  предлага официално на Варвара да сключат брак. „Толкова се бях привързала към него - спомня си по-късно тя, - че се съгласих. Казах му, че все още не го обичам, но ако е склонен да изчака една година, със сигурност ще бъда щастлива да се омъжа за него. Той с радост се съгласи и на следващия ден ми изпрати медальон и годежен пръстен…” 1/

Ярката индивидуалност и известна ексцентричност на американския кореспондент допадат особено на Варвара и тя признава: „Никога не бях срещала човек, който по ум можеше да се сравнява с него.” 1/

През април в Русия пристига генерал Шеридан и Макгахан го придружава към местата, които високия гост посещава. При всеки удобен случай той  навестява своята възлюбена в Санкт Петербург. За Варвара тези дни са „най-щастливите и безгрижните в живота” 1/ В своите спомени тя заявява: „Знаех, че съм му по-скъпа от всичко на света, и абсолютно вярвах в него, прощавах му всичко и го обичах така, както никога не съм допускала, че мога да обичам някого.” 1/

Джанюариъс и Варвара сключват граждански брак през януари 1873 г. в Париж. Две седмици по-късно Макгахан е изпратен отново в Русия, за да се присъедини към армията, която поема на поход срещу древната цитадела Хива, държава между империята и Индия, известна с размирните си жители. Изборът пада на американеца, защото той вече знае руски език и има боен опит от Парижката комуна.

Кореспондентът полага енергични усилия  в Санкт Петебрург по уреждане на документите, но отвсякъде получава твърд отказ. Главнокомандващият, генерал Кауфман, категорично не желае присъствието на чуждестранната преса. Макгахан, обаче, упорито продължава подготовката. Приятелят му Юджийн Скайлер, служител в американското посолство, решава да го да го придружи в първия етап на похода към Туркестан. Варвара не е очарована от скорошната раздяла, но се утешава с факта, че Макгахан ще бъде с руска войска, което й се струва като „гаранция за безопасността му.” 1/

Събирайки сведения за територията, към която се отправя, Макгахан се консултира с прочутия източен пътешественик Арминиус Вамбери в Печ, Унгария. От него научава „как се плащат премии за главите на убитите в боя, ужасните градски пазари за роби, масовите екзекуции на пленници.” 1/ По пътя се запознава с лице, което се представя за потомък на Чингиз хан и внимателно го разпитва за нравите и обичаите на народа му. Варвара и Скайлер, които го придружават, с безпокойство превеждат изпълнения с подробности разговор.

В средата на март руската армия потегля в продължителен поход към Ташкент. Нахлуването в земите южно от Аралско море започва от пет различни посоки. Военната част, командвана от ген. Кауфман, се състои от „около 2500 души, от които 600 казаци,…Разполагат с четири теглени от конски впрягове оръдия, шест по-малки топа, половин батарея планински гаубици, шест минохвъргачки, две картечници, една рота сапьори и керван от 4000 товарни камили.” 1/

Макгахан се разделя със съпругата си в Саратов на Волга на 27 март 1873 г. и се отправя със Скайлер към Оренбург, на 350 мили на изток. Двамата приятели преодоляват разстоянието между Оренбург и Казала за четири дни, сред „режещия степен вятър”. 1/ В малката кола, наречена „тарантас”, те седят върху сламен дюшек, където нощем, увити в дебели овчи кожи, дремят на пресекулки в ужасяващ студ. Температурата варира между 30 и 40 градуса под нулата. Животните, които теглят превозното средство, най-често са преуморени и несигурни в реакциите си. По пътя имат възможност поне да изпият горещ чай или кафе в междинните постове и да хапнат малко хляб, рядко парче студено месо.

Руските управляващи в Казала посрещат любезно американците и се стараят да ги устроят в тяхното настаняване. Следващият етап са състои от още четири дни до форт Перовски - „най-отвратителното място, на което някога съм бил…” 1/ Макгахан и Скайлер наместват сламениците си в мизерна стаичка, а наетия още в Оренбург Ак-Маматов, татарин, говорещ руски и почти всички източни диалекти, е отправен да потърси коне, с които да преминат над 400 мили през пустинята Казълкум. Тъй като Ак-Маматов не се справя с възложената задача, Макгахан го освобождава и наема за водач местният жител Муструф и още един млад киргизец. Освен това купува шест коня, „като плаща между 30 и 50 щатски долара за всеки.” 1/ Багажът се състой от петдесет килограма бисквити, захар, чай, мехове с вода и кожени кофи за вадене на кладенчова вода, амуниции, оръжия и принадлежности.” 1/ Макгахан се надява да измине „разстоянието за два пъти по-кратко време”, лишавайки се от „елементарните удобства на номадите” 1/. Кореспондентът е въоръжен с „една английска ловна двуцевка, още една двуцевна пушка, една карабина „Уинчестър”, три тежки револвера, една кремъклийка, плюс различни саби и ножове.” 1/ Главното опасение за него е вероятна среща с разбойници по пътя към Хива.

Макгахан се сбогува на 30 април със Скайлер и прекосява с ферибот реката Сърдаря. Той възнамерява да следва течението на малката рекичка Янидаря, която тече в средата на Великата пустиня.

Следващите седмици кореспондентът е „изгубен за света” 1/ „…животът му се намира в ръцете на киргизките племена, , за които тогава се знае малко, а онова, което се знае, е зловещо.  … директно ги наричат крадци и убийци.”…

Макгахан установява, че пустинята е точно толкова страшна, колкото са я описвали…, но киргизкият народ, пише той, „е оклеветен от невежи пътешественици, доброжелатели и други подобни.” 1/

„Пустинята се оказва променлива като реката. Малката конна дружина преминава през заплетени шубраци, тръстики, ниски дюни, голи пространства, жилава трева и прищеп, трънаци и напукана, изгорена от слънцето земя. Следват безкрайни пясъчни хребети и ниски планини, … , съставени от крехък пясъчник. …”

„Ледените арктически ветрове и облаци от въртящи се пясъци са навсякъде около Макгахан и той усеща присъствието на смъртта.” 1/ Според него Къзълкум е „равнина с растителност на костница”. 1/

Въпреки лишенията, те намират места, в които животинския свят е в изобилие. Разнообразяват храната си с простреляни патици, освен това забелязват златни фазани, антилопи сайгак, гущери, костенурки, грачещи врани, овци, кози и камили.  Жителите на киргизките селища, които се изпречват на пътя му, са доброжелателни и Макгахан ги намира „безкрайно гостоприемни, мили, честни и ненаситно любопитни.” 1/

Американският кореспондент „доставя голяма радост на своите домакини, като им раздава пури, а те от своя страна му благодарят с номадски песни.” … този начин на пеене, признава той, е без аналог: звукът е пронизителен, в много висока тоналност и се изпълнява като носов, разстройващ вой.” 1/

„Когато не намират гостоприемни киргизки аули, Макгахан и хората му прекарват мъчителни нощи в пустинята, загърнати в овчи кожи, за да се предпазят от хапещия вятър и свирепия студ.” 1/

Попаднали в Иркибай, руски аванпост на реката Янидаря, те са посрещнати радушно от коменданта на форта. Той им подарява известно количество овес за животните и поверява на кореспондента няколко писма за Великия княз. 1/

„На 16 май сутринта, изтощени до крайност и потънали в мърсотия, Макгахан и неговите водачи влизат в лагера Хала-Ата на територията на Бухара. Казълкум вече е зад тях.” 1/

Руската армия е потеглила към Хива преди пет дни. Макгахан изоставя багажа си и се отправя в ускорен марш към река Амударя. На 24 май, призори, орентирайки се по Полярната звезда, американския кореспондент  прониква към вражеските земи. С риск за живота, групичката се движи през туркменска територия, където вилнее прочутия разбойник Садик.

На тридесетина мили от Хала-Ата попадат в руския форт „Св. Георги”, чиито командващ, полковник Новомлински, ги посреща сърдечно. Вестта за смелия юнак, прекосил в ускорен марш Казълкум, е достигнала неизвестно как в тези крайща. За това събитие научава дори Скайлер, който се намира в далечен Ташкент.

Макгахан остава във форта един ден и продължава ускорено своя път. Малко след потеглянето му, във военната част пристига казашки патрул със заповед кореспондента да бъде обезоръжен и арестуван.

На 27 май забелязват следите на преминала голяма армия. Малко по-късно, от една висока дюна, Макгахан вижда Амударя: „Аз забравих Кауфман, туркмените, целта на експедицията си, всичко в радостта, че виждам нейните бързо течащи води.” 1/

Докато съзерцава реката, Макгахан долавя ехото на престрелка. На около двадесет мили от Хива армията на ген. Кауфман е влязла в сражение.

Когато се появява  в лагера, един руски офицер му задава въпроса: “Кой сте вие?”. Макгахан отговаря кратко: „Американец”.

Кореспондентът е приет сърдечно от генерал Головачов, който го кани на закуска, сякаш са на пикник, а не на бойно поле. Спрямо „издокараните в бели куртки и фуражки, … чисти и колосани, сякаш … на парад на Исакиевския площад в Санкт Петербург” 1/ Макгахан се чувства като „мръсен просяк с рунтава рижа брада” 1/ Дрехата му е в дрипи, а куртката е скъсана от ремъка на пушката, която виси на рамото му. 1/

Смелият пътешественик е представен на ген. Кауфман. Главнокомандващият „…се здрависа с мен, покани ме да седна, след като отбеляза, че очевидно съм истински „молодец”, и … без да се двоуми, ми даде разрешението си да придружавам армията му през останалия път до Хива.”1/

По-късно Скайлер си спомня: „Преходът му през пустинята се обсъждаше из цяла Централна Азия като най-необикновеното събитие, случвало се някога по тези земи, тъй като той бе прекосил район, смятан от всички за враждебен, без да познава нито пътищата, нито езика.” 1/

На 30 май 1873 г. армията на ген. Кауфман форсира р. Амударя с импровизирани салове. В същото време Оренбургската армия на ген. Веревкин прониква от север, а Каспийската колона на полк. Ламакин се присъединява от изток.

Макгахан преминава реката заедно с щаба. На отсрещния бряг ги посрещат сергиите на търговци с лукави лица, които предлагат изобилие от стока, три пъти по-скъпо от нормалните цени.

В записките си Макгахан отбелязва: „… бях много изненадан от дисциплинираните действия на руснаците. Очаквах, че когато влезнат в Хива, те ще плячкосат и опожарят града, а жителите му ще избият. … Твърдеше се, че руските власти не желаят тези зверства да бъдат разгласявани.” 1/

Ген. Кауфман, обаче, издава „прокламация, в която уверява жителите на Хива, че ако останат спокойно по домовете си, никой няма да ги безпокои, а вещите и жените им ще бъдат в безопасност. Освен това … войниците … ще си плащат всички провизии, храна и фураж.” 1/

В своята поредица репортажи Макгахан заявява: „… светът има много изкривена и преувеличена представа за руснаците и особено за руските войници.” 1/ Боецът, които излага живота си на смъртна опасност „не е нито жесток, нито кръвожаден, напротив, дори е добродушен и благ, стига да не е вбесен; виждал съм много пъти как руски войници се отнасят грижовно към туркменски деца по време на бойните действия, което силно ме е поразявало.” 1/

Войската продължава похода и навлиза в прочутите градини на Хива, сред богати с урожая си ниви, редици с овощни дървета и множество брястове и тополи. Жителите на обширните стопанства, оградени с високи зидове, не проявяват страх пред завоевателя. Никой не демонстрира желание за съпротива и армията, въпреки  своята предпазливост, напредва.

Крепостта Хазар-Асп, една от най-силните, се предава доброволно и безусловно. Няколко дни по-късно генерал Кауфман получава писмо от хана на Хива, който също предлага да се предаде.

Пътят към столицата е отбелязан с учудващия синхрон на всички военни части, тръгнали от различни посоки, „отстоящи на повече от хиляда мили една от друга”. 1/

Оренбургската армия се сблъсква с опит за съпротива, но бързо го преодолява. Военната единица пристига пред една от крепостните врати на Хива, която се противопоставя, докато частите, под командването на генерал Кауфман, влизат през друга порта, посрещнати миролюбиво и с предложения за приятелство. И докато отряд от хиляда души оренбургци, поведени от подполковник Скобелев, атакуват стремително и разпръскват защитниците, генерал Кауфман разговаря с първенците на града, от които научава, че хана е избягал в последния момент.

Заинтересуван от стълкновението, Макгахан се отправя към Оренбургската колона и там се запознава с ранения подполковник Скобелев, с когото намират общ език и скоро живеят в най-близка дружба,  продължила през целия кратък живот на американския кореспондент.

Ханът на Хива се завръща в града 3 - 4 дни по-късно, след като е получил ултиматум от командващия Кауфман да се яви. Той е приет в руския военен лагер и води продължителен разговор с генерала, като приема всички условия по заплащане на контрибуции и освобождаване на задържаните роби. Макгахан присъства на аудиенция и разказва как владетеля, заинтересуван от присъствието на лейтенант Сероватски, астроном на Ташкентския отряд, разпитва подробно за неговите инструменти - телескопа, квадранта и хронометъра. Американският кореспондент привлича вниманието му и владетеля с учудване научава за съществуването на Америка, родината на Макгахан.

През свободното време Джанюариъс изучава джамиите в Хива или посещава пазара, за да се запознае с екзотичните стоки, които предлага.

Великият княз Николай Константинович организира банкет с разнообразни забавления. В разгара на веселбата домакинът е грабнат на ръце и хвърлян високо във въздуха. Докато Макгахан наблюдава сцената, няколко души сграбчват и него и той също полетява заедно с княза над главите на бойците. „По-късно … със задоволство научава, че подмятането е знак на особена любов от страна на руските войници и че не всеки офицер е удостояван с подобна чест.” 1/

Въпреки отдалечените пространства, Макгахан изпраща вести за себе си и кампанията към редакцията на в-к „Ню Йорк Хералд”. Подробни репортажи, с похвални слова за руските военни излизат едва през м. Септември 1873 г. До него достига писмо от Американското географско дружество в Ню Йорк, с молбата да им бъде написан материал за географията на Централна Азия.

Преди да напусне Туркменистан, Макгахан участва в офанзива на руските войски срещу туркмените - йомуди, които не приемат изплащането на контрибуции или предлагат от своя страна трудно изпълними условия. Военна част, командвана от генерал Голавачов, навлиза в техните земи и ги подлага на опожаряване и погром. Казаците преследват безжалостно съпротивяващите се местни жители. В една от суматохите, Макгахан успява да спаси тригодишно момиченце и го предава на жена, която да се грижи за него. Така той се докосва до най-печалните страници на военната история, с които предстои да се сблъска по-късно на Балканите. Независимо от тъжните събития, на обратния път той пише писмо до един от офицерите, с които се е сприятелил по време на експедицията: „Нямам достатъчно думи, с които да благодаря на руснаците. Времето, което прекарах с тях, ще остане като един от най-хубавите спомени в живота ми. Въпреки всички ужаси и неочаквани трудности, с които се сблъска вашата армия по време на тази страховита кампания, редът и строгата дисциплина в нея дълбоко ме поразиха. Това е най-добрата армия на света.” 1/

На 5 септември 1873 г. Макгахан тръгва с двуколка към Оренбург. След кратко пребиваване в Москва, той и съпругата му заминават за Париж, повикани от работодателя на Джанюариъс. В записките си Варвара  отбелязва, че ръководителят на „Ню Йорк Хералд” организирал банкет в чест на своя „специален” кореспондент, с обещание да му дари златен часовник, което така и не било изпълнено.

След пет седмици съвместен живот семейството отново се разделя. Макгахан е изпратен в Америка, за да узнае същността на политически скандал между Испания и САЩ. За него това е удобен момент да посети майка си и да й връчи част от заработените хонорари. Пътуването през океана той използва, за да подреди спомена за преживяното в малка книга, разказваща подробно за руската кампания в Хива. Когато пристига във Флорида, ръкописът му е напълно завършен.

Кореспондентът е поканен да изнесе лекция пред препълнена зала в института „Купър” в Ню Йорк. Продължителната беседа е сравнявана в пресата с историите от Хиляда и една нощ. 1/

Макгахан потегля към Европа в началото на март 1874 г., след като подготвя за печат книгата си „Бойните действия по Амударя и падането на Хива.” Когато излиза от издателството в-к „Атенеум” в Лондон пише: „Рядко може да се намери произведение, толкова свежо написано и с по-интересна тематика…” 1/ Работодателите в „Хералд” я оценяват като „Несравнимо най-интересната книга на деня…” 1/ На 24 август 1874 г., Макгахан получава чрез руското посолство във Вашингтон военния орден „Св. Станислав със саби” - „..отличие, рядко връчвано на цивилен и с положителност, никога дотогава, на американски военен кореспондент.” 1/ Наградата е връчена в Лондон и Макгахан, безкрайно трогнат, е сигурен, че е издействана от генерал Кауфман и Великия княз Николай.

Междувременно Джанюариъс получава нова  задача - да се присъедини към метежници, възбудили гражданска война в обявилата се за република Испания. Водач на бунтовниците е някой си дон Карлос, амбициозен аристократ, който се е укрепил в страната на баските и в Каталуния и мечтае да възстанови монархията.

Въпреки недоверието към чуждестранни кореспонденти, изказвано явно от карлистите, Макгахан успява да публикува серия сензационни материали и дори две обширни интервюта с дон Карлос, когото нарича „краля”. Американецът симпатизира недвусмислено на въстаниците, още повече, че отново за малко не е разстрелян от представители на официалната власт, както някога това му се случва по време на Парижката комуна. Макгахан се среща периодично със съпругата си, която се намира в Биариц, на брега на Бискайския залив, в очакване на появата на тяхното дете. Синът се ражда на 13 август и бащата е радостен, че е пристигнал навреме от фронтовата линия. Щастливите родители избират името Пол и го записват в гражданските регистри на Биариц. След възстановяването си, Варвара превежда на руски телеграми, изпратени от нейния съпруг и ги предава на руския вестник „Голос”, сред чийто сътрудници се числи.

В началото на месец ноември армията на дон Карлос претърпява сериозно поражение и това предопределя съдбата й. Републиканските войски заемат нови позиции и при един опит да премине границата, Макгахан е арестуван и затворен. Намесата на американския консул в пограничния град Байон го спасява от опасността да бъде разстрелян като шпионин.

Макгахан има възможността да живее половин година със семейството си в Байон, но внезапно възникналото професионално бездействие го отегчава. „Спокойствието и самотата, пише съпругата му в своите мемоари, много му тежаха и имаха такъв смазващ ефект върху ума му, че той просто не можеше да мисли.” 1/

„Беше неспособен да пише на едно определено място - бюрото. Придобил е характерното за военните кореспонденти умение да пише при екстремни условия и се опитва да ги възпроизведе дори в домашна обстановка. Активно търсеше шумотевица и бъркотия, за да свърши ежедневната си работа. А налагаше ли му се да обмисля сериозно някоя тема, той избираше най-неподходящото място за целта.” 1/

Макгахан продължава да осведомява с къси текстове читателите за финала на карлистката война и обмисля възможността да напише още една книжка, подобна на тази за похода към Хива.

В края на март 1875 г., обаче, той се среща в Париж с издателя на „Ню Йорк Хералд” и получава задачата да замине с експедиция за Арктика. Плаването с кораба „Пандора” към Севера има двояка цел: едната е възможното откриване на Северозападния проход между Атлантическия и Тихия океан, а другата, спосорирана от лейди Франклин, вдовица на изследователя Джон Франклин, е да потърсят следи от изчезналата преди няколко години експедиция на съпруга й.

Семейство Макгахан се разделят в Лондон на 20 юни 1875 г. и Варвара няма известия за него до месец октомври. Както си спомня по-късно тя: „Молех се на милостивия Бог да ми върне М.Г. (Макгахан) жив и здрав… „1/

Мисията, възложена на мореплавателите, е в известна степен секретна, но капитан Алан Янг приема добре кореспондента и дава указания на Макгахан какво да чете през трите седмици, преди „Пандора” да вдигне котва.

Малко преди отплуването си, Макгахан получава хонорар от издателите на книгата за похода към Хива и техните уверения, че с интерес биха приели ръкописите му за събитията в Испания и за арктическото корабоплаване. Кореспондентът, изпълнен с романтични очаквания, заминава на 27 юни от Плимут. След няколко непредвидени бури, корабът се доближава до южните брегове на Гренландия. Освен айсберги, екипажа вижда и първите тюлени.

Макгахан е очарован от пейзажа, който наблюдава. Гренландското крайбрежие, с „високи, назъбени планини”, 1/ достигащи до 1000 метра, е „неземно красиво” 1/ Дълбоките и тесни фиорди са препълнени със сьомга и пъстърва, а бреговете са обитавани от милиони обикновени и бели яребици. 1/ „Пандора” спира в няколко селища, обитавани предимно от ескимоси, за да натовари въглища и да предаде поща. Макгахан с интерес изучава жителите и записва своите впечатления, решен да изучи езика на местното население, което, обаче, не му се удава.

През август преминават последното селище в този регион и навлизат в залива Мелвил, мястото, от което тръгват на юг хиляди айсберги. Това са водите, „всяващи ужас сред китоловците и полярниците.” 1/ „… морето е опасно за навигация поради огромните стенещи ледоходи, намерили тук своя временен дом…” 1/ Температурата е минус 32 градуса и „Пандора” се промъква сред движещи се размекнати маси „смачкан лед”. 1/ Достигайки 76 градуса северна ширина - най-голямата към това време - екипажът се насочва към пролива Ланкастър. Пътят им, обаче, е прекъснат, поради голямото количество лед, задръстило водното пространство - явление, необичайно за август. „Пандора” достига пипнешком до остров Бийчи, „тъжно, безмълвно и самотно място” 1/, където има паметна плоча за капитан Джон Франклин, поставена от една от предшестващите експедиции. Навсякъде личат следите на белите мечки, разграбили провизиите, оставени като продоволствен запас.

Корабът продължава бавно, с променлив успех, внимавайки да не попадне в леден капан. Безжизненото полярно пространство оказва своето влияние върху кореспондента. „Има нещо неописуемо потискащо в тази арктическа вселена, пише той. Нейната необятност, пустотата и безмълвната неподвижност, която наподобявабезжизнеността на гроба, оказват странно депресиращо въздействие.”  … „Тук … има един свят, необитаван и необитаем от човека - свят, който просто не може да е бил направен за него; който е бил сътворен без ни най-малкото зачитане на неговите нужди и желания - свят, който не му осигурява и един ден оцеляване.” 1/ „Пандора” се насочва към острова Крал Уилям, но рязкото падане на температурите и нова страховита барикада от айсберги в пролива Бело блокират пътя. „Огромната ледена равнина се движи с ужасяващ шум…” 1/ След три напрегнати дни, капитанът дава заповед за завръщане. Обратният курс преминава сравнително спокойно и на 16 октомври експедицията достига английския бряг.

Ръководството на „Ню Йорк Хералд” не е удовлеворено от материалите, предоставени от Макгахан, най-вероятно защото в тях преобладават добри описания, но няма сензация. Въпреки това разрешава три месеца неплатен отпуск на своя кореспондент, за да напише книгата „Под светлините на Севера”. Семейство Макгахан се установява в малък апартамент в Париж.  Джанюариъс мечтае да остане трайно в този град и да се заеме с литературна дейност, без продължителни скитнически приключения.  Съдбата обаче му отрежда друг жребий.  През пролетта на 1876 г. до Франция достигат първите сведения за избухнало въстание в Османската империя и за жестокото му потушаване.

ІІІ

Годината 1876 е изпълнена със сензационни събития. Археологът Хайнрих Шлиман разкрива древна Микена. Писателят Лев Толстой публикува романа „Анна Каренина”, а в САЩ Марк Твен издава „Том Сойер”. Откривателят Александър Бел изпробва своето изобретение - телефона. Американското правителство чества стогодишния юбилей от независимостта на страната. В прериите на Дивия Запад индианците сиукси и чейени разгромяват наказателната армия на подполковник Джордж Кастър. В Дунавския вилает на Османската империя избухва Априлското въстание.

Бунтът, оказал се решаващ за съдбата на нашия народ, е подготвян енергично от наследниците на Апостола на свободата, Васил Левски. Според западните  историци, това е безперспективно мероприятие, но причината за него е „корумпираното турско управление и феодалната система, крепяща се на десятъци, данъци и лихварство.” 1/ Българите не са единствените, които се вдигат срещу тягостното битие. Малко по-рано въстават Босна, Херцеговина, Сърбия и Черна гора. Но в България, може би като никъде до момента, краткотрайната еуфория на свободата е потъпкана по зловещ и нечовешки начин.

„На 26 април 1876 банда разбойници, наети от турците, нахлува в град Клисура, където им е обещана гяурска кръв и плячка. Посечени са над двеста мъже, жени и деца. Същия ден тълпа от тези наемници, наречени башибозуци, обгражда Перущица и посича населението с ятаганите си.  На 2 май градските първенци застрелват собствените си жени и деца и всеки друг, който ги помоли, а после и себе си, за да избегнат ужасите на осакатяванията и мъченията, на които ще ги подложат тези касапи.

На 30 април башибозуци и нередовна турска войска, под командването на някой си Ахмед Ага, нападат планинското градче Батак.  … Следват три дни зверски ужас, който превръща Батак в костница сред купища отломки и осигурява на неизвестното градче кърваво безсмъртие.” 1/

Първият българин, алармирал за турските зверства, е художника Станислав Доспевски. Той събира данни за „унищожителната атака над Татар Пазарджик” 1/ и ги предоставя на Найден Геров, руски вицеконсул във Филипополис. Изпраща известия и на руските вестници „Голос”, „Московские ведомости”, „Санкт Петерсбургские ведомости” и „Новое время”.  Георги Хаджитилев, викарий от Татар Пазарджик, предава сведения за западната преса. Архимандрит Методи Кусевич, с риск за живота си, отнася сведения до Константинопол за американците д-р Джордж Уошбърн и д-р Албърт Лонг, администратори в Робърт колеж, и на Едуин Пиърс, постоянен кореспондент на лондонския „Дейли Нюз” и известен юрист. 1/ През месец май 1876 г. журналисти на парижкия вестник „Илюстрасион” съобщават за трагичната гибел на френския и германски консули Жюл Мулен и Хенри Абот, убити в Солун от фанатизирана тълпа при спасяването християнска девойка от потурчване.2/

През месец юни Едуин Пиърс изпраща три телеграми в Лондон, в които сбито, без уклончиви коментари, съобщава първите новини за зверствата. Според него, „…жестокостите… напълно засенчват извършените в Босна и Херцеговина.”1/ Към министър-председателя Дизраели Биконсфилд са отправени питания от Камарата на общините. Държавният глава категорично отрича възможността в Турската империя да са извършвани ужасите, за които вече се разчува. Английският външен министър Лорд Дерби и британския дипломатически представител в Константинопол сър Хенри Елиът твърдят, че никакво насилие над българската общност не е упражнявано. По-късно става известно, че сър Елиът е съветвал управляващите в столицата да наложат порядък с твърда ръка.  Кралица Виктория, обаче, записва в дневника си факти, достигнали до двора, въпреки изопачаването на истината от страна на правителството.

Сведенията за жестокото избиване на населението се умножават, но Дизраели Биконсфилд продължава да настоява, че те са преувеличени в търсене на вестникарски сензации.

Макгахан прави постъпки пред ръководството на „Ню Йорк Хералд” да бъде изпратен в Източна Европа, но получава отказ, вероятно поради възможните завишени разходи.  Подобна е реакцията и на „Таймс”, но в „Дейли нюз”, вестникът, основан от Чарлс Дикенс през 1846 г., кореспондентът е приет радушно.  Без много протакане, Макгахан е отправен в Константинопол, за да се срещне с Пиърс. Той получава първоначално възнаграждение от три хиляди щатски долара, което скоро нараства на десет хиляди плюс още щедри добавки. 1/

Освен Пиърс, Макгахан открива в османската столица и своя стар приятел Юджийн Скайлер, вече американски консул, а също и Уолтър Беринг, секретар на британското посолство. Тримата мъже се заемат с анкета за това как стоят нещата в действителност.

Те пристигат във Филипополис на 23 юли, а три дни по-късно Макгахан изпраща на Пиърс и в „Дейли нюз” своето първо гневно писмо. То е адресирано официцално „На вниманието на английската дипломация” 3/

„… Има неща, прекалено ужасни, за да позволят спокойно проучване; неща, толкова срамни, че очите се отказват да ги гледат, разумът е неспособен да проумее…

… Зверствата, признавани повсеместно от хора, приближени на турците, както и от самите турци, са достатъчни и повече от достатъчни. Не желая да добавям все повече и повече цифри към тази скръбна статистика. Когато в самото начало на разследването се сблъскаш с признанието, че 60 - 70 села са били опожарени и че към 15 000 души, голяма част от които, жени и деца, са били посечени, започваш да чувстваш, че е безмислено да продължаваш. Когато, в допълнение научаваш ужасяващите подробности за най-безбожните насилия, извършвани върху жените; за безпомощните дечица, разсичани на парчета и набучвани на щиковете; и когато всичките тези подробности ти се повтарят от стотици - не  българи, - а и от различните консули във Филипополис, от германските служители по железницата, както и от гърци, арменци, свещеници, мисионери и дори от самите турци, започваш да чувстваш, че по-нататъшните разследвания са абсолютно излишни.” 1/

Кореспондентът не премълчава нито веднъж имената на извършителите на кървавите погроми. Някой си Шефкет паша „… опожарява град Пазарджик и посича всичките му жители при далеч по-възмутителни от обичайните отблъскващи обстоятелства.” За награда свирепия предводител получава висок пост в султанския дворец в Константинопол. Неизвестният Ахмед ага, главатар на банда башибозуци, желае да изгори Филипополис, но е възпрян от по-висшестоящи над него. Историята вписва мрачната слава на името му - Ахмед Барутанлията, опожарил Батак и заповядал изколване на жителите му. Този „… първобитен, жесток звяр”, който „не може нито да пише, нито да чете, но въпреки това е издигнат до чин „паша”. Същият този човек въплъщава брилянтната способност на ориенталския ум да се изгаври с търсещия истината европеец и е назначен за член на комисията, натоварена да издири и накаже провинилите се башибозуци.”1/

В Панагюрище, на 40 километра от Татар Пазарджик, Макгахан констатира: „Тези турци нямат милост, не изпитват състрадание или съчувствие. Чужда са им дори снизхождението и жалостивостта на дивия звяр. …  тези силни брадати мъже , изваждали с щиковете бебета от люлките, подхвърляли ги във въздуха, набучвали ги още веднъж и ги запращали в лицата на пищящите им майки. Те и по улиците разнасяли пеленачета, набучени на щиковете им.” 1/

Макгахан и Скайлер „На коне, в раздрънканата каруца или пеша, … обикалят село след село по почти непроходимите пътища и под унищожителните лъчи на палещото августовско слънце, като много често им се събират по петнайсет часа път на ден.” 1/ Гневните разкрития на репортажите са съпроводени с „емоцицонално ораторстване, мрачно прогнозиране, русофилски настроения и открито подстрекателство към война - коктейл, оказал се опияняващ за читателите на „Дейли нюз”, ако се съди по зашеметяващите тиражи на вестника от лятото на 1876.” 1/ Разделяйки се с оцелелите българи, Макгахан ги окуражава, че „След по-малко от година войниците на царя ще бъдат тук.” 1/

Батак, потресаващ с разгрома си, надминава всички видяни до момента свидетелства за зверства. Кореспондентът е принуден да заяви, че „наистина няма граница за злините, които едно човешкосъщество може да стори на друго.” 1/ Това е селището, където стотици батачани са изгорени живи в църквата, има безчет обезглавени, набити на кол и зверски изтезавани, а жените и момичетата - изнасилени. 1/

В Пещера турското управление се опитва да затормози пътя на анкетьорите, но местното население безстрашно им съдейства. Голяма част жители, избягали след погрома, придружават чужденците до родния си град. По пътя те разказват през сълзи злочестите си приключения и Макгахан, който вече знае руски, разбира част от речта им и установява колко много си приличат двата езика.

Групата се изкачва почти три часа по стръмни пътеки и Скайлер и Макгахан, преминали през изпитания в Средна Азия, усещат умора. Гледката към Батак, която се открива при превала на планината, е мълчалива и безжизнена, като в гробище. Край града се простират ниви пшеница, царевица и овес, но реколтата е непокътната, защото няма кой да я прибере. Глутници подивяли кучета се ровят из високата трева и храсти. Конят на Макгахан се спъва в човешки череп, оглозган и с множество следи от зъби. По-нататък усещането е като в гигантска костница. Черепи и разчленени скелети са разхвърляни безразборно по пътя. Плътта се разлага с непоносима воня. Ездачите се натъкват на малък хълм от човешки кости и разлагаща се плът, край който се въртят ръмжащи кучета. Това са предимно останки на обезглавени жени, част от дрехите им все още са запазени. „По земята бяха разхвърляни кости във всички посоки, където ги бяха разнесли кучетата, за да ги ръфат на спокойствие. На стотина метра под нас беше градът. Това, което виждахме отгоре, много приличаше на руините на Херкуланиум или Помпей.” 1/ Тихо хлипане или мъчителен вой се носят сред безчислените останки. „Батак представлява купища развалини и отломки: съборени дувари, разрушени стени, срутени покриви, изтърбушени къщи и тук-там, сред тези жалки остатъци, седи по някоя старица и стене.” …  „Почти нямаше сълзи в този повсеместен траур. Реките от сълзи бяха пролети още преди седмици. Сега те са пресъхнали и страданието е смазващо и угнетяващо.” 1/ Батак е бил град с около деветстотин къщи и осем-девет хиляди души. Кореспондентът установява, че това са работливи, честни, цивилизовани и миролюбиви хора. Както в много български села, тук било построено училище, подпомагано от доброволни дарения. „Едва ли има българско дете, пише той, което не може да чете и пише… дали онези, които наричат българите диваци, случайно са запознати с тези факти?” 1/

Следвайки мрачния маршрут, двамата приятели установяват, че някои от убитите били изгаряни, с цел по-бързо разчистване на следите. Неведнъж намират човешки черепи, разсечени от силни удари с ятаган.

„Причината е елементарна… Когато мохамеданин убие известен брой неверници, той си осигурява място в Рая, независимо какви грехове има. Мохамед може би е имал предвид само военните, но обикновените мюсюлмани тълкуват предписанието по-свободно.” 1/

Училището представлява грамада овъглени греди, примесени с човешки кости. В него са изгорени няколкостотин жени и деца, напразно потърсили убежище там.

Църковният двор и полуопожарената църква представляват картина на абсурден ужас. В двора се издигат купчини трупове, покрити с тънък пласт камъни и чакъл. Когато надникват в самата църква, двамата американци избягват на улицата, „за да не припаднат”. 1/

От мястото на събитието Макгахан научава, че не само башибозуци са унищожили града. Към тях са се присъединили и мюсюлмани от съседните села: „Батак е бил процъфтяващ и сравнително богат град; това будело завист и недоволство сред живеещите в съседство турци, затова възможността да го плячкосат, в комбинация с религиозния им фанатизъм и претекста, че и в друг район на страната е избухнало въстание, е било изкушение, на което не са могли да устоят. Самият Ахмед ага, който командвал клането, не е наказан и няма да бъде, дори напротив - бил повишен в ранг „юзбаши” и награден.” 1/ Завършвайки зловещия си очерк, Макгахан заявява: „… аз буквално се преситих от ужаси.” „Въпреки това обаче сър Хенри Елиът и мистър Дизраели ще родължат да дрънкат, че нещата се преувеличават. Как не! Престъпленията, извършени тук, не подлежат на преувеличение. Чухме истории, които са влудяващи със своята варварщина, които карат сърцето да се пръска от безсилна ярост, чийто отдушник са само безсмислените сълзи на състрадание … Ако разказвам за онова, което съм чул и видял, то е защото искам народът на Англия да разбере що за хора са турците, щом ще продължаваме да подкрепяме този разкапан деспотизъм; щом ще продължаваме да носим този гнусен, разяден от пороци прокажен на гърба си, нека го правим с отворени очи и познаване на фактите;  нека видим  отвратителното нещо,  което носим.” 1/

Наред с ужасяващите свидетелства, Макгахан разказва за арогантното турско правосъдие, разпоредило на чаршията в Пловдив да бъдат обесени обвинени в бунт българи. Няколко дни след това разказва за полята с необрани рози край обезлюдени села. Един от очерците, отправен на 16 август 1876 г., носи названието „Кръвта крещи”.  В Пловдив той и Скайлер се срещат с Райна княгиня, която, малтретирана и държана на хляб и вода, им съобщава своите премеждия. Българската героиня е освободена скоро след настояването на Скайлер. По-късно, в Панагюрище, Макгахан се връща отново към нейната съдба, проследявайки пътя й като уважавана учителка, дъщеря на свещеник, убит зверски при нахлуването на башибозуците в селището.

Подчертавайки трудолюбието и стопанския усет на българина, той не пропуска да спомене Сливен, града на стоте войводи, който сред общата разруха изглежда образцов. 3/ В зоната на въстанието, обаче, малцината оцелели нямат дори най-примитивен подслон, където да се скрият през предстоящата зима. Без сили и храна, жените не могат да се справят с усилията на ежедневния бит. Добитъкът и най-ценните вещи са заграбени и откарани безвъзвратно в съседни турски села.

По пътя към Ямбол към групата се присъединява и княз Церетелев, служител в руското консулство в Цариград. „Той раздаде няколко лири на вдовиците, чийто мъже бяха убити по време на клането. Страхувам се, че когато този факт стигне до ушите на сър Хенри Елиът, той ще го сметне за ново доказателство на руската намеса.”3/

Мютесарифът на Пазарджик е един от малкото чиновници, който се отнася добросъвестно към задълженията си. Той „беше разпределил провизиите между населението, научихме ние, и бе принудил турците да възвърнат една съвсем малка част от техния добитък и овце. Освен това, той бе взел мерки за построяването на няколко дъсчени колиби, които биха осигурили достатъчно покрив срещу есенния дъжд, но не срещу пронизващия вихър и непроходимия сняг на зимата. Да се надяваме, че преди зимата да дойде, пострадалите ще получат помощ от Европа…”3/

Администраторът на града, обаче, е един от малкото, който има човешко отношение към потърпевшите. „Бих посмял да твърдя, че страната би могла да се надява на някакво бъдеще, ако тя бе ръководена като хора от този турчин. Но в империята няма и десет като него.

… бейовете в неговата област се борят срещу него с такава настървеност поради неговите опити да покровителства християните, че те вероятно скоро ще го уволнят. … той бе единствен добър човек сред невежо и фанатизирано турско население…”3/

В последната си дописка, писана на 22 август от Букурещ, кореспондентът се обръща към политиците, които упорито защитават статуквото: „Длъжни сте да намерите друго решение на Източния въпрос или другото решение само ще ви намери. Това не трябва да продължава, защото в противен случай излиза, че цивилизацията е заблуда, справедливостта - подигравка, а християнството - фарс.” 1/

Репортажите завършват с намерението на Скайлер да предизвика назначаването на комисия, която да защитава българските селяни от нови издевателства, да построи отново разрушените селища, да овъзмезди оцелелите за техните загуби за сметка на Високата порта, да се опита да накаже главатарите на башибозукските банди и да екзекутира чрез обесване Ахмед Ага, Шефкет паша, Тасъм Бей и други виновници за разрушаването на Батак, Перущица, Клисура и др. 1/

„Ще успее ли мистър Скайлер в тези си намерения?” - пита Макгахан. - Мисля, че не. Потъналите в доволство стари господа, които държат в ръцете си съдбините на Европа, са твърде оядени, за да се грижат за тези клети жени и деца.” 1/

ІV

Кореспонденциите на Макгахан от Филипополис, Батак, Панагюрище, Пещера и Татар Пазарджик, според Едуин Пиърс „поразиха английската общественост като гърмотевица”. 1/  В уводна статия в-к „Дейли нюз” пише за своя специален кореспондент: „За няколко седмици той причинява пълен и решителен обрат в политиката, която е била традиционна за всички английски държавници и преобладаващото мнозинство от населението поколения наред.” … „Макгахан прониза с перото си самата философия на английската подкрепа за Турция и едва ли остана град в страната, където не са се провели спонтанни събрания; и на всяко от тях, след резолюцията, заклеймяваща турските управници, задължително присъства още една, изразяваща благодарност към Макгахан, че е помогнал да се разкрият тези ужаси.” 1/ Нюйоркският „Хералд” също поздравява своя бивш информационен работник.

На 23 август 1876 г. кралицата записва в дневника си: „…последните новини предизвикват ужасна възбуда и възмущение…” 1/ Тъй като министър-председателят е удостоен две седмици по-рано с благородническата титла лорд Биконсфилд, тя го окуражава в писмо от 28 септември: „…след като знаем, че именно Русия е подбудителят на въстанието, довело до жестокостта на Турция… светът трябва да научи, че кръвта на избитите българи тежи на тяхната съвест, а не нашата.” 1/

Дизраели упорито отхвърля известията като „кръчмарски клюки” и пише за „зверствата” в кавички. Няколко седмици по-късно, обаче, той порицава в лично писмо английския дипломатически представител, сър Хенри Елиът, обвинявайки го в „отчайваща липса на енергия и способност да осигурява информация”. 1/ Притиснат, служителят в посолството изобличава от името на кралицата турските кланета и призовава виновниците за тези деяния да бъдат дадени под съд, а на оцелелите да се изплатят обезщетения.

Част от консервативната преса се въздържа в добрата оценка на репортажите. В „Таймс” лорд Дерби ги нарича „ловки и артистични разказчета”, в „Спектейтър” се посочва, че материалите „са писани със силно предубеждение срещу турците…” 1/

В лятото на 1876 г. дописките на Макгахан до „Дейли нюз” са издадени в брошура от лондонско издателство със заглавието „Турските зверства в България”. Предисловието е написано от Юджийн Скайлер. Четящата публика изкупува бързо тиража. Както пише по-късно Арчибалд Форбс за репортажите: „Те дълбоко затрогнаха Англия. …разобличенията …караха нацията да трепери от безсилен гняв.” 1/

Уилям Гладстон, политически лидер на либералите, написва памфлета „Уроци по клане или поведението на Турското правителство във и около България. Българските ужаси и Източния въпрос.” Призовавайки своите единомишленици към отпор на позорното поведение, той поставя под въпрос управлението на правителството и на самия Дизраели Биконсфилд. В писмо до Едуин Пиърс Гладстон изказва пълното си доверие към изнесените факти.

Уолтър Беринг, служител на посолството в Константинопол, третия участник в проведената анкета на Балканите, подготвя доклад за разкритията, който потвърждава думите на политика. Гладстон изказва похвала на „Дейли нюз”, чийто журналисти извършват услуга на обществото, която е „най-ценната, дори бих казал, най-прекрасната.” 1/ От памфлета му са продадени още първата седмица 40000 копия, а до края на месеца - 200000 бройки. Последват внушителни митинги в Блекхийт, Сейнт Джемсис Хол, Пикадили и на много други места. 1/ Около Гладстон се събира група влиятелни личности - поета Алфред Тенисън, писателя Томас Карлайл, учения Чарлс Дарвин, издателя Джон Делейн, Джон Ръскин и херцога на Аргайл. През 1880 г. либералите печелят убедителна победа и Уилям Гладстон заема поста министър-председател, на мястото на компроментирания Дизраели. 1/

Европейското обществено мнение с интерес и ужас узнава за страшния погром в Османската държава. Статиите на Макгахан се препечатват от най-големите вестници. Особен отклик намират те в Руската империя. Писателят Иван Тургенев пише сатирата в стихове „Крокет в Уиндзор”, като директно упреква британското правителство в съучастие на кланетата. Фьодор Достоевски прави коментари в „Дневник на писателя”. По същото време чехския учен Константин Иречек издава своята „История на България”, първия научен труд за страната.

На 20 ноември 1876 г. в турската столица е свикана конференция на Великите сили с участието на Франция, Германия, Австрия, Италия, Русия и Англия. Нейната цел е да защити славянското население не само в България, но и в Босна, Херцеговина, Сърбия и Черна гора.

Макгахан и Пиърс са изпратени от „Дейли нюз”, за да отразяват  събитието.  Дебатите около повдигнатите проблеми не постигат нищо и на 18 януари 1877 г. конференцията е закрита без резултат.

Историята запазва от онази епоха писмо на великия везир Митхад паша до германския канцлер Отто фон Бисмарк с молба за политическо съдействие в „критичен момент” за Турция. Призивът, обаче, остава без отговор. Немският политик вече изказва пред руския посланник в Берлин мнението си, че „Великите сили направили всичко възможно в Цариград за да спасят мира, но Високата порта проявила нагла дързост, противопоставяйки се на Европа” 4/

На 7 февруари 1877 г. руският военен министър Дмитрий Милютин представя пред императора Александър ІІ доклад относно възможното обявяване война на Турция. Преценявайки трезво състоянието на Русия и международното политическо положение, след като излага възможните доводи за и против, той заключава: „Ако … нашият ултиматум бъде отхвърлен, тогава ние трябва още същия ден да обявим война за постигането на почтен мир и за защита на нашето достойнство.  ….На нас ни е нужен мир, но не мир на всяка цена, а почтен мир, който, ако се наложи, да постигнем чрез война. … Нашата армия е готова както никога до сега. … Ако сега допуснем мир на всяка цена и ако дадем на противника дори и най-малкото подозрение за нашата слабост, то след няколко месеца може да се окажем вкарани в решителна война, но вече при съвсем други, неизмеримо по-неблагоприятни обстоятелства” 4/

През пролетта на 1877 г. Руската империя прави последен опит за споразумение с Високата порта. Съставен е протокол, според който Турция трябва незабавно да изпълни обещанията си към християнските поданици и да извърши някои административни реформи. На 9 април, обаче, исканията на Русия са отхвърлени като неприемливи. Султанът Абдул Хамид ІІ се надява на подкрепата на Англия, но кралството неочаквано обявява неутралитет. Дипломатическите му усилия са насочени единствено към свободната комуникация на Изток, изключването на Египет от сферата на бойни действия, гаранция за неприкосновеността на Константинопол и за навигацията през Дарданелите. Руският външен министър, княз Александър Горчаков, приема всички условия. 1/

Руско-турската Освободителна война е подготвена с дипломатическото одобрение на Германия и на Австро-Унгарската империя. Тя е обявена на 24 април 1877 г., когато княз Горчаков връчва в Санкт Петербург нота на турския дипломат Тефик Бей, с призива: „Бъдете така любезен да информирате вашето правителство, че от днес Русия се смята в състояние на война с Портата.” 1/

В царския манифест е записано: „Дълбоко убедени в справедливостта на нашата кауза и помощта свише, … след като се помолихме Богу да благослови храбрите ни армии, ние заповядаме да пресекат турската граница.” 1/

Великият княз Николай Николаевич, като главнокомандващ на армията, издава в Яш, Молдавия, прокламация до румънския народ, в която го уведомява, че руските войски ще пресекат река Прут и призовава да им бъде оказвано съдействие. 1/

Макгахан настанява семейството си в Букурещ и съпътства армията от Яш до десанта на р. Дунав. Съпругата му има за задача да приема куриерите с телеграми за в-к „Дейли нюз”, а след като ги преведе, да ги изпраща и към руския „Голос”.

На 26 април кореспондентът присъства на прегледа на войските, направен от Цар Александър ІІ. След това поема пътя Османската империя.

Преди пристигането на Дунав, Макгахан вече общува в най-дружески връзки със „суровият, талантлив и непоколебимо решителен руски генерал Йосиф Гурко” 1/, младият лейтенант Франсис Грийн, военно аташе към американската легация в Санкт Петербург, Лейди Странфорд, аристократка „затрогната от дописките на Магхан, която пристига в мизерния Татар Пазарджик с „храна, медикаменти и фанатична решимост да помага на угнетените”1/, кореспонденти на вестниците „Уикли График” и „Ню Йорк Хералд”.  Особено приятелски са взаимоотношенията му с Михаил Скобелев, „вече генерал” 1/ и „изключителния военен специалист шотландеца Арчибалд Форбс, главен кореспондент на „Дейли нюз” 1/. „… тримата са свързани в почти неподражаема връзка, която продължава една година и четиридесет и седем дни.” 1/

Макгахан и Форбс създават организация за най-скоростно отправяне на материалите си през Букурещ към света. За  съвместната им работа Форбс пише: „…в руската армия през онези български дни най-хубавото нещо е да бъдеш самия Макгахан, но затова пък второто най-хубаво нещо е да бъдеш негов приятел.” 1/  По-късно Форбс си спомня: „Когато пътувахме с Макгахан из България по време на войната, често се случваше да попаднем в някое село, което той бе посещавал по-рано, при разследванията на зверствата. Беше трогателно да се види как хората се тълпяха около него, с каква любов го обграждаха като свой освободител и целуваха ръцете му с преданост, която беше и искрена.”1/

Американският кореспондент, следил кариерата на генерал Скобелев след раздялата им в Хива,  се среща с него във влака между Плоещ и Кишинев. Бъдещият военен герой го кани любезно да се присъедини към разузнавателна акция по Дунав. „Белият генерал”, както го наричат заради цвета на униформата му, е боготворен от войниците си, „макар че поддържа изключително строга дисциплина, иска усилена работа в тила и пълно себеотдаване в боя. В замяна се грижи за войниците си така, както никой друг руски офицер не е и сънувал… И често купува зеленчуци и друга храна, за да подсилва оскъдния порцион от черен хляб и чорба на войниците си.” 1/

„…трудно раздаващия похвали Арчибалд Форбс, … стига до извода, че руснакът е един от двамата или тримата най-велики генерали, които той лично е виждал в действие.” 1/ Императорската армия навлиза на румънска територия с 275000 войници, 850 полски и 400 тежки оръдия. Други 70000 души нахлуват в турските провинции на Кавказ. Военните преценки за противника са, че войските му наброяват 135000 бойци и по 440 оръдия в Европа и в Азия. Освен това, турското командване наема няколко хиляди „нередовни” войници - повечето от тях неуправляеми мародери и крадци, обзети от фанатизъм и жажда за плячка. 1/

Руското стрелково оръжие е по-далекобойно и по-добро за манипулиране, но туската армия има стоманени топове „Круп”, които са по-качествени от бронзовите руски оръдия. 1/ Английското обществено мнение, разделено от разнопосочни политически интереси възприема кампанията като „откровено завоевателна… Нападението на Испания от Наполеон далеч не е толкова агресивно по характер”. 1/ Либерално настроените среди, обаче, окачествяват войната за свещена, „… поход на една християнска армия срещу варварска и дива империя.” 1/

Форсирането на реката започва в Браила на 3 май. Руснаците откриват огън с две оръдия от брега, а турската страна отговаря с по-тежки оръдия от пет бойни съда. Край Плоещ два руски парни катера се промъкват в турската флотилия със заглушени двигатели и взривяват един от корабите на противника.

Вездесъщият Макгахан, обзет от желанието да не пропусне нито един важен момент, разказва в първите известия как с „превъзходна маневра” руснаците опазват от разрушаване железопътния мост при Галац и „хвърлят напред достатъчно войски, за да предотвратят окупирането на Румъния от турците.” 1/

През месец юни кореспондентът се намира в Гюргево, обезлюдено от избягалите жители, в обществото на армия кубански казаци, командвани от генерал Скобелев-старши, при когото неговия син, генерал Михаил Скобелев е началник-щаб. Близката дружба с двамата висши офицера позволява на Макгахан да узнае много подробности от войната.

В нощта срещу 22 юни 1877 г., въпреки проливните дъждове и повишеното ниво на Дунав, шест хиляди руски войски и четири оръдия заемат терена край Свищов и прогонват малобройната отбрана. На 26 юни генерал Михаил Скобелев завоюва брега при Зимница.

Макгахан обикаля неуморно българските села и възстановява търпеливо събитията при нахлуването. Местността, която обикаля, е заблатена, източник на малария. В Горни Студен, село без канализация, вмирисано от труповете на разлагащи се животни, той открива Генералния щаб на Южната армия. Чистите палатки и униформите на бойците контрастират в общата картина. Щабът е настанен в малка къщурка с пръстен под, а Великият княз и офицерите се хранят под огромен, плющящ от вятъра, навес в двора. 1/ Първите три седмици освободителната армия не среща сериозна съпротива. Това изглежда добре дошло, защото голяма част от бойците са новобранци,  приели  доброволно да се бият за поробените християни. На тях им предстои сериозно бойно кръщене.

Руските войски завземат градовете Бяла и Търново, където са посрещнати от населението с хляб и сол, плодове и букети. Православни свещеници водят шествия селяни, преминаващи под арки, украсени със зеленина и цветя. В Търново Великият княз Николай участва в религиозни церемонии.

Вестта, че турската армия е завзела прохода Шипка, налага генерал Гурко да премине в настъпление. Умеещият да воюва командир прекарва войниците си през прохода Хаинбоаз и прогонва врага от Шипка. Руски патрули достигат на деветдесет мили от Адрианопол  и разрушават по пътя си железопътни и телеграфни линии. 1/

Макгахан настига ариегарда на Гурко и  пише в своя кореспонденция  за турската армия: „…ако те не окажат по-сериозна съпротива… след месец ще видим „Света София” 1/ По тесните шипченски пътеки случайността му изиграва лоша шега - той пада от коня и наранява тежко глезена си. В Казанлък е принуден да прекара известно време на легло, въпреки че го крепи „несломимата воля на един много смел мъж” 1/, както пише Хенри Бракънбъри, английски военен наблюдател към армията на генерал Гурко. Докато се възстановява, той подготвя подробен репортаж за промъкването към Шипченския проход: „Ние сме двеста казака, покачени върху това било… Пред нас е тъмна тясна клисура, … един бездънен кладенец, пълен с мрак, в който бавно започваме да се спускаме… Хапваме по комат корав хляб и ако намерим и някое останало парче студено месо, запалваме цигара, която пушим поред, плътно се загръщаме в одеялата и лягаме на земята да подремнем още малко, очаквайки тръбата да прозвучи всеки момент.”

„С тези сили ( 11000 души ), половината от които са абсолютни новобранци, които нямат и четири месеца служба, и една четвърт друга нередовна войска ( казаците ), руснаците преминаха и завзеха прохода в Стара планина, една от най-ужасяващите защитни прегради, издигана някога от природата, за отбрана на една страна. А те го направиха, като загубите им възлизат само на шестима ранени.” 1/

За осем дни генерал Гурко завладява проходите Хаимбоаз, Шипка и Трявна и разпръсва противниковата отбрана.

В европейският протурски печат плъзват слухове за извършени зверства от опълченци и казаци спрямо мюсюлманското население. Макгахан незабавно съобщава: „Бих желал да отбележа, че тук нямаше опожарени къщи, избити турци и обезчестени туркини, че нито един турчин на беше опечен жив и нито едно турско дете не беше набучено на щик и разнасяно по улиците. Освен това, искам да напомня, че много от турците, които сега живеят тук, са участвали в кланетата миналата година и че можем да мерим с различен аршин българин и турчин.” 1/

Заради Форбс, който изглежда склонен да вярва на сплетните за проявена жестокост от страна на българите, американецът добавя: „Аз лично досега съм коментирал само онова, което се е случило пред собствените ми очи.” 1/

Като допълнение той разказва за превземането на  Габрово, наложило се след неуспешни преговори: „… когато руснаците влезли в града, те открили тялото на парламентьора разчленено и ужасяващо осакатено, също както и телата на другите пленени руски войници.” 1/ Военният кореспондент на „Таймс” Хенри Блакънбъри добавя, че лично е виждал тела, обезглавени и сексуално осакатени, и тела, чиито стъпала, китки, уши, носове и полови органи са били отрязани. 1/

След появата на руските войски в Тракия турското население побягва масово към Адрианопол. Международната политическа общност изпада в паника. Лорд Биконсфилд разпорежда Кралската флота да се придвижи  до залива Бешик край Дарданелите като „предохранителна мярка” 1/ Султан Абдул Хамид ІІ обмисля възможността да изостави Цариград и да се премести в Бурса, Мала Азия. Недоволен от командването, той назначава Сюлейман паша за ръководител на армията между Адрианопол и Стара планина. Точно по това време видинският военачалник Осман паша преминава за шест дни с четиридесет хилядна армия към град Плевен и се укрепва в него. Възниква опасността руските колони да бъдат атакувани флангово или в тила. Разположен в естествено защитена местност, Плевен е защитен от редутите Гривица на север и Кришин на юг. Генерал-барон Криденер, командващ  девети руски корпус, се опитва да изтласка врага, но претърпява неуспех. Великият княз Николай, който все още е в Търново, си дава сметка, че е възникнала ситуация, която може да усложни войната. Десет дни след опита да се завземе града следва заповед за нова атака. Боевете на 30 юли траят целия ден и завършват с над седем хиляди убити руски офицери и войници. Единствената военна част, изпълнила доблестно възложените й задачи, е тази под управлението на генерал Михаил Скобелев. Тя се приближава до укрепленията и отстоява мъжествено завоюваните позиции. Вечерта, когато отстъплението е неизбежно, „белият генерал” напуска бойното поле с последната група войници. В това сражение куршумите  убиват или раняват три коня, който язди храбрия командир.1/ В последвалата нощ се носят стоновете на ранени бойци, посичани безмилостно от башибозуци, търсещи плячка. 1/

Макгахан се отправя към Плевен след като генерал Гурко заема Шипченския проход. Проучвайки фактите за неуспешните плевенски атаки, той изпраща на 19 август скептична статия, озаглавена „Руските грешки”. Това е един от малкото материали, в който, вместо похвали, изказва критични забележки спрямо виновниците за провалите, посочвайки имената им.

„Истината е, заключава американецът, че битката за Плевен е точно толкова позорна за руските генерали, колкото е славна за руските войници. … Ужасяващият брой на жертвите показва колко добре войниците са изпълнили своя дълг.” 1/

Паралелно с тази преценка, той описва обикновения турски войник:           „Сложи турчина в окоп, дай му пушка, торба патрони, самун хляб и стомна вода, и той ще остане там седмица, дори месец под най-страховития артилерийски обстрел, …, без да му трепне окото.” 1/

За новият руски командващ, генерал Зотов, сменил колебливия Криденер, кореспондентът пише с надежда, защото той „не дължи поста си нито на протекции, нито на нечие покровителство. Извоювал го е със сабята си…”1/

Генерал Скобелев е окачествен, като „най-способният сред по-младото поколение и който дава повече обещания за бъдещето от всеки друг” 1/

Въпреки хапливата статия, Макгахан не е прогонен от руската армия, макар че критичните му преценки са известни на императора Александър Втори и на Великия княз. Нещо повече, той продължава да бъде „американецът, който прекоси Казълкум” 1/ и руските мужици го гледат със страхопочитание, когато се реди с тях на опашката за супа, а офицерите се съревновават за компанията му. Той говори руски, а освен това е женен за рускиня от влиятелно семейство. Макгахан е русофил и туркофоб, независимо колко критично се е произнесъл за последната битка. 1/

Сред колегите си край Плевен, американецът е известен още и „че възвестява пукването на зората с веселата си песен, която не секва почти през целия ден и ни преследва и вечер в леглото” 1/

На 3 август Макгахан придружава генерал Скобелев, изпратен с пет батальона пехота, собствената му кавалерийска войска и две конни батареи на разузнаване към Ловеч. Руското командване преценява стратегическата важност на този пункт, разположен на пътя за Габрово и похода Шипка. 1/ След кратко сражение, в което отново загива коня на Скобелев, войската отстъпва, но това е „най-прецизното и най-умело проведеното разузнаване през цялата война.” 1/

На 31 август Осман паша напада с двадесетхилядна армия руските позиции край Пелишат, югоизточно от Плевен, зад хълма Радичево. Макгахан успява да проследи битката и да я опише подробно в село Пордим, източно от позициите на Осман паша. Атаката е толкова неочаквана, че малцина кореспонденти присъстват на бойното поле. Между Пелишат и Пордим американецът се натъква на тълпи българи, които бягат с коли, каруци и малки стада добитък. Зад тях се появяват санитарните коли, с ранени войници. След това се забелязва спокойното и уверено настъпление на вражеската пехота. Непрекъснатият яростен огън отблъсва няколко пъти нападателите, но те упорито щурмуват отново. Теренът, на който се води сражението, получава названието Долината на смъртта. Този ден турската армия загубва три хиляди души, а руската - хиляда. Настъплението няма никакъв ефект. След отблъскването на противника, руските войски атакуват Ловеч.

Офанзивата е започната от генерал Скобелев, който разчиства една след друга височините около града. На 2 септември генерал Имеретински установява своите тежки оръдия и започва обстрела. Следващият ден канонадата продължава осем часа и разгромява бранителите. Пехотата на Скобелев, в кошмарен ръкопашен бой, превзема най-упорито сражаващия се редут, чиито защитници са избити до крак. Окопите са задръстени от двуметрови купчини тела. Турците загубват над 5200 души, срещу около 1500 убити сред руснаците. Генерал Имеретински отдава дължимото признание на Скобелев, който е наречен лично от царя „Героя от Ловеч”.

На 7 септември започва дълго подготвяната нова атака на Плевен. За няколко дни руската артилерия изстрелва над 60000 снаряда срещу укрепленията на града. На 8 септември, след обяд,  войниците на Скобелев, след разгорещен бой, достигат на 1500 метра от врага, но силната ответна стрелба ги принуждава да отстъпят. Макгахан наблюдава от едно дърво развоя на събитията и разказва подробно за тях.

Турците контраатакуват на следващия ден и достигат на 60 метра от позициите на Скобелев, преди да бъдат спряни и прогонени. Вечерта на същия ден, командващия, генерал Зотов, отделя военна единица, пряко подчинена на Скобелев и му дава инструкции за самостоятелно действие. На 10 септември този енергичен командир атакува врага пред себе си и войниците му влизат в окопите на турците, където започва страшна сеч. Руските бойци разгромяват противника, но нямат подкрепа от свежи сили. Кървавата битка достига своята кулминация на 11 септември - рождения ден на императора, в чиято чест щаба се надява Плевен да бъде превзет. Фактите, изложени от Макгахан в този ден са преплетени с неговите лични преживявания: „… вълнението ми бе толкова голямо, ръката ми толкова силно трепереше, че не можех да държа далекогледа пред очите си и за момента трябваше да се доверя единствено на зрението си.” 1/

Когато става ясно, че няма да има подкрепление за бойците на Скобелев, той пише: „Сърцето ми се късаше от мъка, защото виждах, че толкова много храброст, толкова изгубени човешки живота щяха да отидат напразно… нито един човек не им бе изпратен на помощ. Оставиха ги да умрат съкрушени, смазани, победени. Беше величаво и жалко. … Идеше ми да се разплача от мъка, защото знаех, че повечето от тях си отидоха безсмислено, като на заколение.” 1/

След този ужасен ден „по хълмовете и височините пред Плевен, в лозята, нивите, редутите, укрепленията и землянките остават да лежат телата на 15000 руснаци и румънци, леш за гарвани и вълци.” 1/

Войниците на Скобелев прекарват тридесет и шест часа на предна позиция, отбивайки неуморно атаките. Най-сетне са принудени да отстъпят, губейки 8000 души. Сред убитите е и майор Горталов, отбранявал до последен дъх редута, завоюван от турците. Преди да бъде вдигнат на щиковете на атакуващата пехота, той вижда гибелта на своята рота.

Успял да спаси ранените, Скобелев е доведен до предела на силите си. „Той беше в ужасно превъзбудено състояние и безкрайно ядосан. Цялата му униформа бе оплискана с кал и мърсотия, сабята счупена, кръстът „Св. Георги”изкривен чак на рамото; лицето му беше черно от барутен дим; очите - измъчени и кръвясали, а гласът почти изчезнал. Говореше с дрезгав шепот. За пръв път виждах човек в такова състояние след битка.” 1/ През  седмицата на Голямата атака в-к „Дейли нюз” излиза всяка вечер с „Извънредно военно издание”. Вестникарските будки и сергии са засипани с подробни карти на България и на Плевен. Кореспонденти, присъствали на мястото на събитията, са канени за лектори пред различни общества. Един от лондонските театри представя пиесата „Смелата защита на Плевен”. Музеят на мадам Тисо добавя към историческите личности и восъчната фигура на Осман паша. 1/

Арчибалд Форбс, с когото Макгахан дели лишения и труд, се разболява от изтощение и напуска армията. Едно от съобщенията му е, че неговия приятел „все още куца, изглежда изморен и отслабнал и носи овчи кожух като български селянин.” 1/

Макгахан успява между паузите да се прибира при семейството си в Букурещ, за да почине за малко и да поиграе с подрастващия Пол. Както пише съпругата му Варвара, той „никога преди не беше показвал толкова явно привързаността си към мен и Пол, както в тези тревожни времена.”1/ Той идва при тях на 22 септември болен от треска и прекарва три седмици на легло, като се притеснява, че Плевен може да падне преди да се завърне на фронта. 1/ Тъй като след Голямата битка в Букурещ пристигат и други офицери, за да се отърсят от преживяното напрежение, кореспондентът продължава да е в курса на събитията. Докато се възстановява, Макгахан отново преосмисля събитията, на които е свидетел и стига до извода, че голяма част от командването на руската армия има старомодни представи и похвати за воденето на боевете. Преценявайки качествата на противника, той си дава сметка, че турския войник е по-подготвен от руския и това е факт, с който щабните офицери трябва да се съобразяват. Критическите му изказвания са известни на Царя и на Великия княз, но те не го ограничават при събирането на материали и в коментари.

След плътното обкръжение на крепостта Плевен продоволствието на турците намалява. В началото на декември се очаква Осман паша или да атакува, или да се предаде. На десето число врагът се насочва към моста на река Вит, а генерал Скобелев завзема напуснатите позиции на редута Кришин.

Армията на Осман паша се придвижва още през нощта и първите й колони унищожават Сибирския полк, изпречил се насреща й. Напредването, обаче, е възпрепятствано поради яростната контраатака на руските бойци. Боят продължава четири часа и едва към пладне, когато стрелбата затихва Макгахан осъзнава, че това изглежда е последната битка. Малко по-късно над турските редици се развява бялото знаме. Осман паша, ранен и не по-малко уморен от руските офицери, се предава. Макгахан, който се намира недалеч от генерал Скобелев, записва дословно диалога с парламентьора Тевфик паша, който се представя на победителите.

Напрегнатите дни увреждат силно здравето на Макгахан. Той не може да се отърве от треската, а контузията на глезена продължава да го измъчва. След като описва финала на мъчителната Плевенска обсада, той си дава почивка при семейството си в Букурещ. Коледните празници посрещат с голяма елха и вечеря, на която са поканени няколко руски офицери. Кореспондентът се завръща отново на поста си на 9 януари 1878 г. Зимата е тежка, но тя не спира победоносния ход на освободителите. Противно на военните традиции, генерал Гурко превзема София в първите дни след Новата година, а генерал Радецки прогонва окончателно турците от Шипка. Той пленява удивителен брой бойци - 32000 и деветдесет и две оръдия, въпреки че и загубите на руските войски не са малки -5500 убити. 1/ Макгахан е абсолютно убеден, че след тези два невралгични военни обекта едва ли ще се намери турска войска, която да спре победоносния ход на руската армия. 1/

На 19 януари 1878 г. Макгахан пише от Казанлък: „… руската армия прояви такава невероятна енергия и показа толкова висока степен на активност, че никой не бе подготвен.

… през последните две седмици турците се опитват да постигнат примирие, за което са отправили молби до Санкт Петербург и до Великия княз Николай.” 1/

Кореспондентът, преминал Стара планина с армията на генерал Радецки, изпада отново в тревожно положение. Конят му го хвърля за пореден път и той, по негово искане, е настанен върху лафета на едно оръдията, за да не изостане от предстоящите събития. Изпадналата в паника Англия нарежда на 23 януари да бъдат изпратени шест броненосеца в Мраморно море. Парламентът обсъжда възможността да гласува шест миллиона лири стерлинги за военни цели. Офанзивата, обаче, е отменена по настояването на английския посланик в Константинопол.

В края на януари Макгахан се озовава в Адрианопол. Той се сблъсква с хиляди каруци бежанци, които отстъпват на юг. „Когато ги питах накъде са тръгнали, много малко от тези хора можеха да ми отговорят. Единственото, което знаеха, бе, че трябва да се махнат колкото може по-скоро, и бяха дотолкова завладени от ужас, че когато колите им се счупеха, … те изоставяха багажи си и отминаваха без него, повечето жени, пеша, боси, примрели от глад и изтощение.” 1/

Българските жители на Адрианопол посрещат генерал Скобелев като дългоочакван освободител и го приветстват, застилайки пътя му с венци и цветя, а жените се хвърлят да целуват ръцете и ботушите му. 1/

Войската на „белият генерал” е изминала 275 мили за двадесет дни. В едно от селата той заставя всички фурни да работят денонощно, докато не изпекат 12000 хляба за неговите войници.

Земите на юг от Балкана изглеждат, според Макгахан, като гигантско гробище - вероятно поради спомена за Батак, видян две години по-рано. Стотиците трупове на загинали животни, привличащи глутници подивяли кучета, придават още по-мрачен вид на обстановката.

Макгахан намира тялото на четири-пет годишно детенце, което лежи в снега като заспало. „Докоснах с ръцете си малкото личице, а то бе твърдо и студено като лед. Нямаше следи от насилие, очевидно бе умряло от премръзване.” 1/

На 26 януари 1878 г. Макгахан разказва за порядъка, който генерал Скобелев налага в Адрианопол. Следващия ден той посвещава на коментари относно преговорите за мир: „Макар че турците повече или по-малко се противопоставят на всички условия, това, което попречи на споразумението, беше условието за автономия на България. Те бяха готови да отстъпят  по всички линии освен тази, която те считаха равнозначна на унищожаването на Турция като сила в Европа. Те бяха склонни да дадат автономия, така както бе предвидено в програмата на конференцията. На това русите възразиха, че … ще трябва да се установи автономия като в Сърбия или Румъния. България трябва да се простира от едната страна близо до Цариград и от другата до Солун. Това, разбира се, унищожава турското владичество в Европа с изключение на Цариград. Турците облаче не желаят да приемат това. Те са склонни да отстъпят Карс и Ерзерум, да дадат пълна независимост на Румъния и Сърбия, съгласни са руската флота свободно да преминава през проливите, да платят репарации за войната, но не и България да бъде автономно княжество. Но по въпроса за българската автономия русите бяха непреклонни!”3/

Русия, която очаква намесата на Европа по отношение на Турция, „не оставя на английското правителство нито един претекст за започване на военни действия. Дори лорд Биконсфилд едва ли би се опитал да предизвика война заради анатомията на България, единственото условие, за което руснаците са непреклонни.”3/

Късно на 31 януари примирието е подписано. Кореспондентът Франсис Грийн пише: „… турците, най-после отчаяли се, че ще получат активна помощ от англичаните, без надеждата, за която те никога не биха започнали тази война, решават окончателно да се оставят на милостта на руснаците.” 1/

Условията включват автономия на България „със собствено християнско правителство и собствена милиция”, независимост на Черна гора, Румъния и Сърбия, с териториални контрибуции; административна реформа в Босна и Херцеговина; и военни контрибуции.” 1/

Тъй като има опасения, че Англия може да обяви война на Русия, кореспондентът уточнява, че „Скобелев, който сега разполага с четири дивизии, може да прехвърли всичките си сили на хълмовете зад Константинопол само за четиридесет и осем часа.” 1/

На 12 февруари, обаче, корабите на британската флота навлизат в Босфора. Вестта пристига в Санкт Петербург и царят телеграфира на Великият княз да влезе в Константинопол с част от армията си, за да защити живота и собствеността на християните, които живеят в града. 1/ В резултат на тази заповед, султанът дава съгласие руските войски да окупират градчето Сан Стефано на брега на Мраморно море, на шест мили от Цариград. На 26 февруари Макгахан съобщава, как генерал Скобелев заявява: „… аз лично мисля, че трябва да се бием с Англия.” 1/

Мирът и последвалите го условия е подписан на 3 март и Великият княз обявява най-после финала на войната, постигната с Божия помощ. Макгахан и Милет, които пишат последната кореспонденция, разказват за този момент: „… Отново избухна „ура”. … Тук бяха строени частите, които срещаха врага по усойнте върхове на Балкана при Арабаконак, в продължение на цял студен и дълъг мразовит месец. Тук бяха войниците, които се мъчеха по хлъзгавите планински пътеки, недохранени, принудени да изтеглят тежките топове по върховете, и след студа и умората да срещнат един обезумял враг, готов да насече на парчета и най-слабо ранения войник. … тези храбри войници с ненадмината издържливост ще влязат в историята.” …

„След прегледа, като събра офицерите около себе си, Великият княз каза кратко и ясно: „За една армия, която може да извърши такива дела, каквито вие, мои приятели, извършихте, няма нищо невъзможно.” Сетне всички слязоха от конете си, свалиха шапки, а войниците коленичиха. Започна отслужването на тържествен молебен.”3/

На богослужението присъстват чуждестранните военни аташета от Австрия, Франция, Прусия, Швейцария и Америка. Тук са и пет от кореспондентите, останали до край с руската армия, от осемдесетте, които са започнали кампанията в Плоещ.

„Мирът се сключваше при живописна обстановка, драматични условия - загиваше една империя - и при тревожни отношения между държавите. Двете армии стояха една срещу друга при угасващата светлина на деня, чуваше се плискането на вълните и тържественото песнопение на свещениците.” …

„Щом свърши религиозната церемония, Великият княз зае мястото си и войските започнаха да дефилират с широка и бодра походка.” …

„Докато слизахме надолу към селото, все още чувахме веселите викове и отмерените стъпки на войниците. Така завърши войната от 1877 - 1878 г.”3/

V

Въпреки края на войната, ангажиментите на Макгахан не намаляват. Той е зает с подбор на информация за пребиваването на руските войски в Константинопол, следи за промените в общественото настроение, разучава подробности от своите приятели офицери. Честите му срещи в Сан Стефано с генерал Скобелев допринасят за неговата осведоменост.

Семейството му пристига от Букурещ едва на 14 май и той си позволява три дни отпуск. За да бъде постоянно близо до съпругата и сина си кореспондентът се разбира със Скайлер да му отдели част от апартамента си в американската легация, където може да работи спокойно и да не се откъсва от  своите. Помещенията са заемани освен от него и от Франсис Грийн, който също обработва обширните си дописки.

Положението в града е тревожно. Носят се слухове, че турците се готвят да избият всички християни. Тълпите бежанци, които изпълват улиците, се разболяват от едра шарка и коремен тиф.

Вече се говори за предстоящата Берлинска конференция, която да разгледа основно подписания мирен договор с Турция. Кореспондентите внимателно следят новините за това събитие и се гласят да го посетят лично.

Изтощен до краен предел, Макгахан заявява пред близки, че след като присъства и на дипломатическата среща в Берлин, той ще се оттегли на отдих в Англия и ще напише значителен труд, посветен на Източния въпрос и Руско-турската освободителна война. Франсис Грийн заболява от коремен тиф и ляга в дома на Скайлер. Макгахан се заема с грижата за своя приятел и понякога прекарва по цял ден край леглото му. У дома, той гълта хинин със супени лъжици и предприема първите предпазни мерки да не предаде зараза на семейството си като нощува отделно от тях.

В началото на юни Макгахан не се прибира, а изпраща на Варвара бележка, че е неразположен и че Едуин Пиърс го е настанил в английската болница в Галата. Съпругата не е допусната до свиждане и едва сега лекарят й съобщава, че американският кореспондент боледува от коремен тиф в много тежка форма. Вероятно се е заразил в руския лагер, където избухва епидемията. Лекарите успокояват Варвара, че съпругът й е със силен организъм и се опитват да й дадат надежда.

Генерал Скобелев научава, че Макгахан е сериозно болен и веднага се отправя с влака към Константинопол.

Макгахан умира на 9 юни 1878 г. привечер, три дни преди да навърши тридесет и четири години.

Генерал Скобелев закъснява за изнасянето на тялото и потресен от загубата коленичи до празното легло с безутешни ридания, въпреки предупрежденията на персонала, че мястото е заразно.

Макгахан е погребан в католическите гробища два дни по-късно. Траурната процесия е предвождана от генерал Скобелев. Фредерик Вилиърс, Едуин Пиърс, Франк Милет и Юджийн Скайлер носят ковчега. Присъстват представители на няколко чужди посолства, американския пълномощен министър, американски и руски офицери. Скърбящият генерал Скобелев, задушаван от ридания, едва намира сили да се овладее. По-късно Лейди Странфорд засажда обилно гроба с цветя.

Вестниците „Ню Йорк Хералд” и „Дейли нюз” отделят специално място за своя неуморен кореспондент. „Дейли нюз” обръща особено внимание на благородството на характера му.  Едуин Пиърс го окачествява като „прецизен наблюдател, абсолютно безстрашен, с благ характер и приятни обноски”1/. По-късно Франк Милет добавя: „Цялата му кариера беше подчинена на пълното самоотдаване и жертвоготовност за другите. За българите той даде живота си. Тази млада нация почита паметта му сред пантеона на най-славните си герои. Тя отдаде  заслужена  почит на името му.” 1/  Генерал Скобелев навестява често скръбния дом и се старае да облегчи съдбата на Варвара и на сина й Пол. „Първият път, когато дойде, пише тя, докато говореше за Макгахан, той плачеше като дете.” 1/

Варвара Макгахан приема предложението на в-к „Голос” да работи като постоянен кореспондент със заплата 100 рубли.  Няколко месеца по-късно тя се среща с Патрик, брата на Макгахан, който я свързва с лондонския офис на „Хералд”. От там й предлагат да бъде техен кореспондент в Санкт Петербург. След две-три години тя се утвърждава като журналист, пишещ за няколко печатни издания.

През есента на 1878 г. Варвара Елагина е избрана за почетен член на Панславянското дружество в Русия, звание с което по-рано е удостоена вдовицата на Фьодор Достоевски.

Руското издание за турските зверства в България е преведено на български и издадено в 1880 г. от Стефан Стамболов.

През 1884 г. тленните останки на Макгахан са пренесени в Охайо. На тържествената церемония присъстват майката на кореспонддента, неговата вдовица и синът им и генерал Шеридан. Хиляди жители се стичат на поклонение.

Бурният двадесети век отвлича вниманието на сънародниците на Макгахан, но въпреки това, през десетилетията, се намират хора, които периодично подсещат за него. На 4 юли 1929 година на тържеството на гроба му е поканен Симеон Радев, пълномощен министър на България в Съединените щати и специален представител, от името на Негово велчество цар Борис ІІІ. Гвардейци от Сто шесдесет и шести американски полк ескортират високия гост. На 12 юни 1944 г. Националната българо-македонска организация провежда вълнуващо честване. На 8 юни 1958 г., в присъствието на вече възрастния  Пол Макгахан, са положени венци на гроба на кореспондента от българската общност в САЩ. Церемонията е записана и излъчена по радио „Гласът на Америка”. На 3 юни 1978 г. Българо-американската фондация „Макгахан”, със седалище в Охайо, поднася венци и осигурява православна служба. През 1984 г. фондацията поръчва статуя в цял ръст на незабравимия кореспондент, изработена от българския скулптор Любомир Далчев и поставена в градчето Ню Лексингтън.1/

Паметта за Джанюариъс Макгахан се пази в спомените на неговите колеги, издавани в края на ХІХ в., в портрети и бюстове в Пазарджик, Панагюрище и Батак, в названията на улици в големите български градове, както и в сърцата на нашите съотечественици.

На Четвърти юли 1911 г., под звуците на топовен салют, гърмежа на стотици фойерверки и музика, изпълнявана от градския оркестър, в гробището на Ню Лексингтън е открит паметник на самоотвержения кореспондент - „…суров мраморен блок, стъпил върху масивен плинт. … Надписът с големи печатни букви върху гладката повърхност гласи: МАКГАХАН ОСВОБОДИТЕЛ НА БЪЛГАРИЯ.”1/

——————————

1/ Дейл Уокър - Макгахан. Животът и походите на един американски военен  кореспондент, Превод Правда Митева, С., 2001 г.

2/ България. Френска хроника 1876 - 1878, С., 1988 г., превод Ирина Василева

3/ Джанюариъс Макгахан - Турските зверства в България, Репортажи и кореспонденции за потушаването на Априлското въстание ( 1876 ) и за Руско-турската война (1877 - 1878), съставител Цочо В. Билярски, С., 2017 г.

4/ Константин Косев - Мидхат паша моли Бисмарк за пощада, С., 2015 г.