Бойка Николас

Имало едно момиченце със светла къдрава коса, бяла кожа и светли очи. То било много объркано като малко и често правило пакости, лутало се и търсело обич, не че не го обичали, просто то си мислело така… Търсило любов и вместо да се огледа по-близо, я намерило в една много далечна и топла страна с палми, два океана и мургави хора, които много обичали да танцуват и да се веселят, въпреки че били бедни и къщите на много от тях били разрушени преди много години от голямо земетресение. Но на момиченцето все не му достигало нещо, въпреки, че вече не било дете, а жена, която родила свое момиченце - с тъмна къдрава коса, смугла кожа и тъмни бадемови очи.
Жената, която уж била жена, пък се чувствала като непораснало момиче, пак продължавала да търси обич, без и да подозира, че ако не започне да обича себе си, ще остане сляпа за обичта на другите. Не защото те не я обичали, просто тя не се обичала достатъчно…
Един ден тази жена-момиче се отскубнала от прегръдките на тропика, от ритъма на салсата и пропътувала хиляди километри, за да се завърне в своя град, където се издигала висока и красива планина, която момичето-жена много обичало и често изпивало величието й с взор, впит в един от върховете й.
Но пак не й достигала обич…

В това лутане, лабиринти и търсене на любов, тя отново заминала за чужда страна, където незнайно защо биковете били на почит, темпераментни цигани пляскали с ръце, тракали с кастанети и карали китарите да стенат… Там, в тази страна на вятърни мелници, вино и ветрила, един ден, момичето-жена, съвсем ненадейно, било запленено от магическия звук на една гайда и неочаквано потънало в смеха, погледа и прегръдките на добрия гайдар… И макар, гайдарят, като истински силен мъж да не обичал да говори за това, душата му също била наранена, затова и двете им души се слели, за да извикат една друга мъдра душа, тази на едно малко светло момченце, което да им показва правилния път и посока. Някъде по пътя - стария, или новия, макар и намерила обичта, стиснала ръчичката на малкото си светло момченце, жената, изпуснала ръчичката на своята дъщеря - тази, с тъмната къдрава коса, мургава кожа и тъмни бадемови очи. Не само изпуснала малката й ръчичка, а и залисана в ежедневие си грижи, забравяла да слуша какво й говори нейното момиченце, била много изморена от работа… А сигурно се е чувствала много важна - не била вече жена-момиче, а жена, която можела да си купува скъпи неща…
И така, един ден разбрала, че малкото момиче се е изгубило, пуснало ръката й, вече не искало да й разказва своите интересни истории… Тя първо си казала: „Как така ще се изгуби, като има такава успешна майка, то прави глупости, но ще го разбере и ще се върне.” Минавали дни, минавали месеци, но момиченцето не се връщало при майка си, криело се… Сигурно искало тя да го чуе и затова се не се появявало и мълчало…
На тази майка й отнело много години, за да може да започне да чува и разбира гласа на момиченцето си. Първо си казвала: „Каква добра майка и какво лошо момиченце, дето се губи!”
Но после поговорила с най-близките си, с нейните „учители по вълшебства”, които й помагали в търсенето на момиченцето, с нейните две приятелки от училище, защото на всички им било много мъчно, че момиченцето се е изгубило…
Тя никога не забравила за добрите хора, които й подали ръка, за да дири момиченцето си.
Не забравила и дървото, в двора, където живеели в чуждата страна, което било нейна утеха и изповедник. То все още пази по кората си следите от парещите й сълзи.
Жената - майка всяка вечер се обръщала към луната й казвала: „Луна, ти, която виждаш и знаеш всичко, моля те, като зърнеш моето изгубено момиченце, кажи му, където й да е, че много го обичам и го моля да ми прости, да се върне при мен.” Майката говорела всяка вечер с луната, защото все пак била в чужда страна и близките й били далече…
Някои я упреквали, други - просто вдигали рамене, а трети казвали: „На мен това никога няма да ми се случи…” И разбира се, всички били прави за себе си. Жената знаела, че момиченцето било отговорно за постъпките си, но то толкова много й липсвало, че болката в душата била нетърпима…
Майката плачела всеки ден, не изпускала момченцето от ръка и тримата заедно с добрия гайдар, търсили момиченцето по улиците ден и нощ.
Много хора я упреквали, други я съжалявали, трети й давали съвети… Жената в страната с ухание на портокалов цвят, много пъти предпочитала да спи с дни, с нощи, само и само, за да не се събуди и да види, че е изгубила момиченцето си. Но се събуждала, защото държала момченцето за ръка, не искала и него да изпусне…
Някои й казвали, че „жонглирала с много топки”, можела да изпусне и загуби завинаги някоя от тях. Жената не искала повече да изгуби нито една от „топките”, защото обичала всички и те били много мили и скъпи за нея.
Тя се връщала често в родните си град и страна - с планина по средата, защото планината й давала сила, а и имало един каменен връх, който й помагал да страда по-малко. Жената търсила упование в своите корени, държала силно момченцето за ръка, слушала мъдрите му приказки и се утешавала със звука на гайдата и смеха и обичта на гайдаря.
Колкото повече търсила и намирала себе си, толкова повече усещала, че изгубеното момиченце, ще се появи отново.
Колкото повече си прощавала и се обичала, толкова повече изгубеното й момиченце, се приближавало…
И ето, един ден, след много години, станало истинско чудо…
В страната, където растяло едно мъдро и древно дърво - една вековна мура и където се издигала вълшебна планина, майка и дъщеря се срещнали отново.
Момиченцето било пълно с рани, кървяло, било уплашено, плахо и недоверчиво… По пътя срещнало добро и лошо, много пъти викало „мамо” в тъмното, плакало, падало, обичало „мама” и я мразело, защото мислело, че „мама”, не била неговата „мама”, виждало истини и сенки, вярвало на лъжи и правди.
Срещата не била само между тях двете, срещата била на тях самите с тях самите, защото поради „любовта доброто винаги побеждава”.
Момиченцето с тъмните бадемови очи, къдравата коса и смуглата кожа, разбрало майка си, защото и тя самата станала майка, превърнала се в момиче-жена, което от своя страна заминало за тропика, в страната на своите корени, страна с два океана, с палми, с музика, много слънце и весели хора, които винаги танцуват, въпреки че са бедни. Заминала в търсене на обич и щастие, обич към нея самата и останалия свят, после се върнала отново в родината и града с „вълшебната планина” и се заела да лекува душата си.
Може би момичето-жена ще пропътува много километри, докато намери обичта и себе си, а може би вече ги е намерило. Кой знае? Дори, сигурно в този момент, те двете - майка и дъщеря, отново хванати за ръце, си разказват за чуждите страни, радостите и умората от пътя… А може би на майката й се иска да бъде така…
Защото винаги си заслужава да извървиш пътя, въпреки камъните, въпреки тръните, въпреки умората, въпреки препятствията, защото важна е не целта, а самият път!