ХРИСТИНА МОРФОВА

Владимир Полянов

Пред смъртта, така внезапно дошла, отново всички приятели и ценители припомниха какво беше тя.

В деня след нейното погребение седя пред прозореца в моята стая.

Водосточната тръба, горе до покрива на къщата, се е изкъртила и млад, червенокос работник я поправя. Гледам го задъхан.

Той е навързал небрежно няколко по-къси тръби, за да достигне височината и работи там, усърден като лястовичка, докато опората на която е стъпил, се люлее и пращи. Настланите долу плочи равнодушно чакат нещастието.

Не мога да издържа, отварям прозореца и викам:
- По дявола тая тръба, ще се убиеш, човече!

Работникът хвърля бърз поглед към мене и свива пренебрежително рамене:
- Христина Морфова умря, та себе си ще жаля!

Това не беше шега, нито остроумие, което се подиграва на опасността, а мигновено съпоставяне на стойности, избухнало в едно сърце, където живеят култове. Какво можем да кажем ние за покойната пред това признание, стигнало до едно отричане цената на собствения си живот и какъв трябва да бъдеш, за да заслужиш такова признание.

Едва сега наистина узнах какво е Христина Морфова!…

——————————

в. „Литературен глас”, г. 8, бр. 319, 10 юни 1936 г.