ШУМОТЕВИЦИТЕ НЕ МЕ СТРАХУВАТ

Никола Инджов

В нашенското духовно пространство битуват немалко полемики, които създават измамното впечатление, че всички опоненти имат право. Но защо все пак спокойното словесно разискване се изражда в непримирима разправия? Защо на телевизионния екран дори от диспута на Христос и фарисеите биха изчезнали библейски поуки.

Например, че фарисеите обичат предните места в синагогите и поздравите по пазарните площади, и че са като онези гробници, които не се виждат, и хората ходят върху тях, без да знаят…

Един възможен отговор е, че в литературното съзнание бързореките постмодернисти се свързват с представата за епигонството и не случайно тяхното европеизиране изглежда смехотворно.

Те са установили за лично ползване уж новаторска доктрина с уж размирен патос, и са проявили готовност да замесват в едно тесто за нафора държавност и черковност, политика и идеология, радикалдемокрация и либерализъм.

Тук главният церемониалмайстор е безспорният литературен ерудит Михаил Неделчев. Увлечен от собствената си познания той обаче изпитва недостиг на автентична реч - и прибягва до лидерски фалцет, до дискусионен речитатив.

В резултат така изгради защитата си на живота и творчеството на класика Иван Пейчев, че всъщност го набута изцяло в миналото, като го лиши от бъдещо влияние върху грядущите литературни поколения.

Изваждане от традицията или от перманентния литературен процес, където естетическата връзка между поколенията е много важна?

И къде в тази перспектива е поетът Петър Чухов, и въобще него ли изтъква Михаил Неделчев, или собственото си присъствие тук, присъствие там…

Всеизвестни са някои парадокси около страстите български да се раздават и да се приемат всякакви награди, особено наградите в името и духа на Христо Ботев, Добри Чинтулов, Нешо Бончев, Иван Вазов, Елин Пелин, Йордан Йовков, Пейо Яворов, Алеко Константинов, Михалаки Георгиев, Гео Милев, Теодор Траянов, Николай Лилиев, Никола Вапцаров, Никола Фурнаджиев, Димитър Димов, Димитър Талев, Георги Караславов, Дора Габе и т. н.

Един се пребори да получи два пъти една и съща награда - и успя. Друг успя да постигне почти пълна колекция в дошлото сякаш специално за тази цел негово демократично време.

Трети с всеизвестния си консуматорски манталитет се посвети на борбата за признаването на остроумни реплики от тоталитарното му кино не за друго, а защото не му достига „борческо минало”, та сегашните награди би трябвало да го освидетелстват като пръв „бунтовник под юргана”.

В контекста на настоящата полемика името на Петър Чухов е свързано с друга награди от същия ранг - „Петко и Пенчо Славейкови”, отредена му пред две години от общинските власти на Трявна, при това за същото стихотворение, което предизвика шуменската драматургия.

Хайде най-сетне да го видим това прословуто стихотворение, веднъж с полепналия му едничък лавров лист, сега с нахлузения му цял лавров венец:

СВОБОДА ИЛИ СМЪРТ

Шие Райна Княгиня
знамето
и изведнъж се убожда
пада капка кръв
като бомба
пада Райна Княгиня
заспива
ще минат най-малко
100 години
докато дойде
на бял кон принцът
ще вдигне знамето
ще го развее
и ще забрави
да я целуне

И без нормална пунктуация читателят разбира, че Чухов опитва да наложи езоповска стилистика в модернистичната днешна поезия. Стилистика сатирична, с която му се иска да остракира възгледи, понятия, традиции.

Само че убодения пръст на Райна Княгиня едва ли представлява художествена метафора и едва ли смайва някого. Родените в Панагюрище не я приемат, те са отгледани в сянката на родната къща на героинята, в легендарния повей на ушитото от нея знаме.

Но не я приемат и родените от Панагюрище, сиреч изградилите своята нравственост от беззаветния подвиг на панагюрските въстаници. Между тях има много писатели, но може би Чухов вече не се вглежда в писатели не от клана.

Да не би да го дразни прочутата народна песен за Априлското въстание - „Пустите клисурци станали московци, а панагюрци - донски казаци”? Защото неговият ментор Михаил Неделчев изглежда се дразни, тъй като нееднократно изобличава на други екрани русофилията на българския народ и въобще русофилията на Освобождението.

Петър Чухов в момента е на върха на литературна тенденция с нелитературна стойност, която няма как да определя иначе, освен като гавра със светлите образи в многострадалната ни история. Ще припомня фактология, която съм имал предвид и в предишни мои текстове.

Ето как един автор пише за Кочо Чистеменски в опус като древногръцка трагедия с хор и еринии:

„Кочооо, Кочооо, Кочооо, /Кочооо Чистеменски, /Защо уби жинатъ, жинатъ и дицатъ, /Защо уби жинатъ, жинатъ и дицатъ…”

Нататък друг автор, обявен в университетския си кръг за народен будител:

„Два дни след като ебал/разбрал че фанал спин и че умрял/ще бъде след година или две/и слънчевото над главата му небе/се сипнало вдън топлата му кръв/за да му каже чрез красивото си first//ти друг ще бъдеш в глъхнещата пръст/и first повярвал: има небеса/където на ебача е простено/там женски божества навярно/кур въртят върху вретено/аз няма да умра не ми е отредено…”

Едно дамско откровение, присъстващо по свой начин в дискусията:

„Как искам да се любим ето така:/седнала,с високо вдигната пола,с високо вдигнати крака върху теб на стола пред пишещата машина”..

И като апотеоз на тази лирика откъс от излиянията на университетска преподавателка:

„Ще бъде сумрачно по автострадата на слънцето/под изобилните оранжеви лампи на Белгия/и мъжът, който кара колата, ще казва на някакъв/език любов моя и ще пъха ръката си между краката на жената без да я пита/и жената до него ще отговаря любов моя, но ще /мисли на своя си език курво, мръснице, шенгенска путко”…

Не искам да кажа, че в последното съчинение ме дразни думата, която обикновено не произнасям гласно от приличие. Смущава ме незнанието, че словото може да изрази всяко състояние в няколко езикови пласта, зависи кой какъв пласт избира.

Освен това дори и постмодернистите би трябвало да знаят, че поезията е единственият език, на който, без да го променят, съвременниците говорят във всички диалектни области и във всички възрасти. И че всеки опит да бъде подменен езика на поезията с вулгарности или диалектизми е водил и води до пародии, слабосилни като творчески резултат.

Тук му е мястото да разшифровам заглавието на моята статия..На млади години във Видин поетът Андрей Андреев ме заведе в едно от т. н. „влашки села”. В кръчмата един ведър човек - зиме дунавски рибар, лете крайдунавски лозар, искаше да сподели с нас, писателите, че животът не го плаши, но поради вродена в говора му чуждоезична лексика изрече: „Животът не ме страхува!”.

Та и аз да кажа така, разбрал от телевизионната дискусия, че като член на Съюза на българските писатели (от шестдесет години насам!) съм принадлежал на догматична обществена структура.

Е, да, принадлежа по много причини, и между другото, защото това е единствената писателска общност в България, склонна на разумни компромиси в името на неделимата национална култура.

За съжаление, насреща ни се е надигнала шумна жива стена, с нея ни напред, ни назад.

Та освен пак да повторя: “Шумотевиците не ме страхуват!”…