ГЕНА ДИМИТРОВА: “ЗАЩОТО СМЕ НАПРАВЕНИ ОТ КОСМИЧЕСКИ ПРАХ…”

Интервю на Татяна Любенова

- Госпожо Димитрова, ние българите много обичаме да разсъждаваме върху собствения си характер…
- Да си правим анализи…
- Да си правим анализи. Вие обичате ли да си правите такива анализи? Какво харесвате в българския характер и какво не?
- Ами, вижте какво, харесвам в българския характер, в истинския български характер, ако трябва да говорим – откровеността. Но тя понякога граничи с нетактичността. Има и друг вид българин, който от това, че не знае как да се държи, винаги е фалшив. И винаги по повърхността върви. Има и такъв. Има всякакви хора. Ние приличаме на всички други. Понякога сме максималисти. Нищо не съм дал, ама искам всичко. Да. Искам да живея в центъра на града, в най-хубавия апартамент, за мен да е всичко, ама нищо нямам, нямам никакво образование. Нали? И това не е хубаво. А го има в много хора. Имаме един слой интелигенция, която не се интересува от нищо, освен от това да се издигне ментално. Обаче много трудно прогресира, защото се стреми към много по-високи цели, отколкото е нашето ниво на живот. Трябва малко човек да има някакво равновесие в тия неща. И това, което например харесвам в руския характер, е страхотната пробивност. Те дойдоха в Европа, могат-не могат, само защото имат гласове, така се държат, като че ли света е техен. А ние живеем навсякъде в притеснение.
- Може би носят някакъв вътрешен аристократизъм?
- Не, не, те чисто и просто са членове на едно много голямо общество. Всички големи държави са такива. Ние сме една малка държава и от малката държава малко виждаме.
- Казахте за гласовете. Как си обяснявате, че в една такава държава като нашата, която е наистина малка и като територия, се раждат такива невероятни, феноменални гласове?
- Действително има невероятни феномени. Ний сме гласовити. Даже един човек неотдавна ме пита: ама какво е нашите български гласове, та толкова ги обичат. Казвам: това, което не се вижда – класата. Магнетизмът и класата, която имат.
- Това природна даденост ли е?
- Ами, природна даденост. А аз бих искала малко-малко да ги отпуснем, защото това ги сковава. Те имат примерите на един Борис Христов, на един Николай Гяуров, на една Елена Николай, вече нашите примери, направихме големи кариери. А те стоят така. Не би трябвало. Българинът ще бъде винаги голям.
- Имаме ли самочувствие за това?
- Е, от какво да го имаме, освен от знаенето си, от моженето си. От друго какво да го имаме? Досега сме се прочули само с престъпления. От 20 години чувам само това – дали ще е папата, дали ще са мутри, дали ще са муцуни, дали ще е не знам какво си… От какво да го имаме? Само ни ругаят. А ако ние осъзнаем това, което носим в душите си, ще си кажем: аз пък съм чист, какво толкова! Представител съм на един народ, всеки народ има такива хора. Но трябва да изплува в бъдеще онова, което е моралното, хубавото. А ние се страхуваме от тоя, който е богат, защото е завладял богатството си с престъпление. Как може да го уважаваме! Защо ще го уважаваме? Ние трябва да го изолираме.
- Вие как надвивате негативните натрупвания на енергия?
- Не чета вестници. Не чета. Четенето на вестници създава неприятни чувства в мен. Да оставим това, което говорят. Самият език, на който са написани вестниците. Не чета вестници и не гледам българска телевизия – казвам ви го. Може да се обидите. Един чужденец ми вика, как може да не гледате, значи не сте посветена в нищо. Не ми трябва, за да ги уча да пеят, да бъда посветена. Тъй като не се занимавам с политика и не искам от държавата абсолютно нищо. Живея спокойно тук, докато съм.
- Имате ли други изкушения, освен музиката? Например поезия, нещо друго?
- Астрология… Чета всичко, което ми попадне. Нямам никакви специални хобита. Хм… Щях да ви излъжа. Астрологията ми е хоби, действително ми е хоби, без да кажа, че фанатично вярвам. Ей така, от любопитство, любопитна ми е тая наука. И чета, не казвам, че знам много, но например – за здравето. Ориентирам се. Защото все пак ние сме направени от космически прах. Тъй че влияе движението на планетите. Само че не знам колко са, знам някои, които ми влияят. Така че не съм сляпо вярваща. В смисъл: там е написано, че така ще ми се случи. На мен не се случва, аз трябва да си го изкарам. Аз съм число осмица и знам, че всяко нещо трябва да си го изработя и да си го изкарам. И ако имам един недостатък, това е, че се товаря твърде много и за твърде дълго време се товаря с неща, които не са мои – да разрешавам проблеми на други хора, да се грижа за други хора. Близки и т.н. Нямам астролог. Купила съм си 40 волума и си ги чета. Изчисления не мога да правя. Имам направен на компютър за себе си. И си го познавам.
- И знаете каква сте била в предишния си живот?
- А не, в предишния не ме интересува каква съм била. Но в тоя – много. В тоя – добре съм наредена. Колкото мога де, защото животът колкото ти дава, толкова ти взема.
- Научаваме в него някакви уроци? Така ли?
- Разбира се, затова сме дошли, да се учим. И колкото повече се учим, колкото повече се изменяме, толкова е по-добре за нас. Който остава непроменен, не е порасъл с нищо. Като кажат, ама гледай той как се е изменил, като че ли е станал друг. Ама чудесно, че се е изменил, че не е останал същия.
- Какво Ви носи удовлетворение? Музиката и пеенето ли?
- Вижте какво, човек може да пее до 80 години, но самият занаят е много труден за поддържане. И това пътуване, и това непрекъснато присъствие, уморява човека. И идва един момент, когато си казваш: не, не желая вече обществен живот, искам да стоя в къщи, да живея спокойно, защото при обществения живот телефонът не престава да звъни. Телефонът го мразя до смърт.
- Имате ли неуспехи? И как ги понасяте?
- Първото нещо, което уча и моите ученици, е да се научат да понасят неуспехите, ако искат да успеят. Ами, много хубаво ги понасям: викам си, тоя път не стана, следващия… И пак опитвам. Никога не се отказвам. Не е важно в живота, че ще паднеш. Важно е да станеш. Всеки пада. Няма човек на тоя свят, който да не е падал. Какво си въобразявате, че на Лиз Тейлър й е лесно? И тя не намира паркинг да си паркира колата. И тя прави диета за отслабване и за дезоксикиране от алкохол.
- Имате ли нови планове?
- Никакви планове нямам. Не е въпросът за гаранции и за планове. Така, аз съм човек на импулса. Като съм здрава, приемам контракти, като съм болна ги отказвам – същите, дето съм ги приела. И тогава, като ги откажеш три пъти, вече не те канят. Така излиза човек, въобще слиза от сцената. Да.
- Трудно ли понасят големите оперни изпълнители, от Вашата среда, трудно ли понасят раздялата с това изкуство? И разделят ли се изобщо?
- За всеки е различно, за всеки е по различно време и по различен начин. Зависи от човека, от жизнения му път, от земния му път, по който върви. Например, при моя случай, можеше след смъртта на мъжа ми въобще да не продължа да пея. Но свекърва ми каза: не, той живя заради тебе, ти трябва да продължиш. И аз на двайстия ден отидох в Япония и не знаех дори ще мога ли да си отворя устата. Не знам, има Господ вътре в нас, който казва: ей това ще правиш! Както в “Андре Шение” се казва: ти ще си поет, а на тебе сабя, за да се биеш – ти ще си войник, ето това е. Господ казва и ти вървиш.
- Труден ли е този начин на живот, който водят творци като Вас?
- Трудно е. Трябва да ви кажа, че тук ми е по-спокойно. По ми е трудно в Монте Карло. Когато се изолирам. Защото там имам малко познати. Там е, действително, място за почивка. Да, ама аз се стресирам на такова място. Трябва да ви кажа, че под апартамента ми има една разкошна баня – център за таласотерапия, което значи лекуване с вода. Правят ти всичко. Ходих един път и аз, за пет дена, и излязох толкова стресирана, че повече не съм влязла там. Толкова много масажи ти правят и толкова много процедури… Не, втори път не отивам, предпочитам да стоя на дивана пред телевизора.
- Искате ли да промените нещо в себе си?
- Не. Аз се обичам такава, каквато съм. Със всичките си недостатъци. Никога не съм искала да бъда идеална. Не приемам думата перфектно, защото това значи, че слагаш граница. Всяко нещо, което казваш, ако е перфектно, ти не му даваш възможност да се развива. И обичам натуралните неща, човешките неща, общуването с хората по най-човешки начин. Ненавиждам снобизма. Ненавиждам говоренето през рамо. Гледането отгоре. Винаги можеш да намериш начин, някой, като не ти е приятен, да му кажеш да си отиде, да те остави намира.
- Връщате ли се в Беглеж?
- След смъртта на татко не съм се връщала. Един път ходих, ама какво да ви кажа – то, цялото село е запустяло. Сега се борим да не построят там завод за отпадъци. Аз съм начело на листата. Мъча се да им помогна, макар че това пряко за моя живот няма значение, то не ме засяга, но за тях не е така, и за селото. Защото е едно хубаво село и ще го замърсят.
- Как работите с учениците си, когато пътувате?
- Имам ученици, които искат да дойдат тук да учат, или в Монте Карло, където давам майсторски класове, обаче аз предпочитам да работя с нашите. Имам двама ученика от Скопската опера, редовно идват, правят по шест часа път с рейса, стоят по една седмица и си отиват. С това се занимавам. Това е моята работа. Това е моето съществуване. Имам един българин от Милано, от време на време го вземам, имам двама италианци, които идват, където и да съм в Италия. Защото то не е лесно да следиш някого, за да ходиш при него. То трябва да е на място, както с тези – всеки ден. Понеже аз си намерих апартамент до операта. Дали са ми една зала в Операта, всеки ден от два до осем. И те си знаят, като часовник, и се поддържат във форма. Като ги оставя, на четвъртия ден започваме отначало. Те са достатъчно самостоятелни. Това, което аз им давам, е една възможност повече. Но иначе, аз мога да тръгна, може да ме извикат за някъде, да тръгна, те остават и продължават. Има с какво да се занимават сега, знаят, дала съм им път какво да правят. Когато се върна, правя ново прослушване. Или тях викам. Или започвам с нови.
- Не прекъсва нишката?
- Ами, те са много. И всичките са нуждаещи се. Аз не мога да работя с повече от шест човека на един период. И след това винаги има седми, осми, който иска да му дам един съвет, който иска да бъде чут, който се съмнява в нещо. Така че, тя е непрекъсната върволицата. Маестро Бръмбаров така казваше: ние сме едно гнездо, в което ги учим да летят. Те излитат сами.
- Как оценявате плевенските музиканти? Тук има много неща, които се запазиха. Ето, хор “Звъника” на г-жа Ваня Делийска, носи чудесни награди. Плевенската ни филхармония…
- Първо, Ваня е един изключителен човек. Да си измислиш от днес за утре една такава професия, каквато тя си измисли, да направиш един такъв хор и да направиш едно такова творчество, каквото тя прави, това не е за всеки. Такъв хор имат италианците, и го има тя. Това е. Тези неща, които се запазиха и се развиха, аз свалям шапка. И се прекланям пред плевенските музиканти, които успяха да издържат, да продължат с творчески порив да създават, защото действително беше много труден период за всички, просто хората бяха в един момент стресирани. И се мъчеха. Къде да започнат, накъде да вървят… Докато тя (Ваня Делийска) здраво си остана на това, което работеше, и продължи да го издига…
- Вярно ли е, че сте получили предложение за участие в политиката, че са искали да Ви включат в листите на новото царско движение?
- Не, не, не се занимавам с политика. Не сте ли чели вестниците? Ставам зла, не само като ме теглят за ръкавите, ами почвам да крещя и да ритам! За политиците казвам. Аз успях в най-трудното време, когато бях още с партиен билет, да отрежа един режисьор, който ми се обади да каже, че другарят еди кой си наредил да се снима филм с мен за гласуването… Отрязах го: гласуването е тайно, откъде накъде ще снимам!
- Вярвате ли в максимата, че когато Ви ударят по едната буза, трябва да подложите и другата?
- Абе-е, не винаги. Някой път е зъб за зъб, око за око. А някой път е зъб за чене, око за две. Кой както я нареди. Не съм съгласна с това. Но тая притча е казана в друг смисъл: че е по-добре, когато човек е много разярен, яростта му да изтече и на другата буза и да спре да бъде разярен, отколкото да чувства, че и с това нищо не е направил. Поуката е за него, не за този, който понася. На теб няма да ти стане нищо, ако отнесеш още един шамар.
- Може би трябва да вървим с повече положителна енергия към хората, за да не ни отвръщат по такъв начин?
- Точно така е. Но-о, трябва да се отнася за всеки де, и за тоя, дето бие шамарите – да върви с положителна енергия.

гр. Плевен, 2001 година