РЕТРОСПЕКЦИЯ
Из „Портрет нарисуван с въглен” (2015)
РЕТРОСПЕКЦИЯ
Ще се събудя някой ден и няма да ме има.
Животът ми - един прочетен вестник,
ще догорява в печката на зимата.
Ще се измъкне през комина много лесно
душата, изтъняла до опашка на лисица,
свалила есенно последната си кожа.
С мъниста кехлибарени сменил зениците,
ловецът - Време, със върха на ножа,
ще ме постави в ъгъла при другите трофеи,
отстреляни по време на подборен лов.
Ще зашуми гората, вятър ще повее…
А аз ще бъда в нечия любов
последна трудна хапка за преглъщане.
Един последен, неразпукан още жълъд.
И липсваща ще си остана, същата -
с очи на котка и душа на гълъб.
СЪНУВАМ ЛЕБЕДИ
Един ден лебедите пак ще долетят.
Или ще ида аз при тях. Не зная.
Дори да са на края на света,
или пък някъде да обитават Рая.
Аз знаех, още в онзи зимен ден,
докато на брега ги хранех -
едната риза от коприва е за мен.
Тя пари по гърба ми, като рана.
А после си заминаха, но аз
сънувам нощем птиците големи.
Да пея искам, ала нямам глас,
защото те не пеят, те са неми.
И, както хляба върху онзи плаж,
споделям с тях едно поднебие.
Преследвам с тях поредния мираж
и някъде по пътя го погребвам.
Дали копривените ризи се плетат?
Това е в друга приказка. Но зная -
един ден лебедите пак ще долетят.
Или ще ида аз при тях. Накрая.
ЛОЗЕ НА ПРИПЕК
На припек лозе ли е всъщност любовта?
След суховеите, през мен преминали
да впримчи всичките ми зими и лета
и да оформи бисерни зърна-години,
които после в гроздове да натежат
върху лозницата - въже усукано.
Да ги насипят в бъчви, за да отлежат
свидетелствата, че била е тука
душата ми, събирала любов и сладък сок,
от слънчеви пчели опрашвана.
А после, след един разумен срок,
да я налеят в пръстените чаши
и някой дълго-дълго да я пие…
Бих искала това да бъде мъж -
цигара от листо тютюн да свие,
да се загледа в кроткия вечерен дъжд,
внезапно рукнал в юлския му спомен…
(Тъгата често е със женско име!)
Копнежът, сграбчил го, да е огромен.
Дотолкова, че лятото да стане зима.
Не му желая много дълго да боли.
Надявам се тъгата му да бъде кратка.
Да изтрезнее. Да престане да вали.
А утре…виното му пак да бъде сладко.
ПРЕДЧУВСТВИЕ ЗА ЗИМА
От утре дните ми ще стават все по-кратки,
а зимата ще влиза във правата си.
Ще ми се струва слънцето по-сладко
и повече ще търся топлината му.
Вграденият ми метроном отляво
все по-унило ще започне да се труди.
И ще престане да ме удивлява
пашкуленият сън на пеперудите.
В дантелените си илюзии облечена,
ще зъзна неподготвена за зимата
и ще разбирам мъдростта на мечките -
запас се трупа, докато го има.
А аз живях, като щурците - ден за ден.
Сега на мравките ще чукам по вратата.
Практичният е за Земята отреден.
Поетът си е плод на небесата.
ЕТЮД В БЯЛО
Беше права и тънка запалена свещ във началото.
А нощта беше тъмна и дълга. До горния ръб на стената.
После капка по капка се стече в паничката бяло.
Като онзи (невидим за никого) бял ореол на душата.
Сутринта я намериха - бяла, по-бяла от розите,
за които се грижеше, с пагубна страст, от потребност
да запълни разлома, оставен във нея от този,
който толкова тихо затвори вратата след себе си.
НЯКОЙ
Три стръка са винаги сложени в моята ваза.
Във ваза, която е всъщност съдът на душата.
А ти не оставяш съда на душата ми празен.
Ти, който и сутрин, и вечер подменяш цветята.
Ръцете ти мъжки отрязват на утрото пъпките.
Подреждат треперещи тази любов-икебана.
Аз все се напрягам, да чуя отнякъде стъпки.
Но тихо е. Няма те. Само цветята - набрани.
