НЕЗАВРЪЩАНЕ

Денис Олегов

Часовникът показваше 12 часа. На крайградската гара са се струпали тълпи от чакащи хора. Идваха си! Най-накрая майките щяха да видят синовете си, съпругите - съпрузите, сестрите - братята си, децата - бащите си.

Коледният отпуск беше заглушил фронтовите залпове и изпратил редовната армия в родния край… поне до другата година, когато войниците щяха да продължат агонизирането си в окопите.

Влакът спря и от вагоните заприиждаха мъже в зелено-кафеникави униформи. Те стъпваха гордо на родна земя. Макар и уморени, тези силни левенти непоколебимо бранеха своята страна.

В края на колоната от войници няколко души мъкнеха носилка. Отгоре й лежеше нисък, слаб човек с превързан крак. Войникът стискаше зъбите си от болка. Неусетно кафеникавите куртки се смесиха с тълпата.

Близките прегръщаха смелите защитници на родината и разпитваха за положението на фронта и кога обичаните синове, съпрузи и бащи отново ще бъдат у дома. Всеки тайно се молеше следващото завръщане в родния край да бъде за постоянно.

Там чакаше и Мария. Майката бе отгледала сама единствената си гордост. Макар и по природа страхлив и слабохарактерен, Иван беше успял да стане първият студент от тяхното селото и да изпъкне с блестящия си ум.

Всички познати на момчето вярваха, че го чака бъдеще на блестящ инженер. Но избухна Голямата война и всеобщата мобилизация прати всички мъже да прославят честта на родината.

.Откакто научи, че нейното момче ще е войник, Мария живееше в постоянна тревога. Нейният дребен, слаб Иванчо дори не можеше да държи оръжие. А там - лице в лице със смъртта!

Хората се разотиваха. Никой не идваше при Мария. Накрая майката реши сама да намери детето си.

- Иванее! Вачо! Къде си? - викаше Мария, докато си пропяваше път из тълпата.
Накрая тя стигна до четиримата войници с носилката. Вгледа се в ранения. Толкова слаб и страдащ…

- Кажете, госпожо - заговори един възпълен ефрейтор.

- Момчета, някой от вас познава ли моят Иван? Знаете ли къде е той?

- Някой да познава Иван?

- Онова момче, което загина преди няколко дни, не е ли Иван? - попита онзи на носилката. - Един такъв дребничък, все механика му беше в главата.

Майката усети как нещо в нея се прекърши и от очите бликнаха сълзи. Неописуема мъка обзе душата й. Усети как част от нейното сърце беше мъртво.

Най-скъпото си отиде. Нейното дете - бъдещият учен, геният, който щеше да донесе прогреса и в тяхното малко селце, гордостта на околията, която тя беше отгледала в недоимък. Целият свят беше рухнал из основи.

- Господи, кога ще свърши цялото това нещастие? - извика безнадеждно към небето Мария.

- Знаете ли, госпожо, всички сме жертви на войната. Изгубих баща си, братята си. Аз едва ли ще оцелея. Докато сме играчки в ръцете на онези над нас, ще гинем по полетата, без да дочакаме утрешния ден. Без да зърнем отново любимата, без да можем да дадем всичко от себе си на децата, неспособни да създаваме по-добър свят. Затова и ще страдаме. Единственият изход ще е да копаем на тези полета под тяхно покровителство и да бъдем послушници. Да убиваме за тяхно удоволствие - я себе си, я другите. А когато се вдигнем на бунт, за да получим своето, ще бъдем смазани по-жестоко, отколкото врага би го направил. Защото са ни казали да се борим за това, което искат те, а не което ние желаем. Затова гениите като вашия Иван не оцеляват - тези, които движат човечеството напред, са претопени. Няма друг избор за тях. Не тъжете за него. Някога, когато се събудим и осъзнаем този кошмар, ще има бъдеще за всички ни.

- Момчета, ето я майката на Дюлгеров. Хайде да го занесем. Дюлгеров, стига се напряга, ранен си - изкомандва ефрейторът и войниците понесоха другаря си.

„Щастлива е майката на този Дюлгеров”, помисли си Мария. - „Тя ще види своя син поне още веднъж. А догодина… никой не знае дали най-после ще има мир, или още невинни деца ще намерят смъртта си в неизвестното, също като моя Иван. Господи, не й отнемай най-скъпото в живота!”

Майчиният плач огласяше гарата. Сълзи на безсилие се стичаха по подпухналите от болка бузи. Какво значение имаше бъдещето, щом смисълът е изгубен? Какво бъдеще можеше да има родител, надживял детето си?

А снегът валеше безпощадно над крайградската гара и затрупваше останалите следи от разотишлата се тълпа, чийто единствен празник би бил окончателното завръщане на войниците от фронта.