НАЙ-ТЪЖНИТЕ МОРЕТА

Динко Динков

НАЙ-ТЪЖНИТЕ МОРЕТА

Превърнат ли ни в сънища моретата
и ако без тях не може да те има -
далечни ще са волните безбрежия,
които няма никога да видя…

И ние няма никога да имаме
любов, каквато някого вълнува,
а само тъжни спомени - най-тъжни са
моретата, когато ни сънуват.


БАЛАДА ЗА ЛЕФКАДА

Остана любовта ми във Лефкада
от моста на въздишките да чака
отново да се върна - да си върна
пречистена след гмуркане душата,
която се изкачва по водите
към белите скали да съзерцава
как с чайките полита над лазура
Сафо с несподелената си обич,
със сол в кръвта и сноп лъчи през мрака
на приливите хладни и прозрачни.

Приспивно в тюркоазените длани
се залюлява островното тяло
над морските звезди под звездопади
от пурпурните сводове, които
обагрят раменете на богини.

В таверните на Нидри недопити
залязват чаши с узо и усмивки
във устните извити на жените,
напомнящи на врязаните яхти
във тихите пристанища на Лефкас,
преди от този залив да отплавам.

Остана любовта ми във Лефкада
от моста на въздишките да чака
отново да се върна, Афродита,
по древните легенди в красотата.


ВДИГАНЕ НА ПЛАТНАТА

На любовта са светли отражения
моретата, в които още падам

и падат с мен пристанища, изпълнени
с вода - на сън е толкова приятно
да вярвам, че не съществуват сънища
и с теб отново можем да сме заедно
сега, защото утре ще е късно -

о, утре ще е много, много късно,
когато любовта от нас отплава…


БЛИЗОСТ

Странно е предателството - странно е
това, че се превръщат в постоянство
ужасните преди смъртта съмнения
от близкия към теб или обратно -

защото за преглътналия залъка
на страшната обида е жестоко
любов да премълчиш във миг на ярост
и никога да не обичаш повече…

Но да изглежда, като че с очакване -
смазан от зловещата омраза -
ти ще обикнеш своите предатели,
защото любовта е безпощадна.


ЗАЛЕЗЪТ НА ХОРИЗОНТИТЕ

Как бяхме влюбени, отдадени…
В морето декемврийски бурно
се врязваше брегът, опарен
от ниски слънчеви лъчи,
но преобърна безпощадно
платната северният вятър
на ветрохода, в който мокра
мъгла целувките изми.

Навярно хвърляше напразно
котва, за да ни предпази -
в сънна тишина разпръсна
мрежите си хладен дъжд.
Изведнъж като от възли
вълноломът се развърза
и загребаха скалите
стръмни с каменни весла.

И надвесени се люшнаха
над моретата морета,
висна в полет равнината
с тъмни дъхави треви.
В многомачтови даляни -
хоризонтите удавили -
през биноклите нахлуха
мътни призрачни води.


САМОТНО ПЛАВАНЕ

Навлиза от лагуните баща ми
в морето на дълбокото мълчание…
Морето и баща ми се смаляват -
към тях ли е самотното ми плаване?

Галерите, удавени в Созопол,
отвъдните гребци ще възкресят
и ще разпънат воплите безбожни
бащите във платната на сина.


ЗАДУШНИЦА

В дъжд димят чирпанските ливади,
ври калта на мъртвите села.
Цигани открадната камбана
влачат през мъглите с конски впряг.

Пътят черен тича към гората,
плъзва мрак по шумните листа.
Плуват край дайрето на луната
облаците в мътната вода.

Сякаш че с вълните в равнината
вихри вдигат сънното море -
с корабни въжета към земята
се закотвят враните коне.

Зашептят чирпанските ливади
с най-далечни, странни гласове -
някой бий черковната камбана…
Във селата няма жив човек.


ПЪТУВАНЕ НА ЮГ

Ужасно е безпомощно да гледаш
как болните се давят във леглата -
във жълтите чаршафи на даляна,
заровени с внезапна бяла пяна,
довлечена от северния вятър.

И да не можеш даже да ги гледаш -
но чуваш как смъртта ги унижава,
ти, който си единствен и за тях си
бил всичко на брега, момче… Когато
вярвали са… И си вярвал някак.

На юг житата падат издължени
в нозете на земята и загниват.
От угарите пъплят към небето,
загърнати със мушами мъжете…
И колко много всички си приличат.


НЕПРЕОДОЛИМА ЖАЖДА

От чашите с море се замъглява
представата, че има свобода.

Аз пиех и изпитвах непрестанно
непреодолима жажда да съм пак
дете, което в гъстата люцерна,
търкулнало пътеката с ръка,
мечтаеше да стигне до небето
по шепота на селската река…

А после да надигна зъл морето
от чашите кръчмарски вечерта
и да залея всички лицемери,
които ми откраднаха света.


УНИЩОЖЕНИЕ

Корабите с тралове излизаха
от кея и мазутните юмруци
заблъскаха по гнилото корито
на газещата в тинята дълбачка,
която плю през трюмовете кръв.

Но нямаше да мога да доплувам
и си внуших, че спуснати греблата
за бели миди ровеха във залива
гробове като пясъчни бразди,
измачкали до спукване хайвера.

В цъфтящи водорасли поглед впих -
отгоре кислородните врати
затваряха небето със носталгия
по сватбите на рибите, които
трепереха обърнали кореми.

Търкаляше ме ледено течение
и мъката ме влачеше навътре,
където никой не видя, че плача
и никой не разбра, че си отивам,
защото си отиваше морето.


КРАСИВАТА ЖЕНА

Красивата жена е най-самотна -
пенлива ли погребва на брега
като вълна, отлята от сълза,
душата си. Но в лятото греховно
танцува тънка сянка през града.

Лъщи калайдисаната котва
на слънчевия кораб. И до Бога
ми иде, че съм влюбен да крещя
в ефирните води на страстен спомен,

защото отчуждена от света
се дави красотата в самота
и мъртва ще затвори моя поглед.


СМЪРТТА НА ЛОДКАТА

В Иракли лозите пожълтяват -
тралят кехлибарени слънца…
Вятър жъне в мокрите хамбари -
иде буря гибелна с дъжда.

Облаци, захлупили простора,
клатят разяреното море -
ще издъхне вързаната лодка
в празните от хора брегове.

Времето душите ни загражда
с мрежи за прощален риболов…
Ще развърже вързаната лодка
чуждата на хората любов.


СВОБОДА

Нима е самотата свобода -
последна свобода ли е морето?
Отливат и преливат от плача
обречени вълните на поета.

Огромната камбана на нощта
виси над разрушената вселена…
И в лодка през безмълвната мъгла
към Господ ли се носи устремена

жена, опиянена от скръбта
на сънища, погубили поета?
Нима е самотата свобода -
последна свобода ли е морето?


ОТНЕМАНЕ

Морето в майка ми…

О, майки, как се люшкат
вълните под обветрените дрехи
като платна на кораби, които
отвеждат до пристанища живота…

А може би проплакват съкрушени
все още мокри бебетата с ужас,
че ние им отнемаме морето
и късаме връвта към вълнолома

като последно в себе си доверие.