ГОСТ

Невена Борисова

Влакът раздвижи летния въздух на градския център, намиращ се в близост до гарата в Своге. С неголямата си пътна чанта Анна се измъкна от купето, измина няколко крачки и се озова на огромния централен площад. От лявата й страна имаше наредени едно до друго заведения и малки, претъпкани със стоки, магазини, а в далечния край на площада се издигаха бели, леко пожълтели от времето сгради, които тя предположи, че са читалището и общината. Времето беше мрачно и сивото небе затъмняваше и без това мръсната белота на площада. Анна се обади по телефона и чу Евлоги, който я прикани да побърза, защото четенето в читалището ще започне след няколко минути. Вчера Анна беше разбрала, че изявата на “млади творци”, организирана от местният клон на писателски съюз, съвпада с годишнина от смъртта на поета Александър Вутимски. Тя бързо прекоси площада. Отсреща се бяха събрали хора, повечето от които бяха възрастни жители на града. Тя видя Евлоги, както и Валя, Мария и Георги - студенти като нея, които също бяха поканени на четенето. Имаше и няколко момичета и момчета, които очевидно бяха от града и които притеснено стояха скупчени един до друг. Някой от познатите й се пошегува за цвета на виолетовото й палто, което светеше дръзко на слънцето. Тъкмо се канеха да влизат, когато двама души дойдоха при тях. И двамата бяха на възраст около шейсет и нещо или седемдесет години.
- Промяна в програмата. - каза единият. Първо трябва да отидем на училищното празненство, където ще поставят венци на паметника на Вутимски.
- Добре де, значи сега всички да хукнем натам? Мартина например знае, че трябва да сме в читалището и след половин час ще дойде и няма да намери никого. - каза Евлоги, който се чувстваше отговорен за групата, която беше събрал за събитието.
- Господин Дунев, ние няма да стоим и да се съобразяваме с вас. Не сте вие организатор. Има програма и точка.
Евлоги, който беше на 40 години, но на когото те говориха като на тинейджър, очевидно смятайки го за някак несериозен, остана спокоен. След като двамата си отидоха, иронично ги посочи с очи и се усмихна.
Край паметника стояха повече от два часа заради забавяне на програмата. Кметът на града, местни представители на съюза на писателите, включително и двамата души, които по-рано им казаха да отидат пред читалището, изнесоха дълги речи. Всеки клас от основното училище положи цветя пред белия мраморен паметник на младия мъж, който сякаш гледаше някъде много настрани.
- Поетът Александър Вутимски, който вярваше в доброто, вярваше в бъдещето, той, който с гения на стиховете си прослави нашия град…
Докато слушаха прави, Евлоги се приведе към Анна и другите две момичета, наредени като матрьошки. Момичетата, които преди тя беше виждала само за кратко, бяха с няколко години по-големи от нея, на около 22 или 23 години.
- Я ми кажете, вместо да слушаме глупости…- заяви Евлоги по време на речта на кмета - Чели ли сте Вутимски?
И трите замълчаха. Анна леко засрамено призна, че е чела само няколко стихотворения, но ще намери време за повече, защото много са я впечатлили.
- Е, трябва да ги прочетете. Без това не може. Няма да ми се оправдавате, въпреки че той днес не се чете от младите. Щом пишете, ще го четете. - спокойно каза Евлоги и се изправи отново със сключени ръце на корема си.
За четенето те бяха уморени вече. Анна се изненада, че никой от хората обаче, които изнасяха речи по-рано, не се беше изморил и те отново изнесоха речи един след друг. Когато дойде време момичетата и момчетата да четат, кметът побърза да излезе от малката зала, а двамата старци започнаха да си шушукат помежду си за нещо. Около десетината останали хора слушаха без голям интерес и може би очакваха края, за да видят дали няма да има някаква храна след събитието. Анна прочете няколко свои стихотворенията без чувство.
Дойде вечерта. Трапеза наистина имаше - в механа в близост до центъра. На дългата маса с наредени край нея пластмасови столове, имаше вино, салата, хляб и колбаси в големи бели чинии. Всички започнаха да сядат, но преди това дълго избираха какво да сложат в чиниите си. Анна се чудеше дали има сили да изяде нещо. Тя все пак сложи в чинията си парче сирене и салата. Евлоги продължаваше да е весел, той се радваше на младите хора около себе си. Лицето му обаче се помрачи, когато единият от двамата старци почука с вилица на чашата си и се прокашля. Веднага след това той започна да говори и Анна си помисли, че това е може би за втори или трети път през деня и отново чу думите: “Той, Вутимски!…”, “Ние трябва да се гордеем!…”, “Нашият поет…”. Някой се приведе и й започна да й каза нещо и междувременно тя отпи от виното си.
- Госпожице, да, точно Вие! Не знаете ли, че е неучтиво да се пие, докато някой говори, и то официално, пред хората. Това е просто невъзпитано, все едно сте дошла само за виното, а не заради поезията на поета!
- Та ние да не би да сме чули нещо от поезията на Вутимски от сутринта? - отговори Евлоги, видимо бесен.
Двамата мъже започнаха да се карат. Анна стана от масата. Тя отиде на площада и седна на пейка, като дълго си повтаряше наум събитията от деня и чакаше ядът да се оттегли от главата й като вълна на море. Постепенно се успокои, а телефонът й звънна. След караницата другите седнали в друга кръчма. Обади й се Валя, с която бяха записани в една стая. Заради гнева на старците хората от групата трябвало сега да търсят сами транспорт, за да стигнат до резиденцията на Тодор Живков край града, където е планирано да преспят. Резиденцията на Тодор Живков? Анна стъписана затвори телефона.

***
Резиденцията й приличаше на музей. Тя познаваше подобна резиденция край родния си град. Тази резиденция за разлика от нея действаше като хотел. По дългите стени на първия етаж имаше глави на елени, цели фазани и други птици, които с изцъклените си очи отразяваха голямото пространство наоколо и изглеждаха сякаш все още изненадани от ловния куршум, който ги беше приспал. На втория етаж бяха стаите. Малката група седна на масите на терасата, която служеше за ресторант. Те постепенно забравиха темата и почнаха да се шегуват и да говорят за други неща. Георги започна да рецитира стихотворения на любимите си автори. Анна не можеше да се отпусне. След като поговори малко и похвали стихотворенията на другите, тя реши да си легне най-рано от всички.

***
Банята в стаята й приличаше на малка зала, беше по-голяма от самата стая. Мивката беше мраморна, а душът - стар, но солиден и само от време на време ръждата в него придаваше ръждив цвят на водата. Анна се изкъпа, после краката й нагазиха в мекия килим в стаята и тя се отпусна на леглото. Не усети кога е заспала, но дишането й беше неравномерно, а когато отвори очи, в стаята беше по-тъмно. Тя се изправи в леглото и погледна пред себе си. Близо до нея в средата на стаята, приведен над бюро, седеше млад мъж. Той пишеше нещо и главата му беше полунаведена, но тя можеше да види бялата му, дори леко синкава кожа, къдравата му коса и бяла пижама. Краката му бяха боси и се допираха до краката на дървения стол. Стаята беше напълно тиха и се чуваше само дращенето на молив по хартия. Младият мъж от време на време спираше да пише и поглеждаше застинало встрани от себе. Изведнъж той вдигна глава към Анна и каза: “Аз не виждам защо в този санаториум не предлагат пижами и чехли. Нима смятат, че бих могъл да си взема отнякъде? Как бих могъл, след като не мога да работя, тук съм от толкова време! Моят брат ми праща пари, но неговата жена е бременна - съгласете се, че не е удобно за човек като мен да взема хляба на бедняка. Но вие можете да ме изведете оттук, нали? О, аз така искам да отида в Кюстендил, отдавна планирам, но не знам не е ли това голямо разхищение. Все пак, ако трябва да бъдем реалисти, безмилостен е фактът, че пижамата ми е скъсана като на просяците, а същевременно аз оставам с желанието да отида някъде.
И младежът се отмести леко от стола, за да покаже скъсания крачол на панталона си, под който Анна видя синкавата кожа на прасеца, покрита с лек рус мъх.
- О, аз сигурно ви сънувам - започна някак умолително младият мъж. Гласът му беше тънък и някак несигурен. - След това изкарване на въздуха в санаториума по време на лечението на дробовете… Знаете, кислородът влияе на мозъка и сигурно дори и сънищата стават по-странни.
- Но от друга страна, тъй като поне сънят е удоволствие, което понякога ми остава тук, аз не бих могъл да се оплача. - продължи той.
- Изведете ме оттук. Нека отидем някъде, където има музика и може да се танцува. Да, аз няма да ви изложа, въпреки сегашния си вид, защото пазя на скрито един шал и пуловер, които мисля ще бъдат подходящи. А и така да отида, сигурен съм, че в съня всичко е позволено.
Той замълча и погледна към прозореца, чийто рамки бяха затъмнени от мрака в стаята.
- Всъщност аз бих искал да си взема довиждане с всичко. - добави тихо.
- Къде искате да отидете? - попита Анна. Тя не мислеше дали сънува, просто беше по странен начин омагьосана от видението пред нея и съзнанието й го приемаше някак твърде спокойно.
Младежът бавно сгъна с тънките си пръсти хартията, върху която доскоро пишеше, прибра я в плик и го сложи на масата. Той изглади, доколкото можа, долнището на пижамата си, опъна ръкавите на горнището и отиде до ъгъла на стаята, където стояха вехти обувки.
- Ето ги и тях, моите братя-скитници. - заяви той и бавно обу обувките си. - Един път за малко не строших пода на едно жилище, танцувайки с тях. Съседите сигурно ме помнят.
Той се изсмя неочаквано жизнерадостно, което беше в прекален контраст с окаяния му вид, но този смях предизвика в Анна усещане за еуфория.
- Тъй като аз не се ориентирам в обстановката, а и сме край Своге, ще ви помоля вие да кажете къде искаме да отидем. - каза тя и опря краката си, също боси, на пода.
- Но, моля ви, как бихме могли да отидем в Своге, в този малък град, където… Където има само малки хора… и нито един близък човек. О, нека бъдем в София! Там, където има вино, приятели и кръчми. Аз бих целунал сега дори и стражарите по гадните муцуни. Аз съм само пияница - в кръчмата ще умра от пиянство навярно… - каза със странен глас той, след като се усмихна и потри ръце..
- Е, хайде, нека отидем в кръчмата “О.”
- Ами… как?… - каза Анна и усети как пода под краката й потреперва.
В следващия момент те се озоваха на маса, отрупана с кани вино, чаши, карти и позлатени джобни часовници, край която стоеше цяла компания. Сред нея се открояваха двама млади мъже, които видимо се зарадваха на младия мъж.
- Вутимски, толкова е изненадващо, че се появихте на нашата маса! Ние ви бяхме почти отписали, с тези процедури в ужасния санаториум. - разсмя се добродушно единият от тях.
- О, признавам, вие ме надминавате в жизнено отношение. Но ето и аз проявих енергия и дойдох. И нима не е хубава изненада?
След като се прегърнаха, те седнаха отново и Вутимски, както разбра Анна, че се казва мъжа, се включи в играта. Тя потрепери.
- Дама Пика, Купа, Спатия - те всички са мои, господа. Едва ли някоя от тях би останала безразлична към моите ръце. - весело заяви единият от мъжете.
- В това време никой не прелива от жизнена енергия, брате. Всички са се скрили в черупките си, ето дори и кръчмите са се превърнали в черупки. Кучетата-хора се нароиха.- каза единият от двамата приятели, който сякаш продължи разговора отпреди.
- Ти, Горев, недей да обиждаш кучетата. Поетите все обичат да обиждат който им попадне. - отговори другият и се засмя.
- Нека се хванем на бас - до вечерта аз ще ти докажа, че хората са кучета. - упорито някак си заяви мъжът. - И ти ще видиш, Манов, че все нещо ще се случи и аз не греша.
- И ние понякога сме кучета. Само Вутимски не е куче, той поне е нещо повече - най-талантливото куче от нас - добави той и погледна странно Вутимски.
Анна стоеше на масата, но никой не я забелязваше. Вутимски също не разговаряше с нея, откакто се озоваха на масата.
- И сега какво, нима искаш да кажеш, че можеш да пиеш до насита, без да ти стане нещо? - запита Манов.
- След като аз съм тук и всички са тук - аз не мога да не пия до насита. - заяви Вутимски. - Дори да нямам пари за голям запой.- Ей на, вижте, ако не вярвате - дори джобовете ми са скъсани.
- Ти, Вутимски, си особено явление. Аз съм сигурен, че ще ни надживееш всички, защото тази твоя туберкулоза не може да те победи.
- Щом казваш. Но тя е упорита. В санаториума не дават много надежди… - каза Вутимски, докато съсредоточено гледаше картата пред себе си.
- Дама пика. Но наистина никога, освен в най-мрачните си моменти, не съм искал да пуквам. - засмя се Вутимски. - И все пак бих искал да потанцувам тази вечер и да се посмея с вас като за последно.
- Жалко е, че не сме в най-доброто си разположение на духа сега. Ето и тази война няма свършване и не се знае какво ще стане, та всичко се тресе - процеди Горев.
В кръчмата влезе стражар. Той изгледа мъжете подозрително и отиде до бара. Всички го забелязаха.
- Ако си мислил за танци, трябва да почакаш докато този си изпие питието, докато се оригне и си замине. - заяви Горев.
- Да не би пък тази кръчма да е негова. Ето грамофонът е там, до стената, толкова е близо.
Вутимски скочи бързо на краката си, обмени думи с кръчмаря и застана до грамофона. Той бързо разгледа няколкото плочи, въздъхна леко разочарован и избра една, с нарисувани на нея сини облаци и златен тромпет. И в кръчмата изведнъж нахлуха свежите, като въздух, ноти на джаза. Сякаш свикнал, че никой няма да стане, за да танцува с него, Вутимски наведе глава и започна бързо да движи краката си. Мъжете в кръчмата отначало не го забелязаха, но скоро започнаха да пляскат, въпреки че някои от тях гледаха неодобрително. Една жена го погледна и се усмихна особено. Анна беше хипнотизирана от стъпките му. Той й заприлича на гигантски щурец, който с пижамата си и с обувките си напомняше на актьор от старите филми, който обаче някак не беше на мястото си. Изведнъж музиката спря. Стражарят неочаквано се беше приближил.
- Вие тук си помислите, че по време на война се танцува, нали? Гамените никога не остават тихи! Хайде сега - обратно на масата, или ще се разправяме в участъка. - заяви той.
- Аз нямам какво да обяснявам за това защо танцувам, господин стражар! - заяви Вутимски и потропна предизвикателно с левия си крак в такт с музиката, въпреки че тя беше вече спряла.
- Нека не стават препирни, господин стражар, с нашия приятел, който е болен и отдалеч дойде да ни види… Затова той е толкова весел. - намеси се Горев.
- Аман от идиоти! Знам ви аз вас, писателите, каза той, оглеждайки присъстващите на масата. - Вие все гледате на маса да се подпрете!
- А стражарите по време на война са по-големи от царя. - викна някой иззад гърба му.
- О, кучета! Марш навън. - извика той, блъскайки столовете на мъжете.
- Ето, видя ли, в очите на едно такова куче всички са кучета. - прошепна Горев на Вутимски. - Но ти, приятелю, не се разстройвай! Аз не познавам някой, който да танцува по-добре от теб и бих искал 100 години да танцуваме в някоя кръчма.
Докато Горев говореше атмосферата на кръчмата постепенно избледняваше, както и изпънатата слаба фигура на стражаря. Кръчмата се завъртя пред очите на Анна и само знаците на картите оставаха ясни зад гърба на Вутимски.
В следващия момент двамата бяха вече в тъмната стая, тук-там осеяна с петна от нощната светлина навън.
- Видя ли този човек? - Вутимски стоеше прав, говореше и кашляше.
- О, аз исках да ги видя за последно, а този човек дойде. А и те бяха пияни и озлобени от всичко. - той седна на стола и притихна. Сякаш се сети за нещо.
Анна, почти отгатнала мислите му, попита:
- Къде искаш да отидем сега?
- У дома. Но много отпреди… Аз не исках да ходим там, но може би не мога без да ги видя отново. Защото всичко се замъглява от лошите неща, дори и те. - Вутимски я погледна ужасен. - Ти ще бъдеш до мен, нали? Защото те са мъртви, аз знам.
Докато Анна го гледаше неразбиращо, подът под тях започна отново да губи цвета си. Луксозният килим на резиденцията се разнищваше с невероятна скорост и на негово място изникваше дървен под. Появиха се тъмни пердета, дървено легло, стол и леген върху него, и книги - много книги, някои от които - на пода. На леглото се очерта фигура - на слаба жена, която може би спеше. В другия край на стаята се появи мъж. Няколко деца спяха на черги до огнището. Вутимски се озова в центъра на стаята, сковано навел глава, сякаш се страхуваше да я вдигне. После той дълго гледа присъстващите, които щом го видяха, тихо и радостно се приближиха до него и го прегърнаха. Те дълго стояха прави, хванати за ръце, и мълчаха.
- О, само след една година вас няма да ви има. - изкрещя изведнъж той и закри лицето си с ръце.
Те го погледнаха тъжно, сякаш с разбиране. Мъжът наведе мрачно глава.
- Но ние винаги ще те обичаме, Сашо, нима това не е най-важното? И аз винаги ще се гордея с теб. - каза тихо майката и го погали по косата.
Вутимски притихна и целуна ръката й. Стаята потъмня. Килимът изплува отново под краката им и шарките му се появиха като змии по пода. Вутимски беше в същото положение, в което целуваше ръка на майка си.
- Е, друго не остана. Аз не мога да мечтая вече за нищо. Дори да остана жив. - каза с пресипнал глас той.
- Сега ти си обичан поет, обичан… В града има твой паметник, пред който децата поставят цветя.
- Никой в този град не помогна с нищо. И на семейството ми да направят паметник, те няма да възкръснат. - каза Вутимски и слабото му лице се очерта в стаята с хлътналостта си.
- Може би все пак има нещо, което би ти дало някаква утеха? - Анна гледаше Вутимски почти истерично. - Все нещо…
- О, аз искам да видя какво все пак напускам.. Защото на мен не ми остава много… Това бъдеще, което не ми е писано… Искам да видя какво би било, ако бях го живял. То може би е по-хубаво, както съм се надявал, че хората ще помъдреят и ще се радват на живота. Ти можеш ли да ми покажеш? Или поне - ако не ти ме водиш там, ела, след като ние трябва да сме заедно навсякъде днес.
Тя усети, че земята под нея отново започна да се променя. Чуха се изстрели, гласове, и тя закри ушите си. След малко всичко бе по-тихо и те се озоваха в същата кръчма, в която по-рано бяха приятелите на Вутимски, но този път тя беше различна. Столовете бяха нови и железни, интериорът - някак стерилен. На бара стоеше жена в бяла престилка, а хората пиеха лимонада по масите.
Анна и Вутимски седяха на една маса. Пред тях стоеше намръщен човек, който заплашително се беше привел към Вутимски.
- Е, другарю Вутимски, вие пак мълчите. Но ние знаем много неща - повече, отколкото можете да си представите. За вашите буржоазни увлечения, скептицизма ви към сегашната промяна. Аз знам и за безкрайните ви напивания с приятели, на които вие тайно плюете всичко, което редовните граждани уважават.
- Какво говорите, кой сте вие, че да ми говорите така? - тихо каза Вутимски, втренчен в кафявия костюм на човека насреща си.
- Не така, другарю Вутимски, нека бъдем добри граждани, не… ексцентрични поети със съмнително битово поведение… Аз не бих се доверил на някой като вас в една нормална ситуация в живота, нито вие - на някой като мен. Е, да, но днес ние по принуда се срещаме. Значи трябва да се сприятелим. Или, ако не искате, ще ви помогна да се сприятелим. И, другарю Вутимски, не отпивайте от чашата си, докато аз говоря, това е лошо възпитание.
Анна усети страшна увереност в тона на човека срещу тях, който не я забелязваше.
- Та си мислех, че можем да постигнем сделка. Защото приятелят Ви Горев… той има едно дневниче. Ако го поискате назаем… Знаете - вие писателите сте суетни хора, вечно искате нечие мнение… така и той ще ви го даде, за да чуе какво мислите, а после… После вие ще го дадете на нас.
- Аз няма да направя нищо подобно, дори и да бях чувал за такъв дневник! - каза Вутимски.
Човекът насреща си пое дъх, после равно и отсечено каза.
- Слушай ме сега, куче-педераст. Ако не приемеш, до утре за теб няма да има София, нито служба в съюза, нито едно отпечатано стихотворение. Нищо, разбираш ли? Ще те смачкам. Утре ще дойда у вас. За последния ти шанс, преди да те изхвърлим там, където ти е мястото.
Вутимски се задъха и в следващия момент те вече бяха в стаята. Той пишеше отново на лист хартия, който после сгъна и остави на масата.
- Е, мила моя приятелко, видяхме колко хубаво е бъдещето. Благодаря ти за всичко, за мълчаливото търпение. Аз искрено се надявам да си щастлива, всеки случай - колкото се може повече. И не ми остава нищо друго, освен да се зарадвам, че остана само едно място, където може да се отиде. Аз бих искал да ти го покажа, защото се надявам да отивам там.
Вутимски се засмя и двамата отново се озоваха във въздушно пространство, което разместваше пластовете си.
Те отвориха очи на една скала, усещайки топла, мека трева под босите си крака и заслепявайки се от силното слънце. Под скалата се разстилаше светлосиньо море и само в далечината, на плажа се виждаха хора, които тичаха с няколко малки деца и си подхвърляха топка за игра. Косата на Вутимски, който беше застанал на ръба на скалата и наблюдаваше морето под себе си, беше разрошена от силния вятър. Той беше разперил ръце и сякаш гълташе жадно вятъра - като питие.
- Винаги съм знаел това място и съм знаел, че то няма как да се изгуби. Сигурно тук съм идвал като дете, не помня вече. Но тук слънцето и вятърът те карат да живееш. И ти моя приятелко, си толкова мила, аз най-после те зарадвах с нещо! Ако искаш ти можеш да останеш с мен, но аз се съмнявам, че ще ни бъде позволено. Ако някога решиш, можеш да дойдеш, аз съм тук. Едва ли бих си тръгнал доброволно и малко почивка няма да ми се отрази зле. Не бих се върнал в онзи санаториум. Анна кимна с глава и се усмихна. Тя изведнъж усети, че изпитва голяма обич към човека насреща си и дълго гледаше очите му. Забеляза, че той вече е облечен в красив лек костюм, а кожата му беше станала румена и свежа. По-ранните сенки под очите му ги нямаше.
Тя вдигна ръка за довиждане и морето с плясък се разля по бреговете си.

***
Сутринта Евлоги, Мартина, Валя и Георги стояха на терасата. Анна бе казала, че ще пътува обратно рано на другата сутрин, изглеждаше странно, когато смутолеви някак под носа си, че ще започне да чете Вутимски. Някъде наобяд пристигнаха двамата им домакини от съюза. Те застанаха сковано на масата и като че ли по принуда, след което се извиниха за вчерашната вечер. Сякаш бяха се карали помежду си, вероятно единият настояваше, че подобно поведение е нетърпимо, а другият повтаряше, че компромиси трябва да се правят.
- Все пак ние бихме се радвали, ако градът пак се радва на нови такива събития. Гражданите са жадни за такива неща, знаете …
- Знаем. - отговори Евлоги и прикани другите да се стягат по-скоро за път.