КЪМ ДЪЩЕРЯ МИ

Рада Добриянова

КЪМ ДЪЩЕРЯ МИ

Мартеничката, която аз не свалям
от закиченото си с лале сърце,
тази крехка грижа и небе,
най-светла детска радост,
строяща утрото на храм,
без нито миг да спре -
любима майка денонощно го кове.
И нека да е светъл и пометен прага,
когато с тиара от красиви дни,
пристъпиш към Мадоната в олтара,
умиротворена в благата сълза
с молитвена закрила
да бъдеш възвисена и щастлива,
дъщеря ти моя дивна
с венчелистче и главичка на лале!


ДЕЛИРИУМ

Чупят се думи от устните,
удрят в стени и прегради,
в нарушения и правила,
затихват в граници,
с килиен изглед към света.
Чудесата са в тъмни места,
в мрака се скрива тогава
истината за лъжата.
И крещиш когато твърдят,
че твоята страница във ФЕБЕ
е шокираща и заблуждава,
а профилната снимка сякаш
топи се в сладкарски мармелад.
Чупи всичко света,
чупи доброто,
чупи и злото,
чупи се сам…
Но аз живея в друг свят прекрасен,
истински блян,
луд и фантазен,
привидно земен,
привидно небесен.
Там има време
за цветя в огъня
за писма до близки по Коледа,
за луд ангелски танц
под светли зимни сводове
и за един луд закъснял,
но все пак пристигнал,
сеяч на любов.


ВРЕМЕННО

Разрушиха вятърните мелници в селото.
Пари смениха - и маслото, и кошарите.
Парите теглиш на кантара
и в думите - с нулите,
включени в тях,
неусетно как губиш се,
невидимо,
ефирно,
преоценено,
без угризение
евтино
продаваш себе си,
докато всъщност,
ти любиш силно
доброто на света
у другите
и на светлината.
Ти вярваш в доброто
с твоя специален цвят,
с твоя специален вкус -
като черешова поляна в цвят,
където всичките деца играят
и пеят химни наизуст.
Днес мъгливо капят ноти в спомена…
Разрушиха вятърните мелници в селото.
А бяха много - никой не можа да ги преброи!
Помисли, щом затвориш очи,
ти си нула идентичност.
Ако всички очи са затворени,
осветлението се изключва автоматично.
Но времето е далеч от сериозното,
то е фикшън присъствие,
претегли на кантара думите
с включените в тях нули,
пощади своето кратко присъствие,
там има място само за теб,
и не питай за другите!
Никой не може да ги преброи.
Под сенки на вятърни мелници,
всекидневно,
селото
спи.


МОЛЕКУЛИ

Че човекът е по-велик от човека,
подлагам на съмнение.
При дисекция на живота.
Атом съм.
Вятър среща бузите ми,
свирепо брули,
дъжд се просмуква под кожата,
слънцето разширява зениците,
на атропин мирише по пътя,
но аз вървя, вървя,
вървя през гората
по пътека /скандално утъпкана/,
към най-високата точка на планината,
а от върха: все по-слабо уверение,
че човекът е по-велик от човека.


ИГЛЕНИК

Думите падат като снежинки
топят хартията,
оставят иглички -
карфички,
забодени
в сив,
брокатен и див,
видимо жив,
пришит,
мой игленик.
Тогава
песните оживяват,
чути по радиото:
акустични кантати,
родопски тъжачки,
хороводни симфонии,
топ балади,
хип хоп,
хард рок
и някои твърде тънки мелодии,
когитално фиксират вълните
в история на един живот,
събран в игленик.


ТВОРБА

Художникът постави Александър
в нозете на Платон
и каза:
„Нека мъдростта да води, а силата тече.”
Така потегли малкият шедьовър по света.
От него запленени, хората забравяха,
че под нозете пътят се огъва
и правото на избор пренебрегнаха
като да бе живота седем пъти,
седем диви котки,
седем нетленни души,
седем пътни знака в баналния график
или в друг някакъв век.
И заживяха със заблудата,
че всеки сам избрал е пътя
към същността,
разшивайки съдбата си…
Художникът сега прибрало е Небето.
Оставил е в творбата си сърце.
В галериите нахлуват хора,
от стъпките им неусетно
светът в тръби на мощен орган се обръща,
звукът променя всичко
във вятър, слънце, унес,
а вън като в земетръс бучат -
вселенски ли мостове?…
И един бронзов шедьовър да води.


КРАТКО

Високо е лунната ядка,
като въглен тъмно небе,
сняг събира урожай от звезди.


НЕЩО МЕ ПРЕГРЪЩА…

Преминавам край родния град,
неизбежно в есенен ден,
от купето мъглата на Дунав блести -
водно огледало,
което назад годините връща,
а часовника при машиниста
звъни.


ПРИВИЖДАНЕ

По билото сенките са много,
запълват целия поглед
с техния страх.

Без сълзи се хлъзгат по хълма,
кръвта спира,
не различавам думите.
Няма думи.


БАБА МАРТА

Бабо Марто, погрижи се за човека,
да го стоплиш слънчево и меко
ручеите да запеят надалеко
и от ябълката сладката отхапка
да е нова сътворена ядка!
Че когато пролет иде в сърцето,
крушите са жужнали от цвете,
и перчема на момчето,
вее в рокля бяла на райета,
Бабо Марто, Бабо Марто,
ще ти кажем, че си млада,
само ти сега стопи снега ни
и посей на пролетта разсада!
Нека, нека, Бабо Марто,
да забравим шапки, палто,
боси да нагазиме в тревата,
сякаш бързичко дошло е лято!