Веселин Ханчев

Още под страшния гнет на Златаровата смърт, неуспели да излязат от вцепенението и ужасът, в който ни хвърли тя, ето, че радиото съобщи за още една голяма и скъпа загуба за българската литература.

Ив. Кирилов почина!

Като научих за края, така неочакван, на тоя стар и заслужил писател, изпитах едно съвсем особено чувство. Аз се почувствах съвсем, съвсем сам и изоставен в тълпата, много от духовните водачи на която си отидоха само за една година.

Пред мен, незатъмнени от нищо, изплуват очите на Ив. Кирилова такива, каквито ги видях преди един месец - горещи очи на едно замислено и благо лице. Черната брада обгражда мургавото лице, по което една вътрешна, тиха скръб е оставила дирите си. Тих и кротък, така оживява той пред мен, тъжен, унесен в себе си.

Преди няколко седмици беше. Ив. Кирилов беше дошъл в Стара Загора да държи сказки. Първата бе посетена от 20-тина души, останалите не се състояха по липса на слушатели.

Точно на уречения час на сказката - без няколко минути, той идваше три вечери наред и сядаше в полутъмния салон, чакайки слушателите, които не идваха. Само няколко души четяха вестници, но после, изгубили търпение, те си излизаха.

И сега като че виждам тоя тих и кротък, дребен човек, с черна брада и с тъмни, замислени очи, които никого не укоряваха.

Никога, през тия три дни, аз не чух възмущение или укор, хвърлен на който и да е. Даже той се мъчеше с всички сили да извинява, да прощава. А публиката, която пълнеше салона на другото кино, където бе един замайващ в лъжите и рекламите си пътешественик, която се тъпчеше безцелно из улиците и пълнеше кафенетата, не събуди нито оплакване, нито гняв у него.

Само едно дълбоко разочарование и една дълбока скръб се четяха в очите му. Аз виждах, че той страдаше, че неговата чувствителна душа се гърчеше в болка пред тая студенина и апатия у хората. На излизане една вечер, спомням си, тръгнах заедно с него по шумната улица, над която радиото изливаше звуците на един шлагер. Той ми каза:

- Колко много хора и всички така празни, леки! Нима в цяла Стара Загора няма нито един, който да се заинтересува от нещо по-смислено и красиво?

И той повтори тихо няколко пъти:
- Жалко, много жалко!

Това „жалко” беше казано с такъв тъжен и искрен тон, с такава уплаха и страдание пред голата истина на живота, че аз неволно потръпнах. Очите и лицето на Кирилов бяха потопени в една тиха, примирен скръб, като се обърна към мен, той ми каза:

- Виждате ли, младий човече, при какви условия работим? Винаги пред българския писател се изпречва ледената стена на хорската студенина и незаинтересованост.

Кирилов беше наскърбен и нажален дълбоко, но не беше отчаян. Последната вечер, преди да замине, той ми повери, че ще издава още няколко тома от съчиненията си, над които работил.

Но не би. Само няколко седмици след като си отиде, той така внезапно и неочаквано почина. Един от старите ни и плодовити писатели от времето на П. Тодоров си замина, като остави недовършено делото си.

Сега, като си спомням за него, за Асен Златаров, за Дзивгов, В. Топоров и за много, много други скъпи покойници, които тая страшна 1936 година ни отне, аз се чувствам слаб като дете и обеднял, неизказано обеднял.

——————————

в. „Литературен глас”, г. 6, бр. 1, 1937 г.