СВАТБАРИ

Динко Динков

Откакто Жеката, овчарят, се обеси на дебелия орех, животът в селото се промени. Пътищата опустяха. Рядко се случваше някоя раздрънкана циганска каруца да разлае изгладнелите кучета. Кръчмата затвори и снегът скоро затрупа прозорците й. Вятърът надуваше зловещо ехо в комините и сякаш искаше да събори стените на прихлупените криви къщи.

Отначало малкото останали хора бяха обзети от мъка и отчаяние, смачкани от скръб и жал, но по-късно отново отваряха предпазливо вратите си и се търсеха. Срещаха се, защото самотата ги плашеше. Говореха малко, някак прибързано и без да се слушат, клюмаха с глави и се вайкаха. Чупеха пръсти, скришно се кръстеха и си даваха гръб.

В онова време се разнесе слух, че старият Господ се явил на пастира, а Кана на Ристю, Бурчаковата врачка, ги видяла да вървят край реката. Накрая нагазил Бог водите и изчезнал, както се бил появил, а Жеката поел след него като омагьосан, но бързото течение го грабнало и той едва успял да се върне към брега. Прибрал се в зимното време мокър до костите.

Така си отиде самичък и никой не го потърси. Разправяха се, че имал някакви роднини оттатък границата, но отдавна никаква вест не беше идвала за тях. От малък останал сирак, не успя да свърти семейство, а и селяните знаеха, че не беше съвсем с всичкия си. Затова най-добре беше приеман в дома на Мира и Калю Гочови, които се грижеха за болната си дъщеря, Магдалена. Деня преди да увисне като Юда, Жеката се беше разнежил, беше я целунал в устата. Вричане ли, обещание ли? Никой не се наемаше да гадае.

В свирепата зимна картина, насред празния, разграден като бездна, двор зловещото оголено дърво се извисяваше в облаците и раздираше падащата мъгла. Пръскаше ситен дъждец, който се обръщаше на дребни ледени снежинки като иглички. Засвири вятърът: „Иху - иха”. Отдалече Жеката приличаше на чучело, закачено високо на ченгел, за да плаши и пази. Тялото му се люлееше и на човек му се струваше, че от време на време подскача, че заиграва в призрачната виелица.

Дядо Калю пръв го забеляза.

Погледна отдолу - сватбари - дванайсет мъже, облечени с тежки носии, хоро играят, развяват сватбеното знаме… Старецът се задави през сълзи, не можеше да повярва…
„Иху - иха” - усилва се вятърът, а кръгът се отваря, извива се като пътека и пак се събира, греят светли и потни лицата на сватбарите. И Жеката горе играе залудо, и се усмихва на стареца. Три пъти гърми камбаната от изоставената черква.

Дядо Калю приближи ореха и вдигна поглед към висините. Нямаше никакво хоро. Нямаше жених. Нямаше невеста. Нямаше я майка Рахила да върши ритуалите в храма. Нямаше камбана в камбанарията. Между черните клони един скъп човек, посегнал на живота си, изстиваше. Той не можеше без него, повече от син му бе. Безмилостна мъка разряза сърцето му. Как ще каже, на кой да обади?
Жителите на селото не бяха много, бързо се събраха, снеха тялото и, без да го опеят, го погребаха.

- Момчето на Гочови - разговаряха тези, които се връщаха от гробището, - Пламен, голям човек бил станал в града. Очите си изплакаха по него горките родители… че то в столицата, отпосле и по чужбината, ама нейсе.

- Всичкото е напусто. Колко пъти Кана дохожда да бае на сестра му, но на инвалид помага ли се - никога не се е изправяла на тънките си крака, косата си мята и я скуби, иска да я скъса и съска срещу теб като змеица, в очите й огън гори, пожар - и те изгаря. Как се издържа в тая нечовешка беднотия, пенсиите не стигат за лекарства, дават някакви помощи там да се оправдаят, животните мрат и храната привършва в дамовете.

- Много е отслабнала Магдалена. Прилича на смъртта. Нова болест й дошла. Изсъхва. Добре, че майка й се грижи и не я оставя.

Калю едва пристъпваше, олюляваше се от старост и немощ… Дърва няма кой да донесе вече, сам трябва да се мъчи, прегърбен ще вдига брадвичката със сетни сили и ще цепи, ще бута в гърлото на печката, че страшна виелица бушува като крилата самовила и не стихва… Хорото не излизаше от душата му и въпросите се блъскаха един през друг. Махна с длан пред себе си - искаше да не мисли.

Във високата част на селото се издигаше църквата, останала от някогашния манастир, а къщата като че ли беше кацнала в ниския край и оттам се разстилаха широките черги на нивите. Срещу ъгъла на нейния двор, подпрени на отсрещния дувар, бяха струпани машините на работниците, които идваха от града, за да орат, жънат и сеят, а сега, когато не излизаха в полето, извършваха своите продължителни ремонти. Калта и снегът пълзяха по телата на комбайни и трактори, прехвърляха се върху мъжете и зацапваха, скриваха лицата им.

Дядо Калю ставаше рано, събираше съчки и бързаше да нахрани животните, много често заставаше сам някъде под навес на сушина и си мислеше, заглеждаше се в пръстта и докато студът обхващаше тялото му, си спомняше за младостта, за вярата, за мечтите. Навремето бил толкова хубав, че момите на селото се молели само да извърти с коня си през дворовете им - и това би била достатъчна утеха.

„Ех, старост - нерадост” - говореше на себе си и подпирайки се на ниския плет, се клатушкаше към вътрешната част на двора. Някога пееше. И сега се случваше да запее, но все по-рядко. Старецът минаваше седемдесетте години, почти нямаше коса, но бръснеше лицето си редовно, държеше се чист и спретнат, доколкото немотията му позволяваше.

От възрастта очичките му бяха хлътнали навътре и едва блещукаха през сбръчканата кожа на лицето. Трудно чуваше и мътно виждаше. Носеше каскет и се обличаше с тежки вълнени дрехи, за да му бъде топло, като това придаваше на тялото му една скованост и трудна подвижност.

С жена си Мира се познаваха от деца - бащите им ги събраха без много приказки. Родиха им се две деца - по думите на хора от селото, момичето от малко не биваше. Кръстницата Кана го нарекла Магдалена, Бог да го пази, а момчето, Пламен - той бе друга работа, голям банкер, но не идваше, никой отдавна не го беше виждал.

Мира навремето била прекрасна хубавица, но когато се наложило да лекуват Магдалена в болницата, майката влязла в стаята на дъщеря си и видяла само завивките - помислила, че детето е мъртво. Обяснили й, че е само преместено, но тя отказвала да приеме истината. Оттогава повехна. Постоянно пиеше хапчета, миризливи отвари и се молеше. Тръшваше се пред стената, обсипана с икони, и ревеше на глас като нареждаше с тайнствените думи на оплаквачка.

Тялото й се тресеше, като подтикнато от някаква нарастваща вътрешна язва, нелечима чума… После се отпускаше изтощена пред изпитите лица на светците и в едно такова полуживо състояние прекарваше нощите. Понякога Магда я стряскаше, крещеше нещо, въртеше глава заканително и опулваше очи като бухал, като някаква отвъдна нечиста птица, която носеше само прокоба. И гибел… „Да не се е вселила смъртта в нея? Дано е само сън… кошмар е!”

- Нищо няма, пий вода, ще ти мине… - и така до следващите пристъпи. До сутринта.
След като свършваше домашните си задължения, дядо Калю припряно потропваше с пръчката си по начупените плочи на двора и бързаше да се изтъркули до портата, за да се откъсне от малкия си свят и да усети живота на младите работници, които идваха от града.

- Бай Кальо - провикна се Дянката, едрият снажен мъж от Дипчиковия род, - снощи хубаво се подредих, прекалихме малко с виното… - той се бе заровил в един от двигателите на машините и само подхвърли, за да завърже думите.

- Млади сте, ще пиете и ще се веселите - погледна към побелялото поле старецът, - като станете като мен - тегло само. Тежък живот, ей, орисия… Блъскаш в хармана като добитък, влачиш се по тая земя и накрая - нищо. Що ли разбираме ние с простия си ум, речи, ами на - не идва да ни прибере, пущината… Едно време майка ми думаше, че е харно докато човек знае какво е хляб и нужник, има живот в него, а другото отпосле е оле-мале и много мъки…

- Не се оплаквай, дядо! - заговори го Таньо, който се беше качил в кабината на единия трактор и отвори вратичката, за да слезе… моторът затрака и едва се чуваха - Сега и за младите не е лесно, дори - по-трудно се оцелява отпреди, виж - всички в града живеят назаем, съкращават хората и колко народ стои без работа… че то не се издържа, държава ли е? Англичаните купуват къщи при нас, а ние при тях никога няма да можем. С голямото си имане царски живеят тук всички чужди. Нашите, кучета ги яли. За децата ми е жал… И туй строителство, дето вдигаха врява в града, и то секна.

- Каква държава, бе? Ти подиграваш ли се? - засмя се Дянката. - Селото празно, Чирпан е близо, но колко град е - опустява, няма кой да работи, а политиците дрънкат глупости в несвяст. Страната се възстановявала… - и той разклати презрително глава. - Не на нас тия, затвориха заводите и разпродадоха земята на България… За разбойниците няма затвори! Какво става по пазарите? Всичко има - ама кой да купува? Пари нямат хората, сиромашия…

- Ти чувал ли си по Европа - приближи към тях и сухият Енка, който стърчеше като върлина над всички - толкова много мъже сами да посягат на живота си? Значи има нещо… Престъпление е… Грехове трупаме.

- Ей-на, в София скоро се запалил пред общината друг мъж - обади се Дочко, - не издържал, завалията…

- То и нашият Жеко… - промълви дядото. - Но той е друга работа, да го прости Господ… целуна Магда и предаде любовта й… а и колко ли струва животът?

- В Евангелието го пише ясно - трийсет сребърника… - обади се някой.

- Откога не си ходил в града, дядо? - викна Дянката, за да бъде чут от стария.

- Не дохожда, Пламен, зает е, казва - много дела, да не се харчи по нас. Скъп бил животът в столицата. С министри ли се среща там, с какво - не знам. Мина време, откак ме водеше да гледам. Коли дето не съм си и представял, лъскави магазини, къщи една в друга и по на толкова етажа, хубави булки, че то за мен ли е, бе Дянка? Ти гледай да вземеш някоя мома, че годинките не питат… Отгоре те гледат майка ти и баща ти, какво мислиш? Сватба чакат. Недей да придиряш, замижай с очите и скачай, само не бива…

- Стига, дядо - сепна го Дянката, - има време за всичко, мъчно ми е за Жеката… Кажи Магда оправя ли се? - и той тръгна напред, за да не чуе отговорите. - Елате да се постоплим, да пием по едно! - обърна се към момчетата.

Къщата на Дянката беше съвсем наблизо. Окъпана от светлината, на която нищо не пречеше да пада върху покрива и да се стича към градината. Миналото лято мъжът си издигна там лятна постройка, към нея прибави и зидана пещ, а през студеното време спускаше около дървените греди плътен найлон, за да пази от студа.

В тази малка механа гостите се чувстваха у дома си, разпределяха сами задълженията си - един внасяше дърва, друг сваряваше кафето… Дядо Калю сядаше предпазливо на стола и се взираше в някоя старинна вещ. В пещта запращяваха сухите клонки, Енката подреждаше шарените възглавници настрани и се отпускаше уморен върху масата…

- Снощи гледахте ли оня, как му беше името, абе патриота, както и да е - пръсна народните пари и сега тръби, че видиш ли, дори и по селата сме живеели така охолно. Ей, ей - изкриви лице заплашително Енката, - ха бой, де. Такъв да ми го докарат аз да го управлявам, един ден и го вкарвам в пътя. Та той дори и не е стъпвал сред хората - да усети мъката и нещастието им. Абе, бай Калю от залъка си отделя да отгледа дъщеря си, онзи неблагодарник не го е потърсил, в едно семейство дори никой от никого не се интересува… Бащата сина си не познава, какво искаш? Пламен оттук е излязъл, а сега къде е? Едни викат, проститутки водел, други - че го гласели за депутат да става, с мафиотите го виждали, сделки имал с банките - при тях са парите, вярно е… ама ковчезите джобове нямат… Големец, дето ще се срамува от родителите си и ще крие сестра си… не го разбирам… Прати им нещо бе, човек, съживи тоя старец… Сръцето ли ти взеха?

- Нали искаше свободно да говориш? - издиша дима от цигарата си Таньо и взе да пооправя с една ръка нагърчения найлон от вятъра. - Каквото и да казваш сега, няма кой да те чуе, не тежат думите. Когато ти забраняват, тогава ти се говори, сега вече нищо не ща. Земеделците нали ми обещаха честни избори на село и бяхме сигурни, че аз ще съм кмета. То какъв ли пост е - началник на десет човека, ама щях сега да съм осигурен и да издържам по-лесно студента си… Лъжа е! И Пламен не помогна…

- Ама твоят син, и той не слуша, корава глава е - намеси се Дянката, който стоеше прав през цялото време и разравяше огъня. - Свий се малко му викам, изнемогва баща ти… Кой ли ти вярва, брате? Образование… За резил… Вървят по улиците един до друг и цъкат с телефоните, дойде на масата - разгъне лаптопа и щрака по копчетата. Младите не разговарят, страх ги е, пишат си съобщения и не искат да са си близки… Накъде върви тоя свят без приятелства? Какъв ще стане го питам, не знае? Много културни се пишат учените, ама всички са назначени отгоре и никой не бил комунист от тях. Никой не бил с турците. Кой ви пусна да станете такива и такива? От акъл ли? Предатели! Или все се нагаждате, мамицата ви мръсна? Циганска държава! Боклуци да те управляват…

- И да те съсипват…- продължи Таньо. - Кога ще вземем и ние заплати? Три месеца само обещания, има работа - пари няма…

- Като гледам, не личи да е скоро - поизправи се Енката, - лоша орисия, няма да има оправия - барем с някаква надежда да ни залъжат. Нещичко да дадат поне, и на това ще сме доволни. Ние не щем да е много хубаво, ама поне малко от малко да му мяза, не е ли така? Дока, кажи нещо! Откак изгоря механичката, помръкнахте с Гитето… Не се кахъри, да сме здрави - всичко ще се изгради наново, напролет ще направим една бригада!

- Живи да сме - натърти Доката, - че много здрави хора си отидоха без време. Добре, че и казанджийницата на дядо Никола оцеля… понякога си мисля, че мъртвите ни закрилят… Преди си пиехме ракията под покрив, сега ще си я пием под звездите! - усмихна се горчиво. - Какво да се прави?

Старият се надигна, заигра с кривата пръчка настрани и отмести столчето да тръгва.

- Бай Кальо - помогна му Дянката, - ще направим една сватба, а? - и смигна на своите приятели като му отвори вратата…

Дълго мълчаха.

Задими се в стаичката и решиха да тръгват. Фигурата на стареца се кандилкаше в разкаляния път и изплуваше в снежните ивици.

После Калю шеташе из двора, говореше с кучетата, чистеше навсякъде, заточваше брадвата и затваряше сандъка с житото.

Притъмняваше. В началото на януари винаги беше така - рано мръкваше.

А утре ще е голям празник - Богоявление - кръстът ще се спасява… чудни работи. Ще мине Кана с медния бакър, ще умие всички и те ще пуснат парици вътре за здраве. Ристю тачи тия традиции, заранта ще се видят.

Както беше поседнал на пейката до бялата висока ела, вторачен в тъмния прозорец, дядо Калю се унесе и потъна във видения… Сепна се, отиде да заключи външната порта, после вратата и влезе в топлата стая. Легна на широкия креват и наблюдаваше. Жена му бе остаряла, не й се говореше, в друг свят живееше, сипваше чорба и хранеше Магда, даваше й лекарства и я решеше с големия гребен.

Говореше й нещо, но Калю не чуваше. Дъвчеше парче хляб и мислеше за Жеката. Липсваше му. Магда започваше да хълца, подскачаше на другото легло, вдигаше ръце да запляска… Как да й обясниш, че е много голяма, че не трябва така? Горката й майчица… Продължаваше да буйства. Калю се изправи и я успокои… проблесна в душата му бесилото и се разлюля…

Магдалена крещеше с цяло гърло, скубеше косите си, бузите й бяха хлътнали… скачаше и танцуваше, падаше на земята, ставаше и припадаше на леглото. Вече сънуваше, тихо бе, повиваше я Мира и отиваше да се помоли на светците. Иконите почти не се различаваха в тъмното, но тя си ги разпознаваше, плачеше и ги целуваше, както целуваше някога сина си, когато беше малък… Може и хубаво да ги чака - нека са благодарни и на малкото, което имат.

Всички спяха и само печката отразяваше нечовешки сенки по тавана.

Нещо стресна съня на Калю, минаваше полунощ, портата се изтръгна с трясък, някой строши вратата на къщата… Уплашен затрепери, стана и надникна през прозореца. Недоумяваше. Какво ще търсят апаши при него?
Една висока фигура на човек бе застинала в тъмното насред двора с огромна глава, рога и опашка, с едно око и с един крак. Друг, подобен на него, стърчеше на пътя и пръхтеше. Отде се взеха? От плевнята ли? Последен ден бе от мръсните, беда…

И вратата на стаята изтрещя.

Вътре нахлу чудовищен човек… Трошеше… блъскаше… вилнееше стихия - ураган… Помете стени… изкърти шкафове… разпиля…
Вдигна всички от завивките, изпокъса яростно изхабените чаршафи, кърпените одеяла, разпори дюшеците.
Няма пари. Само трийсет лева, откраднати от другата стая.
Излезе за миг… обърна масата, останала здрава… Отскубна единия й крак…
Върна се обезумял. В разкривената му грозна гримаса светна зверско озлобление. Челюсти на гилотина.
Палачът затри старците - налагаше ги с изкъртеното дърво, с шамари и ритници, обезобразяваше ги, събори много от иконите, потроши радиото и изгубения в прах телевизор, грухтеше като разпенено животно и поглеждаше към Магдалена.
Мрази ли ги?
Жертвите умираха и стенеха за пощада.
- Защо ни биете? - проплака Калю.
- Парите, парите! - крещеше и го душеше… засили се и го удари жестоко… юмрук отвисоко в измъченото лице… замели с шумни плесници - отляво-отдясно… дърво през устата… Хряс - и нещо се раздроби… Отпусна се. Да го заколи ли? Извади…
Другите се бяха скупчили на прозореца, осветяваха с фенерче наоколо и се хилеха като караконджули.

Магдалена побесня. Мъжът сграбчи лицето й в дланта си, а с другата ръка започна да рови в пазвата й. Тя съскаше, съпротивляваше се, той й чупеше китките и се радваше. Полудяла в пристъпа си, обели зъби и ги заби в него. Великанът изгуби злорадата си зурла, извърна се към бабата и я блъсна настървен в корема… Нека плюе кръв и се моли! Нека! Богоявление бе. Майко, майчице…

Дядо Калю отвори очи - зад прозорците заблестя, златни струи го заслепиха и му се яви старият Господ.
„Тази жена е невеста - рече Бог, - обещана е.”
Седна кротко на пейката до бялата ела и се разговори с Жеката.
Овчарят се приближи, влезе в стаята и целуна Магдалена в устата, а от нея излязоха седем бяса като караконджули - с огромни глави, рога и опашки, с едно око и с един крак…
Дядо Калю поиска да пита нещо, но не можеше, болеше го.
- Сватба е, дядо - погали го Жеката, а старият Господ затвори очите му.

Когато се събуди в болницата, лекарите и сестрите му заприличаха на ангели… От тях скоро разбра, че бабичката му беше умряла, а за Магдалена се грижели съседи… Когато съобщили на сина му, той пътувал в чужбина и бил притиснат от служебни дела - не можел нищо да направи…

„Сигурно е робот?” - си мислели хората. Ако се върнел, щял да загуби много пари, а нямало да спечели нищо, защото смъртта на майка му била настъпила. Какъв бил смисълът - питал… Изчислил бе набързо всичко Пламен. Така правеха машините, а и тях някой ги програмираше и направляваше.

Посъвзе се дядо Калю и го върнаха на село. Един ден Кана и Ристю доведоха дъщеря му, а той не можеше да им се отблагодари, целуваше ги и „Простете ми!” - каза…
Работниците не се мяркаха наоколо вече, търсеше ги дядото през стоборите, търсеше ги и престана. Ходеше като поднесен от вятъра омачкан лист, хранеше животните и цепеше последните дърва…

„Рано е още, къде е тя, зимата?” - и се сгъваше при Магда. А тя не можеше без майка си… Утре да идат при нея, утре да я видят. Сега, ако може… ах-ах-ах - аах… И ревеше, та се късаше. Калю нареждаше падналите икони и забеляза - Богородица с младенеца плаче… „Всички майка ни е раждала - прошепна… и се прекръсти. - Дали Пламен не ни е пратен отнякъде другаде, от отвъдните сили, да следва света, а не като нас - да живее извън него?” - мислеше старият и се унасяше.

Вечерта вятърът се усили и вратата на двора изскърца, после издрънча силно и утихна залостена. Някакви стъпки. „Кой ли може да е в тази късна доба?” Дядо Калю стисна брадвата. Излезе. Нямаше никой - долови странна музика и се понесе към мегдана, а там - сватба… Жеката и Магдалена се женеха - хоро се виеше от земята до небето. Зад Калю застана Господ и му каза:
- Хайде, дядо…

Хорото се изви, забиха тъпаните, писнаха кларинети и гайди…

- Да не ти бях гълчала, да се чудиш! - викна му Кана, а дядо Ристю поведе дванайсетте…

Магдалена приближи баща си, вдигна тежкото було и запя прощалната си песен.