Делчо Синов

Из „Да се смееш или да плачеш” (2017)

НЕ МОЖЕ

Тодор Стоянов от с. Горно Белево разказва:
- Дядо Петър имаше някоя и друга овца, колкото за мляко. Сиромах беше. Фуражът, който бе приготвил за зимата, бързо свърши. Овцете по цял ден ревяха от глад. Слушал, слушал дядо Петър не издържал, отишъл при тях и занарежда жално:
- Млъкнете! Защо не разберете, че от камък може да се откъсне, но от нямането не може!

НЕ ИСКАМ ПАРИ

Като кмет на село с. Горно Белево, Делчо Белича повика родителите на детето, което бе счупило стъклото на читалищната врата. Родителите щом разбраха, че синът им е виновен, извадиха пари, готови да заплатят стъклото.
- Не, не! - каза кметът. - Ако взема парите ще трябва да отида в Чирпан, да купя стъкло. В рейса може някой да ме бутне и да счупя стъклото и вратата ще остане неостъклена. Извикал съм ви да ви кажа, че искам да видя стъклото поставено на вратата, а не да го плащате. То плащането е най-лесно.

ПЕСТЕТЕ

Моят прадядо Ванчо /Пияното Ванче/ от село Партизанин, щом семейството му започнело да пилее било храна или нещо друго, събирал всички и им казвал:
- Пестете, защото от имането се пести, а не от нямането!

НЕКА СЕГА СЪМ ЛОШИЯТ

Дядо Ванчо имал сестра, женена в с. Горно Белево. Една сутрин дошъл мъжът й и поискал пари назаем. Дядо Ванчо му отказал, а зет му се разсърдил.
- Не си постъпил правилно - казала жена му.
- Слушай жено, нека сега аз да съм лошият, а не когато отида да си искам парите.

НАЛЕЙ МИ МАСТИКА

Току-що в ресторанта бяха докарали кока кола. По онова време, тя беше нещо съвсем ново за черногорци. Кой я бе виждал и пил?
Влиза Тильо циганина и си поръча мастика. Съдържателят, Таньо Чорбаря го кани:
- Тильо, нека те почерпя една кока кола - и му подава бутилката. Той бързо я пое и я надигна. От силно газираната напитка от очите на Тильо потекоха сълзи, а от носа му заизлиза от питието. Когато се съвзе, едва промълви:
- Таньо, това нещо е много серт. Не мога да го пия, налей ми една мастика.

ИСКА СЕ ВСЕКИ ДЕН

Дядо Делчо живееше сам, в друга къща. Дворовете ни ги делеше само оградата. Всеки ден той идваше у нас, хем да ни види, хем да се поразходи. Но днес беше Великден. Дойде, постоя и когато реши да си тръгне, мама му подаде чиния с ядене с думите:
- Вземи, тате, днес е Великден!
- Ох, Делке, Великден е един ден в годината, иска се всеки ден.

ДУМИТЕ ЛЕКУВАТ

- Хубаво, много хубаво говориш, докторе! - хвали мама лекуващия лекар.
- Хубаво говоря, бабо Делке, но каква полза? Трябва да ви лекувам!
- Докторе, благите думи също лекуват!

НЕДЕЙ ГИ ЗАДЪРЖА

Таньо Гогов от Братя Даскалови покани Черното Станко като зидар и Кольо Борака за общ работник да му ремонтират покрива на къщата. Когато привършиха, те седнаха на масата, приготвена за тях, на която имаше бутилка с ракия. Когато има ракия, Черното и Борака не си поплюват. Те на работата не гледаха с такова добро око, като на шишето с ракия. Скоро бутилката беше празна. Таньо като стопанин нарежда на жена си:
- Маро, налей ракия! - и й подава празното шише.
Кака Мара не беше от щедрите жени, а и гледаше колкото се може по-бърже да си отидат гостите. Свъси вежди и нахока мъжа си:
- Таньо, недей ги задържа, може хората да си имат работа в тях.

ДА СИ Е СЯЛ

Доневия дядо Видьо отишъл със сина си в Чирпан. Ходели, където ходили, станало обяд. Седнали в гостилницата, дядо Видьо извадил от торбата парче хляб и няколко стръка зелен лук и започнали да се хранят. На масата до тях, заможен гражданин ядял печени кюфтета на скара. На дядовидьовия син му потекли лигите.
- Тате, виж онзи на съседната маса яде кюфтета!
- Като не си е сял лук, нека яде кюфтета.

У ДОМА ДА НЕ ВАЛИ!

Сиромах бил дядо Видьо. Както казват хората - „С трън да завъртиш, няма какво да закачиш”. Освен малката къщичка, друга постройка в двора му нямало. Често пъти семейството гладувало.
Срещнали го на улицата негови съселяни и решили да се пошегуват с неговата бедност:
- Дядо Видьо, по радиото съобщиха, че ще вали брашно.
- Момчета, и да вали брашно, няма къде да го сложа. Да вали във Ванговите. Те са заможни и имат големи плевни, където да го приберат. Аз какво ще го правя? Кажете на тези от радиото у дома да не вали, когато закъсам за брашно ще отида от съседите, Ванговите, да си поискам - и продължил по пътя си.

ЩЕ СИ ЛЯГАМ

Не минавало и ден Янко да не направи беля. Хората се оплаквали на баща му, а той всяка вечер го биел. Една вечер у тях дошли гости. Янко дълго чакал да бъде набит, но баща му нямало как да остави гостите сами. Станало късно. На Янко му се доспало. Отишъл при баща си и го попитал:
- Тате, ако ще ме биеш, бий ме, че ще си лягам да спя!

ГАНКА

Ганка се оплаква, че мъжът й Христо си пийва от време на време, че си харчи парите за тоя дето духа и т.н. и т.н. Хората слушаха, цъкаха с език и я съжаляваха.
Когато Ганка привърши сърцераздирателния си разказ, Джанко Танев й се скара:
- Ганке, да не съм те чул друг път да се оплакваш от Христо! Ти знаеш ли, че има жени петелни и за него?

ТОВА НИЕ ГО НЯМАМЕ

- Как е днес настроението? - пита Таньо Чорбара Саид, а той помълча, помисли и каза:
- Това за което ме питаш, Таньо, ние, циганите, го нямаме.

ЧИНИИТЕ НА ЗДРАВКО

Аз не бях ловец, но бях поканен и тази година на откриването на ловния сезон. Днес тържеството е на Халка-бунар. Вкусно изпечената овца от Диньо - Костадин М. Нанков - ухаеше съблазнително. След като пийнаха и хапнаха, между Диньо и Кольо Джезбеджията се подхвана спор за точната стрелба. Диньо се похвали, че като войник бил много добър стрелец. Кольо му подаде пушката и хвърли шапката си във въздуха. Пушката изгърмя, а шапката падна пробита. Наскачаха останалите ловци. Всеки искаше да покаже своето майсторство в стрелбата. Когато шапката стана на решето, във въздуха полетяха чинии. Здравко Стоев разбра накъде отиват нещата и бързо-бързо си прибра посудата в чантата. Щом се увери, че никой не го гледа я пъхна под един храст и отново отиде при стрелците. Аз издебнах удобен случай и притичах до храста. Стъпих с двата крака върху чантата и се върнах при компанията - „ни лук ял, ни лук мирисал”. Когато и последната чиния стана на „сол”, стрелбата прекрати. Здравко радостен и щастлив, че само неговите чинии са останали здрави се запъти към храста. Когато извади чантата, от нея се посипаха парчета от счупените чинии. Изненадан, той застина на място. Постоя минута - две, почеса се зад врата, пусна чантата на земята и пое след ловците към селото.

ОТГОВОРЪТ НА ДЯДО ЗЛАТАН

Щом пораснаха синовете на дядо Златан, хората от селото /с. Братя Даскалови/ му казваха:
- Златане, децата ти пораснаха, блазе ти, ще ти помагат в работата.
- А бе хора, каква файда от круша над вада? - отговаряше той. - Та и ползата от моите синове ще е същата.

МЕРСИ

За сватбата на сина си Христо Червенака от с. Братя Даскалови отишъл в града да купи наденица, за да нагости сватбарите. Взел необходимото количество и подал парите. Зачакал продавачката да му върне рестото от 14 лв. Започнала тя да търси в чекмеджето, да бърка по джобовете на престилката си и след дълго мотаене му казала:
- Другарю, нямам дребни пари и не мога да Ви върна рестото - мерси за бакшиша!
Христо я изгледал подозрително и отсякъл:
- Другарко, много ти е скъпо мерсито!

НЕ Е ГЛАДНО

Баба Боньовица е бедна жена. Купи си прасе, но ярмата все не достигаше. Когато прасето е гладно, с квиченето си огласяше цялата махала.
Една вечер, когато гладното прасе цепеше въздуха с гласа си, съседът й се приближи до оградата и я запита подигравателно:
- Какво Боньовице, прасето ти пак квичи, сигурно е гладно?
- Не е гладно бе, Василе!
- А защо квичи?
- Квичи, защото го е яд, че не може да си изяде помията.

ДАВАЙ ПАРИТЕ

- Сънувам, че продавам кон - бял, хубав - разказва Кольо Гъмов на събралите се около него даскаловци. - Искам му 600 лева. Купувачът дава 300 лева. Аз държа на цената, а той триста, та триста. Събудих се. Гледам, около мен няма кон. Бързо затворих очи и викам на купувача: „Триста, триста, давай парите”.

ПРАВИЛНО Е!

Синът на дядо Таньо, Коста, е овчар в ТКЗС-то.
Гледа той, овчарите с каруците карат нещо.
- Какво карате, момчета? - пита дядо Таньо.
- На тези овчари, които са изпълнили плана по млеконадоя, им дават премия жито - отговарят му те.
- На моя Коста има ли?
- Има, има!
- Е, щом на Коста има, значи е правилно.

ИСКАХ ДА РАЗБЕРА

- Беше декември - разказва Атанас Минчев от село Братя Даскалови. - Духаше вятър и прехвърчаше сняг, когато рано сутринта на пътната врата се похлопа. Тате излезе и след малко се върна. Мама го попита кой е викал.
- Бате. Щял да оре, че да ида да водя воловете - треперейки от студ, отговори той.
- Е, брат ти е, не можеш да му откажеш - предумва го мама.
- Когато тате отишъл - продължава Атанас - гледа близки, съседи се готвят да заколят прасето.
- Бате, нали щяхме да орем?
- Аз зная, че ако те извикам да заколим прасето, ще дойдеш. Исках да разбера в това студено време ще дойдеш ли да орем? - смее се брат му.

СТАВАМ ЗА ВСИЧКО

Кольо Милев, един от сладкодумците в село Братя Даскалови се пенсионирал. През лятото му оставили внучето да гледа. Детето се разболяло и той го завел в Чирпан на лекар. След прегледа, лекарят му изписал лекарство и започнал да обяснява на дядото кое лекарство кога и по колко пъти да дава. След като свършил лекарят, бай Кольо го помолил да му запише всичко това, защото е възрастен и няма да го запомни.
- Ако ти не помниш - започнал лекарят - то си има майка и баща, защо те не дойдат.
- Слушай какво ще ти кажа, докторе. Бащата и майката на детето са на работа, а аз като подпитен пустал ставам за всичко.

ОТКАЗ

Саво Стефанов и Делчо Пеев са приятели и от хората, които обичат ракията.
Седнали в ресторанта, допиваха чашките с ракия, която бате Саво беше поръчал. Когато чашките останаха празни, Делчо Пеев подаде пари на приятеля си да купи по една и от него. Делчо беше висок и слаб. Ставането от стола за него бе проблем. Затова молеше бате Саво да иде и купи ракия. Но бате Саво отказа да изпълни молбата на приятеля си.
- Защо отказваш бе, Саво? Ето, аз давам парите!
- Ти даваш парите, но клиентите в ресторанта откъде да знаят кой ги дава, щом ме видят отново на тезгяха, ще си рекат: „Делчо Пеев пак набара тоя будала да го черпи.”

АЗ НЕ ПРЪСКАМ

Дядо Иван Казака е от хитрите, но опърничавите хора от село Братя Даскалови. Когато дошло време да се пръскат лозята, съседът му го попитал:
- Иване, ще пръскаш ли лозето?
- Аз не пръскам!
- Тогава и аз няма да пръскам.
За следващите пръскания, съседът пак го питал ще ходи ли да пръска.
- Аз не пръскам! - бил отговорът на Казака.
- Тогава и аз няма да пръскам.
Когато дошло време за гроздобера, съседът гледа лозето на Иван - напръскано и народило грозде за едната хубост.
- Иване, защо ме излъга, че не пръскаш?
- Аз не пръскам - заявил Казака - те, синовете, пръскат.

НОВИТЕ ДРЕХИ

Великден. Цялото село е излязло на мегдана, музиката свири, а млади и стари играели на хорото.
Дядо Иван Казака облякъл новите си дрехи и важен-важен отишъл на мегдана. Искал всички да видят новите му дрехи, да им се порадват, да му завидят. Но хората залисани във веселието не забелязали нито дядо Иван, нито хубавите му дрехи.
Върнал се ядосан вкъщи.
Сутринта станал рано, сложил на единия крак бяло навуще, а на другия черно и се показал на пътната врата. Съседката, която вече метяла на пътя, щом го видяла прехапа устни от изненада.
- Бате Иване, объркал си навущата - побързала да го предупреди.
А той син-зелен викнал с всички сили срещу нея:
- Вчера на хорото, когато бях с новите дрехи, никой не ме забеляза, а днес още не съм излязъл на пътя и бързо-бързо - „Бате Иване, объркал си навущата!” - излял яда си Казака върху стъписаната съседка.

КАК ЗАЩО?

Дядо Иван Казака имал куче, бяло като сняг. Кръстил го Караман. Щом си чуело името тичало при дядо Иван. Чудели се хората, че това бяло куче, Казака го е кръстил Караман.
- Как защо? - отговарял той, когато го питали за името на кучето. - Ако дойде крадец и кучето го залае, откъде ще му дойде на ума, че това бяло куче се казва Караман, за да му извика на име.

ОБИЧ

За да ме накара да го почерпя с ракия, която имах в ателието, а той знаеше за нея, моя съсед Тачо /той беше много по-голям от мен/ върви срещу мене и реве.
- Защо ревеш? - питам аз и сълзи се ронят от очите му.
- Как да не рева, като много те обичам. Кога умреш, да знаеш, че ще ми е много мъчно за теб!
Кажете ми, може ли за такава голяма обич да го не почерпя?

РОТНИЯТ

Мой познат ми разказва:
- Като войници всички от ротата обвинявахме ротния командир, че не знае и не може да командва.
Той всичко чувал, но си мълчал. Но веднъж нервите на ротния не издържаха. Строи ни и изкомандва:
- Мирно! - и посочи мен - Пет крачки пред строя!
Даде ми куртката, шапката, колана си и каза:
- Командвай!
Обърках се.
- Командвай! - повтори той.
Аз мълчах. Стоях неподвижен и не знаех какво да правя. Тогава ротният такъв шамар ми зашлеви, само дето не паднах.
- Защо биеш? - попитах аз.
- Защо бия ли? Упреквате ме, че не зная да командвам, а на теб не ти дойде на ума да си дадеш дори отпуска! Ето защо те ударих!

УРОК ЗА ЦЯЛ ЖИВОТ

- Когато поотраснах, тате ме прати да уча занаят - коларо-железар - разказва бай Георги. - Идваха стопаните да им поправим било волска кола, било каруца или някакъв друг селскостопански инвентар. Някой оставяше каквото е докарал за ремонт и на тръгване казваше: „Майсторе, за плащането лесна работа.” Майстора се обръщаше към мен с думите: „Георги, този няма да плати!” Друг идваше, показваше от какъв ремонт се нуждаеше неговата кола или каруца и питаше: „Майсторе, колко ще струва работата?” Майстора отново се обръщаше към мен и казваше: „Георги този ще плати, защото си прави сметка на парите.” Моят майстор се оказа прав, аз запомних този негов урок за цял живот.

ПОСЛЕ ЩЕ РЕВЕМ

- Когато бях войник, свирих във военната музика - разказва Иван А. Шишев от село Черна гора. - Цар Борис III беше дошъл в поделението и личния състав е строен на плаца. Оркестърът най-отпред. До оркестъра на своите коне се бяха подредили офицерите. Щом се появи царят и тръгна към плаца, за да ни поздрави, диригентът на оркестъра вдигна високо ръце, за да даде знак оркестърът да засвири. В този момент един от конете захапа за рамото кларнетиста. Лицето на войника се изкриви от болка и тъкмо да ревне, диригентът му извика:
- Свири, момче, да мине царят, после всички ще ревем!

ЯДОХ КАРПУЗА

Сутринта рано-рано стоим пред павилиона на ЖП гарата и чакаме автобуса за Братя Даскалови. Дойде Гочо Саидов, купи си бира и като отпи, така се намръщи, сякаш в бутилката имаше оцет, а не бира.
- Гоче, нещо не ти върви бирата, трябва да си гладен? - пита го чичо Иван Шишев.
- Не, не съм гладен, сутринта ядох карпуза.

КЪДЕ ЩЕ БЯГАШ?

- Сонда /Асан Гъбишев/, как изкара в затвора на о-в „Белене”? Какво работихте?
- Беряхме карпузи.
- Тогава, ял си на корем.
- Не даваха. Беше ни забранено да ядем карпузи на бостана.
- Не дават, ама ако я изпуснеш нарочно и се разтърти, ще я изядете? - питам го аз.
- Как така ще я изпуснеш? Отпред море, отзад бой. Къде ще бягаш?

НА ЗАДЕН ХОД

Пийнал, бай Кольо влезе в колата на сина си, седна на колене на задната седалка с лице към задното стъклото и впи пръсти в облегалката. Синът му, колкото и усилия да положи, не успя да го настани да седне правилно на седалката. Тогава седна зад волана и пое за вкъщи. Не изминал и 20 метра, баща му го попита:
- Сине, на заден ход ли ще си ходим?

ТАЧО

Бате Иван Орлето и Тачо стоят край игрището и гледат футболната среща.
Между футболистите на двата отбора избухна кавга.
- Иване - възмущава се Тачо - как може тези момчета за една топка да се карат?
Орлето се усмихна и на шега го пита:
- Кажи ми, Тачо, ако ти си на тяхното място и те ритнат, няма ли да се разправяш?
- Аз ли? Одма му режа главата! - и прави замах с ръката.
Бате Иван, който познава добрата душа на Тачо, избухна в смях. Та той никога не е обидил човек, камо ли на някого зло да направи. Но когато Тачо е пийнал, винаги вземаше някакво крайно решение, с което развеселяваше насъбралите се около него братядаскаловци.

ГОЛЕМИТЕ И ДРЕБНИТЕ НЕЩА

- Слушай! - казал дядо Иван Перчев от с. Братя Даскалови на жена си - за да има ред вкъщи, аз като мъж ще командвам големите неща, а ти дребните. На старини размишлявайки, дядо Иван стигнал до извода:
- Какво излиза? Големите неща, за които вземах решения, се случиха два или три пъти в живота ми - когато трябваше да купя вол или някоя нива. Оказа се, че моята жена, която командваше дребните неща, ме е командвала цял живот.

АЗ БЯХ

Научих, че моят съсед Васил, който живееше до магазина, в който работех, преди няколко дни пресичайки шосето, без да се огледа, го е блъснала кола. Той паднал от колелото, но не е пострадал, а колата отминала, без да спре. Той идваше при мен в магазина, но за случая нито дума. След няколко дни влизайки в магазина, Васил ме попита:
- Нещо ново да кажеш?
Измисляйки си, аз започнах да разказвам:
- Бях на борсата. Две коли се удариха. Насъбра се народ. Вдигна се врява. Един от присъстващите ме попита:
- Ти откъде си?
- От Черна гора - отговорих.
- От Черна гора? Та аз онзи ден във вашето село ударих един колоездач. Какво стана с него, не знам!
Васил, който ме слушаше с отворена уста, скочи като ужилен от стола, на който бе седнал и удряйки се с двете ръце по гърдите извика:
- Аз бях, аз!