ЖИВАТА СМЪРТ
Рибното тържище е обикновено най-оживената част от града. Кошовете с наловената риба, смеховете и ругатните на окъсаните рибари, цялостадо от най-разновидни котки, които следят внимателно вкусните лакомства, виковете на търговците, всичко се смесва в някакъв пъстър хаос, който забавлява и възбужда нервите. Сделките се сключват с помощта на най-цветущи псувни. Обикновено ни една от страните не се показва доволна. Рибарите проклинат гръмко кожодерите, които стоят на топло и безжалостно смучат кръвта им.
- Ти знаеш ли какво значи да излезеш в такова време в морето?… Хе… Да не мислиш, че е лятна разходка за кеф? Костите ми изсмука това море… Месата ми разяде… Я поглеж вън!
Търговецът хвърля къс поглед през рамото на рибаря и отсича равнодушно:
- Занаят ти е това. Защо си станал рибар?… Аз какво съм крив, че за нищо друго не те бива!… А сега си седнал да ми искаш цяло богатство, за да изгние рибата на тезгяха. Кой купува скъпа риба днес, а?
И все пак сделката се сключваше. Рибарите на пъстри, големи групи се отбиват в кръчмата да сгреят костите си, а търговците се заемат усърдно да сортират стоката.
Но откак се основа рибарската кооперация, всичко се промени. Тържището онемя, сякаш е пусто. Донесената риба се предава на специален чиновник, който има грижата да я продаде на търг. Но тия, които познаваха тържището отпреди, не могат да не съжаляват за неговата весела глъчка и свобода. Те също не могат да не познават величествената личност на бай Драгни Богоев. Това бе най-богатият рибар по крайбрежието.
Имаше две гемии, много лодки и петдесет души рибари. Големи бяха силата и богатството на тоя човек. Дали бяха спечелени само от рибарството, или имаше и други тъмни източници? Никой не би могъл да каже. Но мнозина го подозираха.
- Не е човек, а цял дявол - казваха обикновено за него.
Всъщност нищо от личността на бай Драгни не отговаряше на това определение. Великан, със сурово, набраздено от бурите и слънцето на морето лице, с бавни, тежки, движения, той по-скоро приличаше на някаква огромна, величествена статуя, всред подвижните, шумни босяци. Това впечатление се засилваше от тежкия, неподвижен поглед на неговите очи. Мълчалив и затворен, той внушаваше неволен страх у рибарите. Но се бояха най-вече от ловкостта и жестоката решителност, с които управляваше своята работа.
Ако някой от бедните дрипльовци след непосилен труд и дълга оскъдица, успееше да се замогне малко и да се опита да разшири работата си, зад него невидима и властна, се изправяше сянката на бай Драгни. Скътаните с такива усилия пари просто бягаха от кесията на рибаря.
Наловената му риба оставаше непродадена. През някоя бурна нощ лодките му се отвързваха по необясним начин и изчезваха в морето или се разбиваха в скалите. Рибарите, които наемаше за таляна си, го напускаха след ден-два без да дадат някакво обяснение. По-късно ги виждаха да работят при бай Драгни. И когато човекът се видеше безсилен да продължава борбата срещу тоя невидим враг и се върнеше към бедняшката си колиба и рибената чорба, и нарамваше коша с наловената риба към тържището, тогава проклятието изведнъж преставаше да го преследва. Нищо лошо не му се случваше вече.
Нямаше ни един, който да се противопостави на силата и богатството на бай Драгни. Все пак никой не можеше да потвърди, че той проваля всеки, който възправяше малко по-високо глава. Никой… Но и никой не го обичаше.
Такъв бе животът около тържището, преди да се основе кооперацията.
Такъв бе и бай Драгни Богоев. Като мощен дъб, между шубраци.
Когато го поканиха да влезе в кооперацията, отговори с равнодушен тон:
- Съединението прави силата, а?… - Едрото, грапаво лице се разтяга в широка усмивка - Е… Който се чувствува слаб, нека влезе в тая ваша кооперация. А за мен не се грижете. Все ще я изкарам някак.
Нещо едва доловимо в гласа му смути дълбоко рибарите. Какво мислеше да прави? Мигар се готви да разсипе кооперацията? Той разполага с достатъчно сила, за да стори това. По-добре е да не го оставят така. Удариха на молба.
- Че защо така бе, бай Драгни?… Та ти ще бъдеш стълбът в нашата кооперация. Какво сме ний?… Голтаци. Нека си имаме един силен човек, който да ни води и съветва.
- Аз имам около си цяла кооперация. И то много преди вий да се сетите да основете вашата. Стигат ми нейните грижи.
Действително, около бай Драгни гъмжаха цял рояк от хора - синове, зетьове, роднински момчета, сродници. Всички се лепяха като пчели около царицата си, към него.
Не го склониха. Успяха само да изтръгнат от него обещание, че ще продава рибата си на тяхното тържище. Така поне не ще можеше да подбива цените.
*
Зимата е лошо и тежко време за рибаря.
Морето става зло и коварно, студът пречи на ловитбата. Но най-лошото от всичко е, че няма риба. Пасажите престават, а останалата риба се приютява в по-големите дълбочини на топло. Премръзнали и обезсърчени, рибарите се връщат с празни ръце и бързат към кръчмата да сгреят телата и душите си.
Тържището е пусто. Но чудно!… Единствен само бай Драгни продължава да изпраща там риба. Откъде я намират неговите хора? Е, вярно е… Те имат и гемии, с които слизат надолу. А освен това, едно време бай Драгни е работил при лазовете. От тях е научил много неща, дето нашите рибари, които не губят никога брега от погледа си, не знаят.
А лазовете влизаха навътре, само между водата и небето и там оставаха със седмици. Корави, ловки и смели бяха лазовете, които идваха чак от Мала Азия. След лова те отнасяха със себе си цяло богатство. Нашите рибари приличаха на деца пред тях. Та при тия истински синове на морето, бай Драгни, още като малчуган, учи своя занаят. И добре го изучи… Ето - сега… Цената на рибата се покачи неимоверно, а на пазара се продава само рибата на бай Драгни.
Тежък мрак ляга върху душите на рибарите. Мъка и срам… Но най-вече едва сдържана злоба срещу тоя суров господар, който трупа камари злато, докато те едва не умират от глад. И кой е виновен за това?… Дали разбира занаята си по-добре от тях? Как успява той в това, където те са безсилни и могат само да чакат милостта на Бога? Как ли се присмива на тяхното безсилие! Сигурно му се виждат като пеленачета… И злобата расте заедно с неволята им. Превръща се в открито негодувание и най-сетне заприличва на истински бунт.
Черно е пред очите на рибарите. Черно е морето, което вместо да ги храни, ги дебне, като звяр да ги погълне. Черна е бедната им хижа, без огън, с премръзнали, гладни деца и вечно мъмреща жена. Черна е и единствената им другарка - кръчмата. Дебелият кръчмар отдавна е престанал да дава ракия на вересия. Сега ги пуща само от състрадание да се постоплят и поговорят край печката. И разговорите около тая печка стават все по-буйни и по-гръмки.
- Да го изгоним от тържището! - предлага някой една вечер.
- Ще си намери той пазар… Само риба имай днес… - отвръща друг раздразнено.
- Лошото е, че никой нищо не може да му стори. Един срещу всички е и пак е по-силен от нас.
- Е, никой нищо не знае… Всесилен е само Господ. А тоя си е човек, като нас. Сега ни гази, но ще дойде реди ний да го газим.
- Иде ми да го пречукам някоя вечер - озъби се Михо Голаткът.
- Парите му ли да вземеш? - подбива го някой.
- Не парите, а душманската душица… - очите на Михо искрят страшно.
- А, бе… я си кажи правото!… За какво ти е душата? Парите, парите да даде че да видиш… Михо Голтак ли е, или що!…
Груб смях разтърсва тънките, опушени стени на кръчмата. Михо поглежда навъсено малкия, сух човечец, който го подиграва, и неочаквано му стоварва силен юмрук по носа. Другият полита.
Кръв руква от носа и устата. Кръчмарят, разсърден, дотичва при тях.
- Хайде, вън! . . За това ли ви пущам да висите тук?… Да не сте стъпили вече! Гладът ви взе ума от главите.
Мрачни и мълчаливи, рибарите напускат кръчмата. Неволята превива раменете им. Коравите, силни ръце се люлеят безжизнено, като непотребна вещ.
Студена, светла нощ е легнала върху земята.
Въпреки предупреждението на кръчмаря, на другата вечер рибарите пак отиват в малката кръчма. Те влизат един по един, и тяхната виновна усмивка проси снизхождение от дебелия съдържател. Но той се прави, че не ги забелязва. Нали трябва да запази тежестта на думата си?
Първите двама-трима се повъртяват в неловко колебание няколко мига и страхливо доближават бумтящата печка. Разговорът не върви тая вечер.
Тук са близо вече петнадесет души, а няма кой да подхване приказка. Изведнъж вратата се блъсва силно и Михо Голтакът влиза, довличайки остра студена струя отвън.
- Знаете ли?… - виква възбудено той.
Всички го поглеждат стреснати.
- Не чухте ли?… - продължава да усуква Михо, за да подсили още повече любопитството.
- Е, стига грачи само!.. Кажи, ако знаеш нещо за пред хора.
- А бе, таквоз… За оня хайдук… За бай Драгни, де… Не чухте ли?
- Ще ти стоваря една лопата по главата, та да дано се научиш по-бързо да мислиш - казва мрачно някой.
Но любопитството свети вече във всички очи.
Михо се обижда и тръгва към вратата.
- Чакай!… - дръпва го един едър, космат рибар. - Така не може… Казвай, та тогава върви.
Михо се усмихва под мустак.
- Удар го ударил… Е, какво му станало, не зная да го кажа по докторски, ама сковала го проклетията му на постеля, свързала езика му и… не ще отрае дълго.
Мълчаливата реакция не задоволява Михо.
- Хак му е!… Кръвта ни изсмука. - Сега с другите лесно ще се справим.
Никой не отронва дума. Доволни ли бяха?… Съжаляваха ли стария великан?
*
Пред постелята на бай Драгни стоят тримата му сина. Мълчаливо и почтително, въпреки че парализът е сковал езика и тялото на коравия старик, той ги наблюдава остро със своите мрачни очи, и езикът му се сили да изрече думите, които никой не разбира. Лошото е, че не знае да пише. Опитва се да обясни с движения желанието си. Тежка сянка на отчаяние ляга в очите му. Те не го разбират. Как да им каже?
Най-сетне, Спиро, най-старият, като че догади мисълта на баща си.
- Принудиха ни да влезем в кооперацията. Инак щели да ни изгонят от тържището. Е… нищо!… - добавя той, като вижда гневната искра, която се запалва в очите на бащата. - Ний имаме достатъчно вече. Защо тогава да водим постоянна борба с тях?
С върховно усилие бащата се надига и от устата му излиза страшно съскане. Стори им се, че скованият език успя да изрече „баби”!…
Старецът пада на възглавницата и им сочи с очи вратата. Тримата излизат мълчаливо.
Останал сам, бай Драгни притваря очи. Тежка, горчива мъка трови душата му.
„Каква неволя!”… мисли той. Такъв кучешки край!… „Да бях умрял, като човек. И рибар… всред морето… да се бях удавил дори… Но да ме прикове тая проклета болест тук и да виждам жив как гарваните ръфат месата ми… Проклятие!… Те не се страхуват вече от мен, защото знаят, че нищо не мога да им сторя вече. Не се страхуват и от синовете ми, защото разбират, че не са мъже, а мекушави баби. Моите синове!”…
Глуха злоба се надига в гърдите му. „Наистина ли са мои синове?… Наистина ли са рибари?… Тях не ги е откърмило морето, както откърми мен със солената си отрова и смъртната си милувка… Не носят те душата на морето… Затова се уплашиха още щом лавнаха малките палета срещу тях. От „тях” се уплашиха, та камо ли с морето ще могат да се борят?… И всичко, което съм създал с толкова труд и усилия, ще рухне… ще се срине… За да се издигнеш над другите, трябва да си сам. А за да се бориш сам, трябва да си лъв”…
И студените, сиви очи, които откак гледат света, не бяха усещали горчивия вкус на сълзите, сега отрониха две големи, тежки сълзи.
Да стои закован от тая проклета болест и да вижда как умира всичко, за което се е борил, което бе негов живот… умира, късано от мръсните псета… И това, защото той не можа да остави един истински борец, който да заеме неговото место…
„Ти ме наказа много жестоко, Боже!… Защо остави да преживея това? Да ме тъпчат тия, върху които цял живот съм стоял?!…
Старецът открива с мъка очи. Отдалеч долиташе глухият тънтеж на разяреното море.
В болното, почти мъртво тяло пламва изведнъж огънят на една страст…- Да види морето, което е било негов дом, негов живот, да се почувствува още веднъж силен и волен… и после да умре при него, като вярно куче пред краката на своя господар. Да не остава тук… при хората… Те са жалки дрипльовци, които никога не ще познаят нито живота, нито смъртта. Страхът погубва душите им.
Ревът на морето се чува все по-ясно. Сякаш то приближава да го отнесе и приюти при себе си. И той вижда ясно тежката вода, страхотния гняв на стихията. Голямата, черна уста показва сърдито хиляди бели зъби, които унищожават всичко, което попадне всред тях. Мощните гърди се надигат в див напор. И от тях се изтръгва страшен, тежък рев, който всява ужас. И в наболялата душа на стареца отеква един нечут, но мощен зов: „Ела… Ела!…”
——————————
сп. „Морски сговор”, г. 18, бр. 1, 1941 г.
