МАГИЯ
Апостолът скочи леко в малката синя лодка и пое греблата. Младо момиче с разпилени руси букли и стройни, загорели боси нозе стои при тясната желязна стълба на малкия пристан и го гледа настойчиво.
Тъмните очи под надвисналите гъсти вежди на рибаря се вдигат към моста под настоятелния зов на синьозелените зеници. Той гледа учудено непознатото младо момиче и избърсва с напуканата като суха земя длан сивите си мустаци.
Това движение е навик у стария Апостол. Който го познава добре, ще каже, че в тоя момент той е малко смутен. О, много малко само, защото никой не е видял разнежен закоравелия рибар. Той потапя тъмните си очи във водата, за да измие русия, свеж образ на момичето и поема решително греблата.
- Мога ли да ви помоля да ме вземете със себе си?…
Голямото, загоряло ухо долавя нежния звук на гласа, но очите остават упорито впити във водата.
- Моля ви, вас, с лодката „Звезда”, да ме вземете със себе си Едно сърдито ръмжене отговаря на настойчивата молба. Апостолът пак бърше със загорялата си длан дългите мустаци и се провиква неочаквано:
- Лодката ми се казва „Звезда” а не „Звезда”… А вий за какъв ме вземате?… Да не мислите, че съм лодкар! ? - Апостолът поглежда сърдито момичето. - Потърсете си друга лодка. Ей ги нашите юнаци им се подбиха гърбовете от лежане…
Една дружина полуголи, изпечени мъже посреща със смях забележката на стария рибар.
- Не фучи като стара вещица, Апостоле, ще изплашиш рибите в таляна си…
Апостолът ръмжи сърдито и размахва широко греблата.
- Моля ви, вземете ме със себе си…
Апостолът поглежда в недоумение младата нахалница.
- Зная много добре, че не сте лодкар, а рибар. Затова и искам да дойда с вас. Не искам само да се разхождам с лодка.
Апостолът държи греблата над водата и гледа малките бисерчета, които падат от тях. Той като че се двоуми. После изведнъж дава ход, и носът на синята лодка се чуква леко в желязната стълба.
Стройните бронзови нозе слизат леко надолу и скачат умело в лодката.
Старият рибар чувствува необяснимо удоволствие, като вижда, че това момиче е свикнало с живота около водата. Той не я гледа, натисва леко греблата, и тоя път вече „Звезда” леко се плъзва по гладката зеленикава повърхност на водата.
Мълчание.
Лек плясък на греблата, които струят малки блестящи бисери.
Мълчание…
Най-после Апостолът победен вдига рошавата си грапава глава към младото момиче. Месестите устни правят презрителна гримаса, после плювна енергично във водата и казва високо:
- Е, госпожичке… Още не сте казали ни дума. Няма ли да се провикнете и вие както всички… Ах, водата… ох, морето, ех, вълните… луната… а?
Синьозелените очи го наблюдават спокойно, но упорито.
- Не, няма да кажа това… Аз не обичам морето.
- Хе - Апостолът я изглежда с интерес. В мрака на очите му пробягват малки искрици от симпатия. - И аз доживях да чуя това.
- Защо ви наричат Апостол? - пита момичето, без да обръща внимание на учудването му.
- Заради брадата… И за това още, че не пия, не играя карти и никъде не ходя… - грубият глас звучи приятелски вече. - А вий защо не обичате морето?
- Живея край Дунава. Отрасла съм на неговия бряг и мога да обичам само тая голяма, спокойна и тиха река, със зелени брегове, пълна със светлина и краски. Тя е като добра майка - винаги тиха и светла. Никога не съм я виждала сърдита. Нейната душа я познавам и обичам, а морето не познавам. То е студено, чуждо, далечно и зло… Дори и когато е спокойно, не се усмихва. А Дунава привечер? Светлата вода се свлича на дълги ленти надолу… Колко цветове играят по нея тогава! И всичко е така красиво, прозрачно, кристално - дълбокият вълнуващ глас секва внезапно. - Но вий не познавате Дунава и ще ми се смеете сигурно - казва тя сухо.
- Кой, аз ли? - сепва се Апостолът.
- Аз исках да дойда с вас…, вий къде отивате? - попитва тя внезапно.
- Да нагледам таляните.
- Исках да поговоря с вас. Всички рибари знаят такива хубави, странни истории от тоя непознат живот на водата… Сигурно вий знаете повече и от тях, защото вий имате очи, които не само гледат, но и виждат… Исках да ми разкажете нещо из вашия рибарски живот. Обичате ли много морето?
Апостолът я заглежда мрачно и тръсва сърдито.
- Да го обичам ли?… Не! Не го обичам аз тоя чер бездънен гроб.
Отговаря му учуденият поглед на момичето.
- Да - продължава убедително старият рибар - не го обичам, но то ми е направило магия и ме дърпа към себе си с милион черни нишки… - Той помълчава малко. После заговаря по-глухо. - И аз съм роден на брега на Дунава. Там отраснах във водата на голямата река. И аз като вас я обичах. Син на рибар, сам станал рибар, аз познавах най-малката промяна на моята река. Всяка минута на деня я правеше друга. Винаги бе различна, но винаги хубава. Не познавах лицето на майка си така, както познавах светлината, вълните и сянката на върбите на реката. В зори, когато ставах да поставя мрежите, я виждах бяла и чиста, като че току-що се е къпала. После небето ставаше тъмносиньо и се оглеждаше във водата. Малки дипли я правеха ту по-светла, ту по-тъмна. По обед светва, като сребърна улица. А когато здрачът почва да пада… Ех, какво да ви разправям?.. И вий сте я гледали със същите очи. И вий сте й дъщеря… И по здрач идваха често да се разхождат хора от града. И млади, и стари…
Старият рибар пак избърсва с длан мустаците си. Гласът му звучи глухо.
- Идваше често едно младо момиче. Ей такова като вас… Златно, нежно, стройно. Винаги се спираше при мен да побъбри, било за рибата, било за времето, за мене самия. И така ме гледа, гледа… Бях млад, юначага, никой не можеше да ми излезе насреща. Пред нея пък се чувствувах като дете. Тя бе богатска щерка, хубавица… По едно време почна да идва с един млад момък. Такъв един тъничък, мекичък… И двамата се спираха да разговарят с мен. Аз им разправях за живота си, за моята река, а те слушат такива едни като учудени. Посвикнах малко с нея. Веднъж тя дойде сама.
- Искаш ли да заминеш с мен? - говори задъхано, като че бе тичала. - Трябва да се венчая в неделя с тоя човек, но аз не го обичам. Обичам друг… Не я питах защо не отиде при другия, а идва при мен. Бях като замаян. Щеше да ми изскочи сърцето. Скача като лудо.
- Къде искаш да отидеш? - питам я аз.
- Зная ли? Където пак можеш да бъдеш рибар. На морето някъде. Още същата нощ заминахме и дойдохме тук. Тогава разбрах кого бе обичала тя. И сега още се чудя, какво бе намерила тя у мен, бедният неук рибар. Но тук морето не й хареса. Страхуваше се от него. Живеехме в една къщичка току на брега. А то цял ден реве и плиска пред вратата ни. Все като че се заканва… Страх я беше от него, но винаги идваше с мен за риба.
- Само като съм с тебе, не ме е страх от нищо, - отвръщаше тя на моето мъмрене. Идваше и в най-силна буря, и всред нощ, и в дъжд, и гръмотевици, винаги… Една вечер излязохме късно. Беше тежко и тъмно. Знаех, че ще има буря. Имаше пасаж на скумрии. Не можех да изпусна лова. Годината бе лоша. Хвана ни буря. Не бе за пръв път. Но кой знае? Смъртта ли бе наблизо или що, но тая нощ се изплаших. Бе тъмно като в рог. Вълните една след друга, като разярени бикове се хвърляха върху нас. Бях капнал от умора. Цял треперех. Като че в тая нощ пъкълът се бе отворил, и всичко се тресеше и бучеше.
Познавах вече доста морето. Бях изкарвал толкова бури всред него, но наистина тая нощ то бе страшно. Същинско чудовище, което вие, гърми, реве и иска да ни разкъса. Не разбрах как се обърна лодката. Почнах да викам и сам аз като дявол и да търся моята жена. Силите ми се върнаха. Като че Бог се смили над мен и поиска да ми помогне да извлека от разпенената, страшна и гладна уста моята другарка. Гурках се под водата, плувах, задушавах се от вълните, които ме заливаха, душеха и влачеха надолу в ада. Но тя бе изчезнала.
Колко време търсих и виках, не зная. Силите ме напущаха вече, но бях като луд от мъка и ярост. Към полунощ една загубена рибарска лодка с мъка се влечеше към брега. Как са ме чули, не зная още, но поискаха да, ме приберат при тях.
Пратих им проклятие и им казах, че додето съм жив още, няма да изляза и да оставя моята жена. Тогава някой умник от тях ме ударил с дърво по главата, и така успели да ме извлекат в лодката…
Апостолът млъква. Гласът му бе станал хрипкав от накипелите от сърцето му неизплакани сълзи. Махва с ръка, плюва пак във водата и злобно поглежда спокойната морска шир.
- Ето така стана… Тоя чер дявол ми открадна зеницата на очите. Оттогава ходя като сляп и глух. Много, много години минаха… Исках да се махна веднага от тук. Но магия ми е направило то. Колчем намисля да го оставя, ми се струва, че водата се разтваря, и виждам златната глава на моята другарка. Сините й очи са пълни със сълзи. Аз зная, че тя не иска да я оставя сама тук, защото още се страхува от морето. Не ми я даде дяволът… Пазих я като сърцето си, а той ми я взе, открадна ми я и я скри в черната си вода… Пази я там, за да не си отида, та и мен да погълне някога… Аз все чакам това…
Замлъква за момент старият Апостол и едва чуто добавя:
- Казваше се Звезда…
Синьозелените очи на момичето бяха окъпани в бистрия кристал, приличен на водите на родната река.
——————————
сп. „Морски сговор”, г. 15, бр. 6, 1938 г.
