НЕ ТЪЖИ…

Димитър Цанов

***

На момичето, което тъжеше
в нощния влак по музиката!

Не тъжи за това,
че забрава лежи
върху твоята памет сега.
Аз съм толкоз добър,
но не зная дали
утешават те мойте слова.
Изсвири от Чайковски
един кратък етюд
или с Моцарт за миг заплачи.
Аз съм вече навярно и влюбен,
и луд, и потъвам във нови мечти.

По-добре да мълчим,
по-добре да тъжим -
непознати докрай да останем.
Само някакъв час… и ще се разделим,
този малък копнеж ще забравим.

Глъхне музика тиха…
Нейде стене пиано.
Ти отново си тук, в мисълта ми.
И защо ли си мисля,
че на моето рамо
твойте плитки ще легнат смълчани?

Сякаш всичко е драма. На перона засипва
мокър сняг твойте мънички стъпки.
В тайнописа им кратък една дума - забрава,
като в сън несънуван изпъква.
По-добре да вали и да духа фъртуна -
нека споменът бял да се стопи.
Изсвири ми за сбогом, на най-нежната струна,
един тъжен акорд от Прокофиев.

1972 г.


***

Угасна лампата, а щях да пиша -
нахлуваха във мене стихове.
Но токът спря. И те са си отишли -
така помислих в тъмното поне.

И музика, като от катедрала,
донесе ватърът. Едно листо
се втурна в стаята. И неразбрала,
до мен, жена ми питаше: - Какво

шуми в пердетата и тихо пърха?
Това е, казах, мила, есента!
Не я ли чувстваш - тя умира вънка
като ранена от любов жена.

Но тя дали разбра какво й казах?
Пресегна се и в тъмното изтри
прахта от старата кристална ваза
и ме погледна с любещи очи.

1975 г.


***

Безпътни жени в моя път се тълпяха
и се стапяха медни луни.
Ала аз не запомних песента, що я пяха.
Незапомнена, днес тя боли.
Те възпяваха волния повей на вятъра,
неочаквано люляк навел,
по просторите мъжките ризи размятал.
Те възпяваха онзи предел,
откъдето започва светът - непознатият,
недокоснат и измечтан.
Като лунната, светло-сребърна струя
пак проблясва винен стакан.
Път без пътници. Сам. Само смях засъхнал
и изгубена синева…
Ала аз, ала аз, за безпътството тяхно
дали имам вина?
Дали има вина? Те са вятърът волен -
на покоя най-дивият враг.
Ако пак се родя, ще съм пак неспокоен
и ще вярвам на вятъра пак.

1977 г.


ИМПРЕСИЯ

Тромпетът събуди най-скрития час на нощта -
по тихите улички тръгна звукът му напето.
Отсреща, от някакъв тъмен прозорец, се показа жена -
парченце от свещ над гърдите й живо засвети.

Но лъхна я нощният вятър, луната облиза
окриляща сянка от нейния нежен овал
и тя се извърна, по стълбите бързо заслиза -
помислила май, че тромпетът е вече заспал.

Но той се обади… цигулка догони го лудо.
Жената отново се спря и погледна насам.
И аз я видях - как тя се усмихна в почуда,
наметната с шала, угаси свещта и ми кимна едвам.

1980 г


ЛИПОВ ЦВЯТ

Шепа липови цветове -
сантиментално, уютно ухание!
Не, приятелю, не, драги, не.
Просто спомен - душевна рана.

Лагер. Лагерен двор. Река.
Русокоса девойка - тъжна.
Аз обикнах тази тъга,
но девойката се омъжи.

И изтече много вода…
Много пъти цъфтяха липите
и ме жилеха в не една
незагаснала вечер пчелите.

И жените, за кой ли път,
в доверчивост и обич се клеха,
а сълзите им като мед -
заблестяха по моята дреха.

Аз се връщам назад, натам,
към дървото с ухание липово.
Боже Господи, колко съм сам!
А… за минало не ме питайте.

1981 г.


***

“Не ми се спи. Запалвам свещ.
Що да чета?”
Афанасий Фет

Прочетено е, господине, всичко
от детството до бисерната младост.
На спомените огъня обичам
и есените, и мечтите луди.

Тъгата на Есенин ме дълбае -
живея като живите мъже,
но всяка нощ в съня ми все витае
една жена - мечтите ми плете…

Жена от огън, блясък и рубини,
коси от злато и уста от мед.
Живее като сянка сто години.
Навярно теб е любила, поете Фет?

Сега мен люби. Аз ще си отида
и тя ще стане тъжна самота,
за миг поне - докато я залюби
поетът млад, пристигащ на света.

1981 г.


***

Още вехнат клончета люляк
в тясна пътека, в гъста гора.
Наште прегръдки останаха тука,
леки и нежни като пера.

Де си сега и къде е оная
чиста усмивка, твоят син глас?
Може би само гълъбът знае,
дето тогава прелитна над нас.

Всичко засенчва времето, скъпа -
ражда се споменът, за да умре.
Друг във оная пътека пристъпя,
друга от щастие чуждо краде.

И не откривам повторно летене,
гълъбът свил е нейде гнездо.
Може би вест ти е пратил по мене,
може би люляк… дано, дано!

1982 г.


***

Та аз почти не помня кога погребах всичко,
кога аз ножа счупих и раната заших.
Момичето красиво, което съм обичал -
навярно се е скрило в един неписан стих.

Една красива дума, неказана, старее…
Обичам и до днеска зимните цветя.
Красиви, бели калии поръчал бях за нея,
но тя като поверие оттука отлетя.

След време ще се върне - мен няма да ме има,
ще бъда в кръчма, в спомен, във книга може би.
Тя нека между вас да мине полузрима,
да бъде млада, нежна, каквато бе преди.

Тогава си спомнете как страдах и я търсих,
попивах всяка сянка на тялото й аз.
Мечтите си по други жени неволно пръснах
и толкова очакване съм скрил във своя глас.

1983 г.


***

И сега не си спомням началото, точните стъпки.
Свети споменът, кръгъл като луна.
Свети той. И лицето ти свети… Спомних си пътя.
Ти защо си замина тогава така?

Уж бе весела. Тъжна след туй, но завинаги тръгна.
Спря се сянката твоя над ленивата речна вода -
не догоних те аз, тъмнината за миг те прегърна
и години различни помежду ни изтичат сега.

Дали мога с любов да си спомня за тебе,
дали можеш откри ме ти в спомен най-къс?
Колко много жени са допивали мъката с мене,
по обувките колко пътища са оставили бучица пръст.

Остарях от мечти. По поречия весели минах.
До гробове съм спирал и до кръчми с приятелски смях,
но все търся реката, която от мрака извира
и в луната се влива. От тази луна - ослепях!

1983 г.


ОЧАКВАНЕ

Късно ще бъде, но късно дори да те има,
пак ще те чакам до мене с копнеж да приседнеш.
Идвай любима, идвай, че дългата зима
просяк ме стори и вече умирам от бедност.

Имам си мебели, къща си имам богата.
Служба прилична - тежка и някак властна.
Тебе те няма, обична! Крепост е вече вратата
и във съня ми препускат някакви лоши поличби.

Сигурно тъй е отсъдило времето, дето ни срещна -
само миг обич и после носим спомена кратък.
Сигурно тъй е, когато обричаш се в нещо -
трябва да стигнеш до моста, мечтата да мине нататък.

Късно да бъде, пристигай дори променена.
Двама да бъдем, за другото после ще мислим.
Идвай любима, идвай, че вече по мене
падат на твоите сълзи топлите, светли мъниста.

1984 г.


РОЗОВ ДИМ

Вина не носим, че красивата любов,
с годините ни млади,
така налива с розов дим очите,
че не виждаме теглото, дето иде.
Не сме виновни, че теглото носим
и го изнасяме до хребета,
зад който седи Смъртта.
Вина не носим, че Смъртта телата ни приспива.
Виновни трижди сме обаче,
ако не усетим най-топлата любов,
ако оставим теглото да ни смаже,
ако не стигнем хребета.
Защото, освен смърт, зад хребета ни чака
още нещо, обвито в розов дим.


СЪНИЩА

Сънуваш ме.
Години минаха.
И аз така -
сънувам те.
Ти беше много млада -
млада те сънувам,
с изпръхнала уста
и премълчана дума.
Кажи я!
И аз ще ти простя.
И няма пак да те събудя.
Кажи я!
Обичам те!
Ти спи. Сънувай ме.
Насън кажи:
“Обичам те!”
Не искам друго.

2012 г.


ПРИСЪСТВИЕ

Има те, изчистена до блясък
от съмнение, от ревност, от печал.
Смъкнати са всички бивши маски
и измита всяка черна кал.
Пак такава, юношески млада,
в синята си рокля на цветя -
ти пристъпяш и, като богиня,
носиш спомена от младостта.
Аз прощавам земната ти орис,
тъжният ти път от мен завил.
Миналото всеки сам си носи,
моето по пътя съм разтрил…
Аз прощавам вечността на дните,
мудността на сляпата ти кръв,
сълзите, удавили очите…
Аз прощавам, аз прощавам пръв!
Има те дълбоко във душата,
има те във късия ми сън,
има те - не може красотата
да живее от сърцето вън!


***

Нека останат неказани наште обиди.
Толкова много пътеки завиват встрани,
по най-романтичната, тъмната, аз ще си ида -
ти във нашия дом остани.

Почини си от мен, забрави за мечтите -
не е лесно да бъдеш жена на поет.
А пък аз със случайния вятър ще скитам,
уморен ще се върна, навярно към пет.

Ще почукам по навик. На зората ще кажа,
че от нейния полъх изпитвам понякога студ.
Ще си ида и знам, че всичките девет етажа
ще помислят, че в утрото идвал е луд.

И ще мачкат цветята, оставени кротко на прага.
Ще ги стъпчеш и ти, и ще тръснеш от ярост глава.
Спомен звънне ли вън, на звънеца - недей му отваря.
Нека никой да няма вина. Нека няма вина!