ПОПИНЦИ

Любомир Пенев

Ох, Попина не е лесна за разказване. Попина е преживяване!

Някога голямо дунавско село с около четири-пет хиляди жители, две училища, пристанище и четиринадесет кръчми (да, да, драги читателю, правилно си прочел!), сега Попина е обиталище на 300-400 души, от тях десетина семейства английски пенсионери.

През пристанището се изнасяло с шлепове житото, карано с каруци от вътрешните добруджански села, имало е професия „докер”, та дори и една друга специфична професия, тясно свързана с първата и упражнявана от нежната половина от човечеството. Тодор Опрев от недалечното село Добротица ми е казвал: „Когато бях малък, ходехме с баща ми с каруцата в Попина, като на град!”

Бащиният ми корен е от Попина, от големия и богат някога Нетезилов род. С него, с родовите истории и най-вече с патилата на дядо ми Ангел Нетезилов започнах тoзи разказ, но по някакъв неведом, негов си закон, разказът се отплесна към най-различни чудати нрави и истории, които съм чувал в детството си и Попина изведнъж се намести в центъра на събитията. А патилата на дядо Ангел пък се оказаха твърде много и на свой ред си подкараха своя си отделен разказ.

Попинци са твърде особени. Смятат се за „гребенци”, сиреч най-старото население на Добруджа, но за мен не е твърде ясно какви са. Дали са наследници на древни траки, или по-късно дошли кумани или печенеги не знам, но е от видно по-видно, че си нямат много общо със съседните добруджански села, а още по-малко пък с добруджанския характер.

Най-вече се знаят като будни и отворени хора, с остър хумор, лесно прекрачващ тънката граница между смеха и подигравката, страстта си към гуляите и волния живот.

Ракията, виното, и всякакви други напитки са на специална почит в скалата на попинските ценности. Дори забежки от оковите на брака са се случвали в Попина, и то в онези далечни времена, когато такова събитие в останалите добруджански села се смятало за нечуван срам! Изобщо всякакви окови са твърде противни на попинската душа и най-важната черта на попинци е свободолюбието.

- Ела да ти кажа как живеят попинци - казваше майка ми, която опозна и обикна Попина едва след като се преместиха с баща ми да живеят там след пенсионирането си.

- Стане ли виното наесен, „прасчето” не трябва да чака много дълго. По едно „прасче” и една-две бъчви вино на къща - докато не свършат, няма спиране! Днес в единия, утре в другия. И така докато всичко привърши, най-много до януари, че и по-рано.

За непосветените в дълбините на специфичния попински говор и бит ще поясня, че „прасче” на попински означава свиня, а в по-широк смисъл се използва за угощение, гуляй, ешмедеме.

А свинското месо, особено по-крехките му форми, като рибиците например, попинци нежно наричат „късче”. Баба ми Гина приготвяше „късчето” по много специален начин - запържваше го леко и го съхраняваше в големи буркани с олио. Няма вече такъв вкус, брате, и не само защото я няма баба, но и защото „прасчето” не е вече дип същото! Та така, докато има „късче” и „винце”, попинци се радват на живота и гуляят здраво!

Като станах студент в София поне два-три пъти съм чувал израза „Хайде да пием, че да не минат попинци!” и то в най-неочаквани и разнородни компании. Сиреч да пием бързо, че попинци ще ни изпият пиенето! Твърде съмнителна слава и май незаслужена, като гледам опустелите сега, но някога големи и богати къщи на Попина, украсените кьошкове, складовете до Дунава и магазиите в центъра на селото.

А и като се знае откъде е дошло името на Попина - от многото попове, сиреч учени хора, които са излязли оттам. Е, има и друга версия - от латинското „popina”, което ще рече „гостилница, кръчма”. Откъдето и да се е взело името, откъдето и да се е пръкнал тостът за „прослава” на попинци, което си е истина - истина е!

Попинци обичат да си пийват и по комунистическо време бяха станали даже рекордьори с изпитите три тона коняк „Слънчев бряг” за едно тримесечие. Доста време съседните села ги вземаха на подбив за този чутовен подвиг.

Една от попинските кръчми беше точно срещу нас, в къщата на бай Борис по прякор Аджията, че беше ходил на Божигроб. Кръчмата носеше благородното име „Фарът” и този фар мъждукаше предано до зори за постояннните си клиенти, които осъмваха кажи-речи през вечер, изпозаспали по тезгяха и масите. Къде е сега Мърквичка да ги нарисува!

По късна доба кръчмарят често зарязваше верните си мющерии да се разпореждат с шишетата, ведно с щедрите им обещания да си платят „после”. Понякога се явяваше и гъдулар с мечкарска гъдулка, с дванадесет „жици”. Протяжните и тъжни добруджански песни, а и не по-малко раздиращите сърцето румънски мелодии докарваха дотам осъмването да стане неизбежно! Сега от прозорците на кръчмата избуяват салкъми и всякаква друга растителност, досущ като в романите на Маркес…

Тук е мястото да поразсея задаващата се тъга с някоя и друга попинска история, които съм чувал от чичо ми Васил. Над дерето пред нашата улица има железен мост, наричан „Червения мост”. Една зима двама попинци се връщали от кръчмата по късна доба и единият бил взел бутилка вино под кожуха си да си допият вкъщи. На Червения мост обаче виночерпецът взел, че се подхлъзнал, паднал и бутилката се счупила. Виждайки червеното петно на снега, другарят му се опулил и рекъл - „Въъъъ…. дано да е кръв!”

В споменатия по-горе „Фар” кръчмар беше бай Иван с гръмката фамилия Балкански. Дядовият брат Тодор и неговият верен приятел, съседът ни бай Васил Шкодров, танкист и инвалид от войната, бяха кажи-речи всеки ден там на раздумка и най-вече на разпивка. Веднъж чичо Тодор попитал кръчмаря:
- Абе ей, Иване, с какво го разреждаш това вино бре, сода ли му слагаш?
- Ба, сода! Нали чешмата е до мен. Содата пари струва! - отговорил бай Иван.

И друга една история. По радиоточката на селото обявили, че вечерта в салона на читалището ще има представление и че дори щели да докарат от града пиано. Една баба чула и рекла - „Лю-лю-у-у-у! То цялото село пияно, а те още едно щели да ни карат!”

Сега вече разбирам, че страстта към алкохола в Попина ще да е повече следствие, а не причина за разпада на това богато село. Попинци са си чешити хора и много неща вършат наопаки на останалия свят, та затова след Девети септември народната власт проявила към тях по-специално отношение и бързо-бързо се погрижила да влязат в крак с времето. Чувал съм от стари попинци, че селото започнало да запада по комунистическо време и вярвам да е така. Как да не пие човек, та какво друго му остава, като му отнемеш имота, поминъка и свободата?

- То, че попинци пият - пият, ама това, че селото било пиянско не е вярно! В Попина винаги е имало, и още има много сериозни хора! - от ясно по-ясно ми разясни веднъж в отговор на моите душевни терзания същият този мой приятел Тодор Опрев.

Попина е живописно сгушена между Дунава и околните хълмове, които припадат към реката царствено разстилайки пасища, нивя и градини. Повечето попински къщи са пръснати в голямата равнина между склоновете и реката, сякаш повече ги тегли към Дунава, отколкото към недостъпните за наводненията околни баири.

На влизане в селото, там дето се събират склоновете на няколко хълма има голяма белокаменна чешма, на нея привечер се събираха стадата на връщане от паша. А в Попина имаше много стада! Дядо Ангел имаше двадесет и четири овце - чини ми се те му поддържаха самочувстието на стопанин с имот и добитък в двора.

Овцете пашуваха в сюрията на махленския чобанин Гати, а всеки стопанин веднъж в месеца или по-често, според броя на овцете си, имаше право да издои за своя употреба всичкото мляко на сюрията.

Надоят ставаше на къшлата на Гати високо на един баир над Дунава, а подготовката започваше цял ден напред. Баба дълго и прилежно миеше съдовете и переше тънките платна за отцеждане на сиренето, дядо стягаше каруцата и тръгвахме към къшлата привечер.

Нощувахме там, на колибата, под обсипаното със звезди юлско небе, а надолу проблясваха единствено светлините на шлеповете, порещи тъмната и невидима лента на Дунава.

Дунава! Колкото и да е богата Попина със стада и ниви, тя е немислима без Дунава! Тази велика река има почти митологично звучене в душите на попинци. Всичко в Попина по един или друг начин е свързано с Дунава, много повече отколкото с баирите наоколо. Нивите, пасищата, градините, горите - те съществуват само за да поддържат истинския живот, а той е край Дунава!

Отивам на Дунава - казват попинци. Това може да означава всичко. Отивам на реката да се поразтуша, отивам на риба, отивам да се потопя в топлите му води, да посъбера дърва, да пийна с приятели… И най-вече отивам да бъда свободен! Отивам да избягам от всекидневните грижи и тревоги, отивам да се слея с голямата, вечна, и никому покорна ВОДА! Дори ако на някой попинец или най-вече попинка им дотегне теглото, те няма да се заканят, да речем, да се обесят, а да се хвърлят „у Дунаво”.

На Дунава попинци са правили, правят и досега какви ли не щурави неща. Голям „джумбиш” било да се качат на някоя топола с врани гнезда, да изпразнят яйцата със спринцовка и след това да гледат как „гарванът седи на празни яйца”! Е, кажи ми, читателю, в кое друго село възрастни хора ще тръгват да се надлъгват с гарвана?

На празника на Дунава през август се прави една твърде любопитна и шантава надпревара. На пристанищния понтон се закача дълга греда намазана с мазнина, най-често с грес от тракторите, а на другия й край - чувал с прасенце! Който успее да мине по гредата и стигне до прасето - негово е! Е да, но тази работа хич не е лесна и докато мераклиите цамбурват във водата след комични гърчове по мазната греда, зрителите се заливат от смях и залагат - познайте на какво? На някоя и друга ракия, то е ясно!

В онези времена всичко идваше през пристанището на Дунава и всичко си отиваше през него. Корабът, а след него далеч по-бързите „комети” и „метеори” пристигаха по два пъти на ден, а с тях новините, пощата, учениците във ваканция, гостите…

Пристанището си имаше началник, билетопродавачница и разбира се - кръчма! С кораба са ме докарали и мен за пръв път в Попина. Баба ми Гина отишла цели два часа по-рано с ново одеялце в ръце, че не я свъртало от мерак да види първородното си внуче. Като поотраснах прекарвах ваканциите си в Попина и, разбира се, на Дунава.

Да къпем коня в Дунава с дядо беше преживяване, което спои навеки и без друго дълбоката ми връзка с него. Яхнал коня, под одобрителния му поглед, аз го пришпорвах във водата, а конят пръхтеше, цвилеше, но най-вече остреше уши и гледаше нащрек да не сглупя да го подкарам към голямото течение.

Ако Попина е немислима без Дунава, то той пък е немислим без шлеповете и рибарите. Шлеповете се точеха непрекъснато, точат се и досега. Точат се в двете посоки, без да бързат, денем и нощем, като по време на велико преселение, без ведома цел, без край и сякаш без смисъл. Но има ли движение без смисъл, или смисъл без движение?

Понякога минаваха големи туристически кораби, на няколко етажа, а от приказно осветените им палуби се долавяше музика, смях, веселие - истински пратеници на един по-различен, богат и свободен свят. Това хубаво, но тогава, та май и досега, повечето наш народ ги гледа само от брега.

Най-свободолюбивото попинско племе са рибарите. До един чешити, няма как да бъде другояче. Рибарството е трудна работа, дори поддържането на изящната дунавска дървена лодка само по себе си е отделен занаят. То е задънване, почистване, „калафатене” (насмоляване), пренасяне от място на място да не я отвлече ВОДАТА…

Участъкът по течението, където се хвърлят мрежите „сетки” се нарича „тоня” и трябва да се почиства начесто от дънери и корени, горе-долу като да разореш нива, та да пожънеш нещо от нея, само че нивата е в Дунава.

Сутрин рибарите стават рано, към четири часа трябва да са вече „у водата”, помъкнали цял арсенал от мрежи, сетки, канджи, клепала за сомове, винтери и какви ли не още такъми и всякакви чудати приспособления! Неотменна част от арсенала е и шишето с ракия, къде за собствена употреба, къде за нечакани гости посред Дунава, като румънските граничари например.

Пристигането на лодките на брега е цял ритуал! Винаги има чакащи - кой да си купи риба, кой да чуе някоя прясна рибарска история, а кой просто да погледа улова с един особен блясък в очите, светнал от праисторическа ловна тръпка.

Дунав все още си е богат на риба! Най-честа е бялата мряна - тя има доста кости и се продава най-евтино, но както казваше чичо Иван Карагенов, „туй, гражданята, не я смятат за риба, ама нищо не разбират!” Той я приготвяше по стар рибарски тертип - разпъната на клечки и забучена на дървен шиш, косо към жарта.

Така рибарите пекат по островите и дунавската скумрия или карагьоза. Карагьозът навлиза в Дунава от морето напролет да хвърля хайвер и е отдавна чакан улов за рибари и чревоугодници. Случвало се е цял пасаж да влезе наведнъж в мрежите, тогава лодката се напълва с риба, рибарските очи светват, а душите им се размечтават за нови лодки и такъми, а че и за нова кола или къща.

Дунавският карагьоз не е дип като черноморския и пак чичо Иван ми обясни веднъж разликата: „Абе, хем е една и съща риба, хем не е. Ял съм карагьоз във Варна, но не мине ли през Дунава да я умий сладката вода, не ми я фали!”

Чест гост в сетките на рибарите е и бялата риба или „шалъф”, както я наричат попинци по румънски табиет. Викат й още „докторската риба”, защото често заминава армаган на лекарите.

Макар и по-рядко се улавя и див дунавски шаран, който ако го сравниш с неговите охранени и тлъсти събратя от рибарниците ще речеш, че е съвсем друг биологичен вид. И на вкус няма нищо общо, то е все едно да сравняваш вкуса на горската ягода и полу-пластмасовите ? роднини или пък кокошките на баба с бройлерите от магазина.

Но наред с по-обикновения, пробляскващ на припадащия залез сребрист улов от мрени, платики, червеноперки, бабушки, каракуди, карабърсаци, распери и прочее шаранови роднини, дето заминават направо за тиганите на по-средната ръка купувачи, понякога изпод дървените седалки на лодките се мъдри и някой от по-луксозните им събратя, я мустакат сом, я чига.

Те са отрано наречени за ресторантите или мющериите с по-лъскави возила, наредени до пристанищния понтон. А ако пък попадне голяма есетра или пъструга с черен хайвер, тя дори не се и появява на брега, изпарява се по неведоми канали яко дим, още в реката.

Когато дойде време да се годявам и, както си му е обичаят, да си поискам булката от родата й с подобаващ салтанат, на татко му се прищяло да почетат сватовете от далечния Благоевград с една голяма риба, зер да видят в какъв богат край си дават щерката. Хвърляли, хвърляли мрежи цял ден и нищо!

Накрая рекъл на чичо Иван, „айде, Иванчо, за мой хатър, нека да хвърлим за последно!” И излязла една голяма есетра за чудо и приказ, та събрахме цялата благоевградска рода и комшиите наоколо да цъкат с език и дивят на тоз невиждан звяр!

Но често се случва лодките да излязат празни, а рибарските очи да поглеждат уморено и някак философски към пустите мрежи. Или водата ще е висока, или е плитка, или пък е мътна, а най-вече си няма слука, и толкоз! Случвало се е да няма слука по цял ден, от ранна сутрин та до тъмно!

Тогава човек се пита за какво ли е целият този зор, кому е нужен този тежък рибарски труд? Ех, драги читателю, само ако можеше да приседнеш под притихналото дунавско небе около чувена с рибена чорба, къкреща на тих огън някъде по островите, и докато лодките плавно се полюшват под приспивното припляскване на водата, да послушаш безкрайните рибарски истории - далеч, далеч от сивотата на неизживените животи….

Като малко момче баща ми мечтаел да стане рибар, но не се случило. Но дошло време и мечтата станала истина, макар и да я чакал дълго, чак до пенсионирането си. С пенсията дошла и свободата, та татко се присъединил към рибарската братия на другарите си от детството и години наред скитал на воля по реката.

Туй свято нещо - свободата - всеки си я разбира различно. Някои ще ти рекат, че тя се купува с пари, други че се добива с власт, а трети че се грабва с меч. Има и такива дето смятат, че свободата все някой трябва да ти я подари, иначе няма как да се стигне. А тя си е досами нас, само да се протегне човек.

Но трябва да се осмелиш да прекрачиш борда на лодката, нали?

Бохум-София, на Коледа 2014