СИРАЧЕТО

Любомир Пенев

Пред очите ми, в стилна кафява рамка, поизмачкан и поизбелял, виси жълтокафяв лист с герба на Царството. Отдясно се вижда фигура на млада българка с хубаво, но тъжно лице, с венец в едната ръка и меч в другата. На листа пише:

ЦАРСТВО БЪЛГАРИЯ

Свидетелство за Народна Признателностъ
Редникъ Илия Димитър х. Геновъ
Отъ с. Хаджикьой - Аккадънлар, загиналъ геройски за Родината
на 10 юлий 1913 г. при с. Калиманци
1912-1913                                          1915-1918

Отдолу следва голям и засукан подпис. И точка.

Хаджикьой е сегашното добруджанско село Нова Попина, а Аккадънлар, което на турски ще рече „Бели кадъни” - какви шедьоври понякога ражда турската топонимика! - е градчето Дулово.

Калиманци се намира в Осоговската планина, а битката е била между българските и сръбските войски по време на Междусъюзническата война и траяла от 4 до 11 юли по стар стил. Завършила с това, че българската армия спряла настъплението на сърбите, които напирали да се съединят с гръцките войски в долината на Струма.

Редникът пък е моят прадядо.

Бил сирак от двегодишен  и загинал на има-няма двадесет години, в последния ден на битката. Няколко месеца преди това в далечната добруджанска земя му се било родило дете, което той така и не успял да зърне. Кръстили го Гергина - моята баба Гина.

Сърбите били спрени, макар това да не помогнало твърде за изхода на войната. Може и да е спомогнало да удържим Пиринска Македония, но затова пък селото на прадядо ми, та и цяла Южна Добруджа станали румънски.

Ех, Македонийо, Македонийо! Какво върховно усилие е направил народът ни, от всичките му колена, от Бесарабия до Родопа планина, и от Черното море до Босилеград и Охрид, колко синове е пожертвал и колко забрадки е почернил, заради теб, пуста Македонийо, „да бидеш цела”!

Нито си „цела”, нито си в България, нито пък днешните ти жители отвъд границата вярват, че сме правили нещо добро за тях някога!

Александър Стамболийски бил комай първият ни държавник, който осъзнал обречеността на този вековен български дерт, че и на всичко отгоре се осмелил да каже „стига”. Знае се, че това му струвало главата, която на всичкото отгоре била и разнасяна на кол из околните села според някои. Съвсем по башибозушки тертип, само че от братята македонци…

Така или иначе, юнаците спят отдавна вечния си сън, но питам се, има ли аршин да се измери пропастта, зейнала в душата на младата невеста? А има ли океан, който да побере на едно място сълзите на живите? Не ще да има, защото иначе Земята да се е пукнала отдавна, като презряла диня от натрупаната по нея мъка!

На листа за народната признателност има място за снимка, но снимка няма, та дори не знам как е изглеждал прадядо. Не е успял дори да се снима.

И така започнала тази история - с един незапочнат живот…

Малкото сираче и майка му, прабаба ми Димитра, или Мита, били прокудени от девер й Павел, брат на прадядо ми, който се разтревожил да не би невястата и сирачето да си поискат един ден дела от имота. Герашки истории в Добруджа колкото щеш, през къща!

Били приютени най-напред от брата на баба Мита, Георги. Братова къща, не е да речеш съвсем чужда, но не е и своя. След време баба Мита се омъжила повторно за Димитър Карагенов от Попина, но и той починал скоро от туберкулоза.

По-късно се омъжила за трети път за някой си Драган от Сребърна, но той взел, че се удавил неволно в Сребърското езеро,  в „Драгановата локва”, запаметила това събитие с името му.

Имала е син от този брак - Драган, който на свой ред загинал в Унгария, през втората голяма война, та баба Мита плакала отново над далечен гроб… Накрая ранената й душа намерила пристан в къщата на баба и дядо, в Попина. Аз я помня, трябва да съм бил на 4-5 години, една такава мъничка, седеше в пруста подбряла с ръка брадичката си, забрадена с черен чумбер, досущ като скулптурата на Иван Лазаров.

И така, минало време, баба ми Гина пораснала и станала лична девойка. Харесали са се с дядо, събрали се и захванали да градят дом. Завъдила се и челяд, четири момчета, но две от тях починали като малки. Най-после баба се видяла стопанка на свой дом - къща, градина, стока.

Всичко тръгвало по установения от Бога ред, но ако беше продължило така твърде дълго, значи тази история нямаше да се е случила в милата ни татковина, а в друга някоя държава. През 1946 година дядо ми се проявил като застъпник на земеделското движение, и то на опозиционното му крило, водено от Никола Петков. С една дума, проявил политическа активност, но не в правилната посока.

Освен това бил с чорбаджийска жилка, стопанин, а на всичко отгоре и „много приказвал”.  Така ли? - рекли си прогресивно мислещите стопани на по-мърлявите дворове в селото и набързо му спретнали арест, процес и цяла епопея от побоища и мъки. И така дядо се намерил за осем години в затворите в Стара загора и Белене, от които излежал пет.

Баба ми разказваше, че от попинската агитка, която вкарала дядо ми в затвора - били са трима, баш като в съвсем истинска „тричленка” - нито един не прокопсал. Единият умрял рано-рано,  на другите двама починали големи деца, и прочее.

И така, докато дядо карал Беленската си голгота си в бой, труд и мъки, баба ми си карала другата голгота, на село. Най-напред, профилактично, арестували и нея. По-големият брат на дядо, чичо Мити ми разказваше тази история така: „Дотърча едно дете и викна - чичо Мите, дигнаха буля Гина! - Брех, рекох си, стана тя, каквато стана. Бърже тичайте да намерим Даня да оттървем булката, че ще я подлудят таз нощ в затвора!” Даньо бил роднина, адвокат в Силистра, който впрегнал сили и познанства и успял да оттърве баба ми навреме.

Как се е оправяла баба ми със стопанството и двете си малки деца цели пет години  ?  тя си знае! Баща ми по това време започнал да учи в земеделското училище в Образцов чифлик, Русенско, наследило някогашния чифлик на Митхад паша, а по-малкият му брат чичо Васко останал другарче на майка си на село.

За да получи хляб в училищната столова татко е трябвало да представи бележка, че семейството му е предало на държавата задължителните доставки от жито. И тъй като бележка нямало, на другите ученици слагали хляб, а на него - четири картофа.

И до днес не знам, дали баба Гина не е могла да предаде житото или просто не са й давали бележка. Знам обаче от нея, че когато отишла за пореден път да моли тогавашния кмет Тодор Ериков за бележката, той й рекъл:

- Синът на народния враг да яде пръст!

Но слава Богу, добри хора винаги е имало на тая земя. Една младичка служителка, наша съседка на име Мария, написала бележката на свой страх и риск. И така татко опитал отново вкуса на хляба.

Може би оттогава, а и може би и по-отрано, от детските й години, по лицето на баба често пробягваше един особен, тревожен израз, белязан като че ли с усещането за някаква постоянна заплаха. С времето този израз се задържаше все повече на лицето й, въпреки че заплаха нямаше и, че тя иначе си беше общителна и усмихната с комшиите и роднините, а най-много с нас  ?  внуците.

Но дошло време, дядо се върнал от затвора и животът влязъл отново в руслото си. Предстояло само още едно премеждие, влизането в ТКЗС-то. Въпреки затворите и побоищата, дядо пак се заинатил.

Влязъл от най-последните, след като и синовете му вече го попритиснали, че нямало за тях бял свят от неговия инат. Три нощи не спал, преди да се съгласи, а още повече след като подписал. „Ох, каква я свърших, отиде имото!”, тюхкал се дядо през час.

За дадения в ТКЗС-то имот и инвентар дядо и баба получили следната „акция”:

ЧРЕЗ КООПЕРАЦИЯ КЪМ СОЦИАЛИЗЪМ

1 ДЯЛ            № 10
за 2 лева
Ангел Пенев Нетезилов
е член на РАЙОННИЯ КООПЕРАТИВЕН СЪЮЗ
в с. Попина, Силистренска ок.
и притежава един дял от два лева от дяловия му капитал
с. Попина 12.VI.1959 г.
Директор/Касиер:       Председател:

Това без да се брои половината двор с голямата плевня  и стопански постройки, които били конфискувани - дали по делото на дядо, дали заради житни доставки, не знам.

Спомням си как плевнята се използваше от кооперацията за склад на слънчоглед докъм седемдесетте години. Е, случваше се баба Гина да гребне отвреме-навреме оттам на  кокошките и пуйките из двора…

Дворът и градината бяха стихията й! Баба си гледаше добре къщата, готвеше от вкусно по-вкусно, но истинското й призвание беше навън, всред многобройните и най-различни обитатели на двора, всред „фитариите” (лехите) с домати, пипер, чушки, краставици, патладжани, бамя, бакла.

Поне половината български народ навярно си спомня „оня” вкус на зеленчука от градините на бабите, та няма нужда сега да се прехласвам на тази тема. Цветята й бяха особен мерак - цели редички, редуващи се през различните времена на годината, около пътеките, пред къщата и откъм улицата. Гостът биваше посрещнат най-напред от цветята и стигаше до къщата през цял шпалир от хризантеми, лалета, латинки и божури.

Готвенето на село се случва набързо, защото има и много друга работа за вършене. След като поприключеше с далеч по-важните задачи из двора и градината, баба стъкваше набързо измазаното с жълта кал огнище пред къщата с малко „гълъбушина” (царевичак) и дръвца.

След това слагаше препатилия стар тиган или почернялата от служба тенджера, хвърляше малко свинска мас, поприсягаше се наоколо из градината за зеленчук и подправки и… хайде да не се прехласвам и на тази тема!

Веднъж майка ми я попитала:

- Мамо, защото чорбите ти стават толкова вкусни? Защо не мога да направя такава чорба в града?

- Че отде да знам, къзъм? Виж, гуди (сложи) една цяла пуйка в тенджерата, гледай да е по-мазничка, пък може и да стане. И недей да жалиш лющяна.

„Лющян” идва от румънското име на девисила или селима, както наричат в някои краища тази божествена подправка. В Добруджа чорба от риба, кокошка или пуйка или пък гергьовско агне няма как да станат без лющян.

И досега лющянът си расте на огромен храст до бабиното огнище. Когато по-сетне си построих къща, посадих коренче от този храст в двора, положих и един дялан камък от попинската къща, а върху него дървен дирек да държи покрива, издялан и украсен  по точен тертип на дядовите диреци.

Рекох си тогава - колко страни пребродих, колко усилия хвърлих, за да се сдобия с това, което бабите и дядовците ми са имали винаги  - къща с двор, кьошк, и лющян до огнището!

Пуйките, или „курките” както ги наричат попинци, бяха, като че ли най-голямата страст на баба. Знае се, че пуйката е капризна птица и се гледа трудно. Баба обаче им беше хванала тертипа и в нейния двор те се чувстваха като в пуешкия рай. Готвеше им специални манджи от ярма и ситно накълцана коприва и щир, говореше им.

„Курка! Курка!” - чуваше се нейният глас из двора по три пъти на ден, при което целият пуешки хор, и най-вече надутите „куркои” (пуяци) отговаряха заружно, надвиквайки се един друг.

Имаше ги като деца, а те нея като майка, досущ като живо потвърждение на теориите на Конрад Лоренц, който получи Нобеловата награда за изследванията си върху поведението на животинките. Когато баба поостаря, синовете и снахите започнаха да я убеждават да понамали или направо се откаже от пуйките.

Баба обещаваше и дори си вярваше, но всяка пролет,  в някой прекрасен слънчев ден, отнякъде от плевнята изведнъж се изпровираше пуйка, гордо вдигнала глава, с цяла чета пуйчета зад нея. Пуйки имаше в двора, докато баба си отиде. Сега вече няма.

Иначе освен че беше „работна”,  баба си беше един неосъществен управленец или „мениджър”, както му се вика сега. Тя можеше да намери работа на една чета хора. Най-напред от това си патеше дядо ми, а след това и баща ми, който след пенсионирането си се пресели обратно в бащината си къща.

Дядо ми правеше всичко с табиет, работеше бавно, но изпипваше всичко, и най-вече обичаше да си почине след добре свършената работа. Само че баба не мислеше, че почивката е полезно занимание. И тогава се случваше да видя дядо да извършва разни движения из двора, малко по-резки от обичайното и най-вече да чуя на висок глас едни странни  думи.

Той често „попържаше” по разни поводи, но отвреме навреме българските крилати фрази сякаш не му достигаха и преминаваше на румънски  - както се знае, комшийските езици, особено сръбският и румънският, са далеч по-богати и изразителни в това отношение от българския.

Само един човек на майката земя можеше да го докара дотам да не му стигне българския, и щом чуех „Фу-у-у…..ус, па-а-щеле…” и прочее, аз си знаех каква е причината.

Изобщо, в Попина се използват повече румънски думи и изрази, отколкото в останалите добруджански села, които са били в Румънско. Може би заради оживената търговия по Дунава или защото попинци се смятат за по-градски тип хора, не знам, но на възглавнцата попинци казват например „пост”, на кревата - „пат”, на бялата риба - „шалъф”, на патиците - „раци”, на яхъра за животните - „ляу” и прочее.

На стената в собата имаше бяло ковьорче с поучителни слова на румънски, извезани със син конец от баба ми, като например всяка сутрин, като станеш да си измиеш очите, а преди всяко ядене - ръцете.

Езикът на баба беше цветист и богат, изпълнен с образи, думи и изрази, които като че ли само тя използваше, все едно че си бяха само нейни. Като станах студент реших да се насоча към зоологията и да изучавам живота на бръмбарите. Първата ми работа през ваканцията беше да се поразтършувам за тях около Попина и езерото Сребърна. Когато се появих на двора с ентомологичния сак и обясних на баба за какво служи, тя ме погледна, позамисли се и поклати глава:

- Убаво, минке, убаво. Ама кажи ми как да кажа из село, че с тъз силната глава си тръгнал да събираш бръмбули!

„Минке” е попинското гальовно обръщение за деца и внуци, сиреч „чедо”, „сине”. А когато разбра, че след университета занимавам за Москва за няколко години на аспирантура (така се наричаше някога сегашната докторантура) реакцията й беше мигновена:

- Лю-лю-у-у-у, минке! Къде си тръгнал, мама, при тез исющини!

Съдейки по снимките от по-младите години, баба е била гиздава и лична жена. Не беше снажна на ръст, по-скоро дребна, но с тънки и хубави черти на лицето. Гледам я на снимките, все облечена по „градски” тертип, с елегантна огърлица от един единствен пендар (останалите отишли за строеж на къщата, но това е друга история), плисирана черна пола и контошче с лисича кожа, което и досега дъщерите ми използват, когато се обличат в носиите на прабабите си на Тодоровден в разложкото село Бачево. Къде е Попина, къде е Бачево, ама нейсе…

През зимата баба си намираше друго занимание - тъчеше черги. Първа съветничка й беше съседката и най-близка приятелка леля Дока. Двете се вдъхновяваха взаимно и се надпреварваха в този изкусен занаят. Бях позабравил тези черги, докато веднъж не попитах майка ми дали не е останала някоя, та да я постеля в родопската си къща. Родопски черги и халища колкото щеш, но исках да имам там и от Добруджа мил спомен.

- Знаеш ли, има останала само една, но много дълга. Няколко пъти се канех да я нарежа на по-малки, но все нещо ме спираше - отговори ми мама.

Постлахме я на чардака …. и сълзи рукнаха от очите ми! Тя, чергата с внушителните 25-26 „лакътя” - близо 12 метра!  - грейна на мястото си след цели петдесет години чакане, сякаш беше правена по размер точно за там, за моя чардак!  В същия миг разбрах, че точно така е трябвало да се случи и че баба ни гледа и се радва там някъде, отгоре.

След година време потърсих още една черга, този път от леля Дока. Намери се, постлах я и какво мислите? Същата дължина, същите досущ шарки, но бабината черга беше синя, като небето, а чергата на леля Дока - зелена като градините им! Сега стоят една до друга.

Веднъж, преди много време, се бяхме събрали всички - синове, снахи, братовчедки - на голямата маса под асмата. Гледайки цялата тази челяд, Баба Гина се беше умълчала, но по едно време рече:

- Гледам, минке, и се чудя - гледай, гледай колко народ се е пръкнал от мене и от стар ти татя!

Баба Гина си отиде на деветдесет години, изпратена от синове, снахи, внуци, роднини, съседи. Малко преди това била казала на чичо: „Не ми е жал за нищо веке, само дето не можах да се наработя!”

Така завърши историята на сирачето.

Печатът върху невинната детска душица, особено ако е от онези, жигосващите печати, остава завинаги и предопределя, като зла орисница житейския му път. Но неведоми са пътищата, по които печатът ще поведе малкото създание, неизмерима е пропастта, в която може да го хвърли, но и незнайна е силата, която може да му даде!

Сиротното и сиромашко детство на баба Гина й беше дало голяма сила и воля да изгради  свой дом, да го брани като орлица и да работи неуморно за него, да му даде по-добър живот. То ще да я е подготвило и за второто й голямо изпитание, годините на следствия и затвори на дядо ми при „народната” власт.

Години на недоимък - с това нямало как да я уплашат -  но и тормоз над нея и двете й малки момчета, към които печатът е бил особено немилостив, не печат, а истинска дамга!

Ето как мъдрата съдба събрала сирачето с отрасналия в достатък и себеувереност чорбаджийски внук и син, та да има равновесие в душите и сред людете. Навярно по същата неведома логика е събрала тя по-късно майка ми, осиновена и отгледана с любов от вторите си родители, и баща ми, дамгосания от малък син на „народния враг” дядо Ангел. Но това е друга история!