НАРОДЕН ВРАГ

Любомир Пенев

Дядо ми Ангел или стар татко, както го наричахме ние, внуците му, беше човек трудолюбив, мераклия, майстор и политикан, но най-вече беше човек свободен по дух. Най-силното свидетелство за това си остава един надпис с големи букви на най-видната стена на къщата ни, към улицата:

ТЖНВ

Като малък все се чудех какво ли означават тези букви, докато един ден съседските деца не подвикнаха след мен: „Тук живее народен враг!”

Попитах го тогава какво означават буквите. Той се позамисли малко, погледна ме и рече:

- Туй, вашите, комунистите го написаха.

- А защо не го замажеш?

- Който го е написал - той ще си го замаже!

Все пак го заличи при едно пребоядисване на къщата, най-вече под натиска на майка ми, която по това време вече се издигаше в окръжното ръководство. Трябва да е пазил надписа до доста късно време, може би докъм седемдесетте години, защото си го спомням много добре.

„Взеха го милиционерите с пушките, както си ореше по риза, от нивата”, - разказваше стара майка, или иначе баба ми Гина. „Затърчах се да му дам някоя дреха, но не ми дадоха!”.

По това време дядо ми е бил активен член на земеделската партия и виден “николапетковист”. През 1946 година Попина се оказва комай единственото село в Силистренска околия, в което опозицията, водена от николапетковистите, взема връх над комунистите и спечелва изборите, а както се знае, в онези времена хората са си изпащали и за далеч по-малки провинения. Мерките не закъснели и тръгнала съдбата и на дядо ми, и на Попина в друга посока.

На всички негови снимки - а те са много - той гледа винаги с гордост и самочувствие. Но кой ли българин от тази епоха гледа от портрета си другояче? Че как иначе да гледа човек, който сам отглежда хляба си?

Но имаше при дядо и друг един извор на сила и вяра в себе си. Той беше от чорбаджийски сой, внук на най-видния чорбаджия в селото, Тодор Нетезила. Според теорията на дядо, това родово име произхождало от френската дума „нете”, което означавало „горд, горделив”.

Не е съвсем вярно май, но така казваше и най-вече мислеше той. Има запазен голям портрет на дядо Тодор. Мъж възтежък, с черни мустаци и още по-тежък поглед. Толкова тежък, че и сега не мога го погледна без да сведа очи.

Дядо Тодор имал много имот, към 500 декара ниви, 200 декара гори и воденица на Дунава. От нея и досега е запазено едно крило от тежки дъбови дъски, обковани с железни шини. В Нетезиловата воденица се е крил Левски, още по времето на Велико Чорбаджи, бащата на дядо Тодор.

Запазен до днес е и един от четирите огромни „кадуса” (каци), които някога дядо Тодор пълнил с вино. Кадусът събира поне един тон на око и дядо Ангел трябвало да го разглоби, пренесе в новата си къща и сглоби отново, иначе нямало друг начин да го провре през вратата.

Дядо Тодор имал обичая да се вози в двуколка - кабриолет, носил револвер и обичал да го съпровождат двама от внуците му, вече големи момчета по онова време, да свикват на чорбаджийски каяфет!

Явно тези каяфети ще да са се позловидили на румънските власти, защото един летен ден на 1916 година дядо Тодор бил свален от кабриолета си от румънските жандарми и закаран наред с много други видни българи от цяла южна Добруджа в „Молдовата, където го изяли въшките”, така казваше баба ми. Живяли са в землянки и е починал вероятно от тиф. Не са могли да го спасят дори и парите му, защото Добруджа е трябвало да бъде обезбългарена!

Ето защо дядо Ангел беше свободен! Защото се беше родил и израснал свободен в род богат, род с влияние и самочувствие. Та оттам ще да е и тази негова сила, непречупена от побоища, следствия и нагласени разстрели в Дунава (на три пъти, доколкото съм чувал), че и петте години изстрадани в Старозагорския затвор и Белене.

Бил осъден на осем години затвор за антидържавна дейност и малко не му „достигнало” за смъртна присъда. Бил обвинен в какво ли не, татко му чете досието цели три дни, след като отвориха по-сетне архивите. Графологични експертизи доказали пред съда, че не той е писал позивите, за които бил обвинен, намерило се дори и кой ги е писал, но и това не помогнало. Че как ще помогне, нали е трябвало да бъде затворен!

Последните му думи пред съда били: „Кажете ми защо ще лежа тези осем години? Една кокошка да бях откраднал, да ги излежа!”. Тази история писателят Стефан Поптонев разказа по-късно в книгата си „Босоногият и следствието”.

Хора, които са лежали с дядо ми в следствието в Силистра разказвали по-късно на татко: „Баща ти го биеха най-лошо от всички, защото много ги дразнеше. Често го носеха от разпит в одеяло”. Може би ще си помислиш, драги читателю, че премеждията по следствия и затвори го бяха укротили? Не и него! Баба Гина криеше от него поканите за събранията на земеделската кооперация, защото той не пропускаше да изреди пред събранието неразораните и още незасети по никое време ниви. „Ангеле, да мълчиш, че ще те затворят пак!”, викаше му баба Гина.

И досега из Попина се разказва като анекдот едно негово изказване на коооперативно събрание. Станал дядо Ангел и рекъл: „Искате ли да ви кажа сега как работят началниците на кооперацията? От понеделник до вторник си почиват от прасчето.

В сряда понаобиколят тук-таме малко, а от четвъртък започват да се гласят отново за прасчето”. „Прасче” на попински означава свиня, „на прасче” ходят ловците в събота и неделя, та ето този управленски стил изтипосал дядо ми на събранието.

И прозираше тази родова сила не само от дядо, но струеше и от братята и сестрите му. Брат му, чичо Тодор, е известен с много истории, за които май ще трябва да разказвам отделно. Той работеше като коняр в ТКЗС-то. Веднъж околийски и местни ръководители дошли на посещение и се отбили в конефермата, а там конете вързани за яслите с най-различни въжета. „Защо конете нямат юлари, бе, бай Тодоре?” - попитал го един от тях.

- Че откъде да имат, като ги свалихте от конете и ги сложихте на хората! - рекъл чичо Тодор.

Та, ако имам в себе си някаква сила, чини ми се, че и тя е дошла оттам, от родовото самочувствие и родовите истории, които слушам откакто се помня.

Много има изписано за ужасите на Беленския затвор по комунистическо време. Дядо ми ги спестяваше, но веднъж ми разказа за едно голямо наводнение, когато придошлата река направила снабдяването невъзможно и затворниците останали няколко без храна.

„Тогава водата довлече един удавен кон, целият подут. Ядохме от него три деня и така Дунава ни оттърва!”

Беше изкусен занаятчия и докато бил в затвора направил „сто петдесет и девет каруци на държавата”, така ми казваше. Занаятът му помогнал не само да оцелее, но и да завърже интересни приятелства.

По някое време чирак на духалото в ковачницата му станал бай Боян Михнев от силистренското село Смилец, известен партизански командир, по-късно генерал, който бил пратен в Белене направо от другата страна на барикадата, сиреч от своите другари и съпартийци.

Така народният враг и народният закрилник, рамо до рамо произвеждали каруци за народа цели няколко години, докато смъртта на Сталин не ги извадила оттам.

След доста време, бай Боян Михнев срещнал партийния секретар на Попина Дочо Бабаяшев и го попитал:

- Абе, Дочо, защо вкарахте навремето бай Ангел в затвора, бе? Я да му намерите някоя работа сега!

И така дядо Ангел беше назначен като нощен дежурен в кметството, за да осъществява връзката с висшестоящата държавна власт при нужда. Ето какви странни обрати на съдбата се случват понякога!

От малък ме предизвикваше да споря с него за комунистите и Съветския съюз. Не ги обичаше нито едните, нито другите и не пропускаше да ми го натякне с доводи, които аз тогава разбира се не приемах никак. Ей така си спорехме докато пораснах.

По неведоми причини, обаче доста време на стената в собата висеше цветен портрет на Леонид Брежнев с всичките му медали, взет от списание „Огоньок”. Та ето такива, попински работи!

Когато татко, без да прати хабер, завел за пръв път майка ми - девойка на 18 години - в Попина да я представи на родителите си, дядо бил на погребение. Върнал се по някое време, леко подпявайки и рекъл на сина си и бъдещата си снаха: „Ама че весела смърт беше!” След което до късна доба им разяснявал пагубната роля на Ленин и Сталин в историята. Майка ми си рекла тогава: „Боже, Боже в какви хора съм попаднала!”

Пееше хубаво, а виното от старото му лозе боядисваше бялата порцеланова каничка, толкова беше гъсто. Лозето му беше на кичести храсти от старите добруджански сортове черен зайбер и арджелян.

Меракът към красивото, към добре изпипаната работа, или „табиетлъка” казано на нашенски, беше най-голямата му сила. По занаят беше коларо-железар, имаше майсторско свидетелство, работилница и всичко му идеше отръки.

Къщата ни не е от най-големите в селото, но е правена с мерак, кажи-речи изцяло от ръцете му, макар и при голямо притеснение. Някога дядо и баба са живяли в голяма двуетажна къща в долната част на селото, но голямото наводнение на Дунава през 1940 г. ги докарва дотам да си спасяват малкото останала покъщнина с лодка през прозореца. Виждал съм някъде и снимка на това отчаяно действие.

След това дядо започнал да строи сегашната къща с булчинския наниз от пендари на баба ми Гина, сираче от Междусъюзническата война. И това при все чорбаджилъка на баща му, прадядо ми Пеньо Нетезилов, който минавайки с кабриолета покрай строежа подвикнал на сина си: „Ангеле, голяма къща си захванал, ама не е ли тая лъжица голяма за твоята уста?” Това му било помощта според семейната история.

Но не е ли това всъщност истинската помощ, драги читателю? Колко велики дела са били предизвикани от дълбока обида и породеното от нея изгарящо желание за себедоказване?

А прадядо Пеньо бил въобще особен човек. На имотите на баща си им намерил колая, като ги раздал на синовете си „наполвина”, ще рече срещу половината продукция.

По жетва сядал на хармана и броял - една крина на него, една на сина. След туй пък зачезвал за доста време по града, банките, в Букурещ или в стара България. Когато поотраснах и взех рано-рано да пътувам по разни страни, баба ми рече веднъж: „А-а, на дяда си Пеня си се метнал! Не ще да се засидиш ти на село, виждам аз!”

Та къщата е правена не просто за живеене, а за живеене с кеф! Да почнем от мазата. Голяма, каменна, прохладна и най-важното проветрива. Баба разказваше, че всичките „камъци” дядо ги е издялал с ръцете си.

Всяка вечер докарвал пълна каруца и й казвал: „Гледай, гледай какви хубави камъци намерих днеска!” Мазата и до днес служи предано на семейството ни. Няма я само голямата тава с овчето сирене. Няма ги и ръцете, които го правеха…

Горният етаж е със заявка повече за „градска” къща, с бели стени и тавани, остъклени вътрешни врати и пестеливо украсени прозорци, все негова работа, както и мебелите и изящната салонна масичка, правена по „виенската мода”. Навсякъде има снимки.

Големи потрети и цели пана от малки снимки, прилежно подредени по времена и теми… Като се почне от дядо Тодор Нетезила с тежкия поглед, та през прадядо ми Пеньо с ордените от войните, прабаба ми Парашкева с класически строга женска хубост, дядо Ангел като войник в румънската армия, баба Гина като млада невеста…

Колко е била хубава! По тънките черти на лицето й няма и помен от отрудeния и позагрубял израз на повечето селски жени от снимките по онова време!

Къщата е обградена от стари кайсиеви дървета, като от верни стражи. Отпред прохладна сянка все още хвърля старата асма на дядо, а под нея са гостоприемната маса и пейката, украсена от ръцете му. До портата имаше круша, на която трите клона бяха от различни сортове и раждаха по различно време, така я беше издокарал. А под нея - голямата леха с „планици” (ягоди) на баба, до която не се припарваше, докато внуците не дойдеха на гости през ваканцията.

Дворът ни е голям, цели четири декара. Стопански постройки, голяма плевня, сайвант, дам (попинци му викат „ляу”), сундурма, „пулумбар” за царевичните кочани или „гълъбите”, както се наричат на попински. Дворът беше пълен с живот, с двайсетина овце, свиня майка, пъстра свита от кокошки, пуйки и горди пуяци, патици или „раци” на попински, петел, който ме нападаше редовно като малък, куче, гълъби, и разбира се кон.

По едно време властта забрани конете, защото много се крадяло от ТКЗС-то, та дядо си взе магаре, но трябва да е било за кратко. Каруцата му беше малко голяма на горкото магаренце, нали дядо ми си я беше правил за кон. Скоро конят се появи отново. Не беше той по магарешките работи!

И сега като че ли го чувам из двора - „Гин-о-о! Г-и-но мари-и-й!”

Последната каруца, която си направи и украси с шарени цветя си стои и досега в двора.
И досега е там и шейната с лебедова шия, железни стъпала и красиви струговани украси, с която на Йордановден дядо карал попа от черквата на Дунава да хвърля кръста за здраве.

Конете препускали по дълбокия сняг, накичени със синци, а „зильовете” (звънчетата) пеели, пеели… Попът не искал да се вози в друга шейна.

Дядо си отиде през април 1981 година. Боледува малко време, залежа се. Една сутрин го намерихме на одъра, разсъблечен и целият вир-вода. „Какво е станало, тате?”, - попита го чичо ми Васил.
- Нищо. Цяла нощ едни милиционери ме биха, много ме биха… - отвърна той.

Винаги съм се чудил на дълбокия смисъл на надписа на къщата ни и какво ще рече „народен враг” всъщност? Та нали дядо ми беше от същия този народ? Може ли един народ да бъде враг на самия себе си?

Явно може.