ПЪТЕКА

Иван Ненов

ПЪТЕКА

В зори съм тръгнал, а зората мами…
Но де да знам: към пропаст или връх?
Научих се да ми тежат измами;
не се научих да отпускам дъх.

Къде ли ще ме изведеш, пътеко?
Вървя по неутъпканата плът…
Дали ще бъде много надалеко
или ще бъде кратък този път?

Признавам си, че върхове не гоня,
та всеки връх е остър и скалист!
А мен ме защитава само броня
на паднал от дървото златен лист.


***
Върху везната на деня поставям
със шепи разпилени часове.
И, ако нещо, бързайки, забравя -
дано да бъде мъничко поне.

Усмихнал съм се на една тревичка…
Здрависал съм се със откъснат лист…
На гладните врабчета - дал трохички…
И залеза изпратил с поглед чист…

Обърканите мигове не хванах,
отлитна всеки в своя небосвод…
И на везните сам-сама остана
загадката - наречена Живот.


***
Годината - изписана тетрадка.
И за какво да я прелиствам вече!
Дали бе дълга, или беше кратка,
от моята мастилница изтече.

Като река, чиито извор секва,
тя, новата, започва да ме носи…
Но аз съм толкоз лек! Но аз съм екот,
макар че съм изпълнен със въпроси.

Тя ще се влее в дните ми нататък,
ще ме изхвърли в някой бряг самотен,
а този бряг ще бъде една дата,
последната ми дата от живота.


СНЯГ

Аз и до днес съм със снега приятел.
Надничали снежинките през тесния прозорец
да видят дали съм вече в майчини обятия
и бабите ще тръгнат ли през портите отворени…

Нахлувал вятър луд под керемидите
и скръцнал в унес старият таван.
Снежинки шепнели: елате тук да видите -
във одаята плаче още един Иван…

Обикнал съм снега от първия си час.
Не за това, че той над мойто раждане е бдял.
А за това, че е безкрайно чист.
В живота си - по-чист от сняг - не съм видял.


НЕИЗЛЕЧИМО

Нали не спира времето, нали!
Но онзи миг защо е в мене спрял?
Докосна ли го - пак ме заболи
и целият съм от тъга и жал.

А случката бе проста. Сутринта -
опрял чело на прашния джамлък,
долавях сполетялата беда,
затворен в омагьосания кръг.

В кошарата бе конят ни умрял…
Баща ми - със отпуснати ръце.
До него мама, с бръчник овехтял
и със сълзи по бледото лице…

Нали не спира времето, нали!
Защо е споменът във мене скрит?
Макар че търсех гума толкоз дни -
така остана той и неизтрит…


***
Дори дървото, дето ще ме топли,
било е живо. Днеска става дим…
Защо тогава съвестта ми чопли?
И как след всичко да съм невредим?

Коя зелена клонка да попитам,
втъкан във нишката на тоя ден?
Дали пък няма да остане скрита
загадката, укрила се във мен?

Ей затова съм с птиците приятел;
брат с мравките и на тревата - син…
Не ми е нужен никакъв гадател,
човече! Зная накъде вървим!


***
Спри се под дървото да погледаш
падащите есенни листа…
Спри се, както спира беден
пред залостена врата.

Спри се, за да чуеш глас за обич,
за надежда, мъка и мечти…
Даже да изтръгнеш вик до Бога -
знай - едно от тез листа си ти.


***
Стара къща. Вратата заключена.
Тъмно вечер. Лампа не свети.
Младите - отдавна изучили;
старите - при свети Петър.

Дворът толкоз с трева е обрасъл -
няма откъде да се мине…
А е играла челяд стогласа
не една и не две години.

Ако можеше къщата да говори,
или да плаче нейната стряха,
една врата щеше да се отвори
с вик: Защо ги надживях? А?