ПЕЧАЛ
ПЕЧАЛ
Тече реката, никога не спи,
тя помни всичко, тя более от безсъние.
Тя влачи камъните, хвърлени по мен преди,
тече без край - като мечтите мои трънени.
Тя влачи клони, тя без бряг тече,
а клекнало отгоре, чака времето,
тя го държи, тъй както майката - дете,
а в тъмните й влажни скути дреме то…
И само птиците от нея са по-бързи,
пресичащи безкрайния й път.
Отнася всичко тя със свойте бързеи,
само мойта печал остава отвъд.
А облак-страж, поспрял в небето голо,
следи с очи неспирния й бяг -
но не изтича с нея мъката надолу -
тя е море - без дъно и без бряг…
Тече реката - сутрин и по пладне,
тече, когато слънцето пече,
когато вън е звездна вечер хладна,
не спи реката…
Цял живот тече!
АНГЕЛЧЕ МОЕ
Знам, отдавна ме чакаш ти, Ангелче мое,
неродено, ти, мое сираче…
Посред сивите тъжни небесни порои
ти остана самичко да плачеш.
Непораснало, кротко, и в бурите голо,
мъртво още от майчина хладна утроба,
ти на сухите корени родови долу
укротяваше черната злоба.
Ти години наред се явяваш по тъмно
в моите сънища недосънувани,
с тебе нощите сякаш по-бързо разсъмват,
ти твърдиш - да живея си струва.
Да позная неправдата, болката люта,
все на паднал да бъда крило и опора,
та веднъж след дъжда, в сетна своя минута,
по дъгата да тръгна нагоре.
Всеки има надежда да мине по моста,
дето стига - безгрешна - душата…
Тези мои молитви и вечните пости
ще ми бъдат ли път за нататък?
Снеговете край мен на неправдата вечна
са затрупали всички пъртини.
През коварство, измами и скръб безконечна
днес не мога самичка да мина.
Търся в тебе спасение, Ангелче мое,
път и огън в житейската зима.
Търся прошка от тебе в деня неспокоен…
Ако можеш, детенце, прости ми!
КАТРАНЕНИ ЖЕНИ
Катранените жени
с кошове на гръб.
Далече на изхода
ги очаква каруцата с коня.
Какво си мислят до там?
Стъпват тежко босите им крака.
Катранът - горчива следа,
залепва устните
и гърлата.
Има ли смисъл усилието на стъпките,
усилието на катранените нозе,
щом трябва да се връщат отново
в отровата?
И аз бера моите думи.
Товарът ми все по-тежък е,
а пътят по-горчив се разлива.
И вървя все така, и все така
с кош от обрани думи.
Вятърът ме блъска към върха,
а катранът - към началото и Сизиф.
НЕЖНОСТ НА ЖЕНА
Високо горе твоят стих се рее -
това е музиката на душата.
Красиво ли на този свят живееш?
Къде ти са, приятелю, крилата?
Това не е измама, нито сън
да се събудиш сутринта в небето.
Това е живият живот отвън
и този - биещ с пулса на сърцето.
Виж всяка църква - тя е жив човек.
И тухлата, и камъните пеят.
И плач, и песен сливат се во век,
а във олтара и Христос немее.
Ти мойта църква си, едно видение,
дошло от другия, по-хубав свят.
Ти, моя радост, полет и падение -
рефрен, до болка тъжен и познат.
А аз съм вятъра красив и нежен.
Той обикаля всяка нощ света,
но никъде не спира сам. Понеже
не среща никъде и любовта.
О, влезте в моите обувки вий за миг,
за да почувствате на токчетата болката,
да разберете трудния родилен вик
на сивата кобилка от двуколката.
В света ни, свят без капка доброта,
обувки ако някой няма - плаче.
И само види ли нещастник без крака,
у него спира на скръбта кълвача.
Ти чу ли - светла музика звучи,
понесла мойта нежност като чудо?
Край мен гласът на обичта ечи -
света заспал опитва да събуди.