ДИМИТЪР ХР. БРЪЗИЦОВ

Илия С. Бобчев

Той беше скромен труженик, но скромността му не пречеше да бъде полезен, тъй както нескромността на други не пречи да бъдат вредни с прекалените си притязания. Не са изминали още 40 дни от смъртта му. Духът му още витае около нас.

Нека го изпроводим с добри думи към небесните селения!

Роден в 1859 год. в гиздавия македонски градец Дойран край прекрасното му езеро във времето на гръцко-българската църковна борба, той още от дете се бори срещу гръкоманството.

Избягал от преследванията на изроди на своята народност, той се спира в Одрин, гдето свършва католическата богословска гимназия. Тук той се учи най-грижливо и поради светило нощем чете уроците си при лунна светлина.

А неговата любознателност го кара да учи разни езици: латински, френски, полски, турски, гръцки. След освободителната война младият Бръзицов е в Пловдив, гдето става учител, влязва в редакцията на най-големия тогавашен вестник „Марица”, превежда и издава разни книги.

Аз го запознах в 1885 г., когато беше отворил книжарница срещу мъжката гимназия и продаваше на учениците разни книги, свои издания и учебни помагала.

Тогава той вече имаше доброто име на заслужил преводач. Силно впечатление направи на младежта преведената от него „Повест без име”, мило произведение на полския писател Крашевски. Особена похвала заслужи преводачът й от редактора на в. „Напред” Георги Кърджиев, който го нарече Шарски - с името на бедния герой на тая трогателна повест (Тя напоследък бе препечатана в подлистник във в. „Мир”).

В 1895 Д. Бръзицов бива поканен от българската Екзархия в Цариград, за да редактира вестник „Новини”, орган на Екзархията, който отпосле се преименува във „Вести” и „Глас”, според спиранията му от властта.

На тоя едничък покрай „Зорница” български вестник в Турция той е все и вся през цели 23 години и за него екзарх Йосиф е казвал: „Има Бръзицов - има вестник; няма Бръзицов - няма вестник.”

Гонен често като отговорен редактор от турската цензура по клеветите на гърците, с които се е борил най-много, Бръзицов се е спасявал благодарение на духовитостта си и познаване турския език и турските нрави.

В 1913 г. вестникът е „погребан” и Бръзицов се преселва в София, гдето постъпва в редакцията на в. „Мир” като сътрудник, преводач и коректор. Всеки, който е посещавал редакцията на в. „Мир” е виждал тоя неуморим работник, наведен над масата на работа и само на работа…

Покрай заслугите си като журналист покойният има такива редом с Н. Михайловски, Д. х. Иванов, Хар. Генадиев и др. на добър преводач на разни книги и от разни езици: френски, италиански, чешки, турски, гръцки, руски, хърватски, сръбски езици, които бе усвоил с голямо прилежание.

Най-едрите му преводи са: нов превод на „Приключенията на Телемаха” от Фенелона, „Скитникът Евреин” от Евгени Сю, „Повест без име” от Крашевски, „Дядо Горио” от Балзака, „Камо Грядеши” от Сенкевича.

Доколкото зная, след смъртта му подлежи да се издадат неговите спомени, които ще ни дадат една ясна представа за тоя човек, който имаше всички качества на българин от онова поколение, което се бе калило в борбата за народност и език, вяра и свобода и даде основите на новата държава: скромност и безкористие, родолюбие и трудолюбие, доброта и благородство.

Той умря на 72-годишна възраст, посред работата си здрав и бодър, весел и шеговит, останал с едно око здраво, все още с намерение да работи, като завеща на своя син, публицист като него, едно добро име, много най-добри поучителни спомени.

——————————

сп. „Илюстрация светлина”, г. 39, кн. 2-3, 1931 г.