ПИСАТЕЛИ И КРИТИЦИ

Тодор Дашков

Едва ли има въпрос тъй нашумял в нашия културен живот, както въпросът за отношенията между писатели и критици. Общо взето тия отношения са враждебни, дори без изглед някога да се подобрят.

Разбира се, не липсват и отношения на търпимост и снизхождение, дори склонност към рекламна критика, но това се налага най-често от „добре разбраните интереси на кръжеца”, а не от независимо проявена преценка.

Поради това и общият повик: нямаме критика, нямаме критици! И се приема тоя повик, в много отношения пристрастен, като доказана истина и ето, дири се вече причината на това наистина неутешително явление.

У нас всичко е действително дребно: дребни люде, дребни страсти, дребни герои, дребно творчество, че и дребна критика. Една страшна дребност, подквасена с маята на една непреодолима всекидневност, в която се раждат умовете и сърцата и сред която изчезват, без да оставят значителна бразда след себе си.

И всеки се мисли онеправдан, недостатъчно оценен и смята, че е прав да ругае, да „хвърли нечистата си вода в двора на критиката”, както се беше изразил един наш писател.

Критиците пък от своя страна нищо не правят, за да се издигнат над дребните стремежи на писателите. Всички имат, наистина, свой похват в преценките си - есеистичен, дидактичен или историчен - но винаги бегъл, повърхностен, шаблонен: изобилни похвали за приятели, незаслужени укори за врагове. един - плъзга се като опитен скиор по пухкавата повърхност на творението, за да изкаже познати съображения; друг - с напарфюмирани фрази обсипва ласкателите си с градушка „най-ове”; трети - въоръжил се с остри рога, е готов да прободе всеки, който е вън от кафеза му; четвърти - в положението на водач, дълбокомислено предъвква това, което други са казали преди него; и най-сетне, една дузина господа, които още не държат правилно писалките, вече учат другите на ум.

И всички са, наистина, „големи” в своето кръгче, ала достатъчно незначителни да отправят развитието на литературата ни по пътя на самобитно творчество - не като законодатели, а като прозорливи ръководители.

Дори най-добрите от тях, които са извикани да изпълнят един дълг - да посочат творения за награда, се оказват недостатъчно подготвени; не могат да усвоят на натиска на ходатаи, раздробяват наградите на смешни залъци, за да затъкнат повече зинали за слава гърла.

Това състояние на нещата не е утешително. А чрез посочване злото и взаимни обвинения едва ли може да се постигне нещо по-добро: едните и другите са достатъчно упорити, достатъчно неподатливи на внушения.

Докато критиците разчитат на неосведомените си читатели, писателите губят почва под нозете си; останали сами на себе си, гинат под гнета на собственото си озлобление и чуждото безразличие. Тогава?

Остава само едно: писателите да пестят разочарованията си; и да работят упорито над себе си и над творенията си; да не марят критици, които са само пакостници; да оставят на бъдещия ценител справедливата преценка.

Ще кажат, че е трудно да се чака тоя, който непременно ще дойде.

Трудно е, щом не знаем откъде и как да подхванем работата и накъде да вървим…

——————————

в. „Литературен час”, г. 2, бр. 21, 5.02.1936 г.