СТОИК

Росица Ангелова

СТОИК

Съчувствам на камъка, на мъртвия камък,
който здраво небето държи,
че потребен на своята истина само
честността си подпира с лъжи.

Онзи камък зад храстите
с гордата сянка,
под която изстива пръстта,
често иска да тръгне
света да претърсва,
да размахва мечти и крила.

Но на своето място изконен и тъжен
със една удивителна мощ
е застанал безмълвен
(по сходство със Кръста)
и брои всеки ден, всяка нощ
как вселената горда се смила и рухва,
как потичат трънак и блата…
С тежестта си предвижда прекрасно разрухата,
но не би и помръднал глава.

И самотен,
о, страшно самотен и тъжен,
неподвижен от троскот и кал
разпокъсва на мислите тъмните връзки,
толкова много години мълчал!

И една мисъл свита,
докрай осъзната
се намесва сред много лъжи –
че не той самият тежи на земята,
а земята на него тежи!


ЗМЕЙОВИ СВАТБИ

Моят змей се завърна отново.
Беше ходил в гори тилилейски.
Беше сърбал роса и отрова.
Беше любил безумно (по змейски).
Диви круши му сплитали клони
и го милвали вейките диви,
та лудял моят змей непреклонен
изпотъпкал градини и ниви.
Избуяли надничат тревите
да го зърнат, налял се със сила
как от свойта зелена обител
ми нашепва с душата си: – „Мила!”
В село пак се задяват момите
и треперят, разбрали за змея.
Позасегнати питат момците
как със него да тръгна ще смея.
Кукурига петел зад стобора.
Хвърлят сянка уплашени птици.
Заприиждат и думи, и хора.
Как посмях да му стана змеица!


ВРЕМЕ ЗА ОРАН

Капе сол по пътеката,
преди малко съвсем захаросана.
Хвърлям млечка
по млечния път
на ръцете си.
И със тези ръце
ровя в купчина сгърчени кости.
Сбирам порции думички –
капки от кръв
за сърцето си.
От очите ми сухи
се вият пътечки размислени
сякаш тук съм дошла
като в Лоно на пясъци мъртви,
а е време за оран –
дълбока, тревожна и истинска,
за да вдигне полето
висока пшеничена църква!
Но къде ли са взряни душите ни –
в ада на Нищото,
във хронични илюзии
мият се – все белоноги
и пропускат навярно
сами да приготвят огнището,
дето хлябът е вкусен,
защото е месен от Бога.


ПРИМИГВАНЕ КЪМ СВЕТЛИНАТА

Щом думите стопяват свойте смисли
и няма в тях едно първоначало,
и всичко е мълчание и писък
в една река и тръгнала, и спряла,
тогава сме така дълбоко близки
с мехурчетата, плаващи в потока,
с тревите зад очите ни разлистени
и със звездите утринни и кротки.
И не е странно лятото през зима –
главици детски в дворове, че реши
и зимата, която с лятно име
узрява върху черните череши.
Това е само дъх от тишината,
в която се превръщаме и ние,
поели с устни глътката, която
напомня, че от извор общ я пием.


ПРЕДЕСЕН

Простена сякаш скритото леговище
на флората в удобния аквариум –
това към Бога полетяло гробище
от скупчени безкислородни атоми.

Навън от мен ли беше тази бездна
и този плет от корени и лишеи!
Огънах се като навехнат глезен
по голия отвесен гръб на дните.

Сега стоя сред кладенец. Предесен
на охрени целувки ме отпива.
А лятото немее вътре в мене
смекчено и по детски доверчиво.

Покълва слънце в сянката на камък.
През кръста в мен нахлува светлината.
И болките си тръгват неочаквано,
превърнали ме в цъфнало разпятие.


ПЕЙЗАЖЪТ ПОСЛЕ

Оттатък хълма –
врабец с настръхнал пух,
се е укрила тишината обла.
Вали на капки медени и дух.
От почвата се ражда облак.
Разприда нишки сребърна роса
мъглицата над гърбавите пътища.
И сини кълбовидни небеса
излитат от комините на къщите.
Орат звездите мълнии и гръм,
под тях уши наострил расне камък.
В трошици хляб ще се превърне хълмът,
щом птици с тишината се нахранят.


ЕРЕТИК

Не!
Не се наранявай така!
Вън е тихо,
почти като в църква.
От небето извира река,
а помръква в очите ти слънцето.
И додето откъснеш сълза,
тя е слязла от Господ до пъкъл
и душата си като лоза
си обрекъл на кръстни мъки.
Предпочитай да мислиш, че днес
си обичан
                и нежно очакван.
Излъжи се! Във свой интерес.
И от нищо недей се оплаква!
Ще ти върне небето гледец,
ще ти върне възторзи и радост.
И ще бъдеш прогледнал слепец
пред дървата за своята клада!