МАРКОВИ КУЛИ

Тодор Дашков

Драматическа легенда в 4 картини

ЛИЦА:

Вълкашин - деспот на Македония

Радостина - негова жена

Марко - техен син

Ангелина - Маркова невеста

Строимир - придворен велможа

Дедко - придворен велможа

Дуня - придворница

Вук - палач

Елена - Строимирова невеста

Авратка и Богдан - юнаци

Понуда - бавачка

Три орисници

Прислужник

Калугерки

Действието се развива в Марковите кули до Прилеп, през втората половина на 14. век.

Картина четвърта

На стената окачени железни опинци, до тях - прекършена тояга.

I калугерка (Пред иконостаса пали кандилото)

II калугерка (Влиза тихо): Не рачи да присъствувам на изповедта. Отпрати ме.

I калугерка: Господарят върна ли се?

II калугерка: Върна се. Не прилича на себе си. Отпаднал, сломен,… върви като сянка.

I калугерка: Господарката в храма сама ли остана?

II калугерка: Дедко е при нея. Едва се държи на нозе… не ми се харесва…

I калугерка: Чудна жена! Никоя майка не е вършила нещо подобно за чадото си. (Сяда).

II калугерка: Бе длъжна да го направи.

I калугерка: Бе длъжна. Да, сега бе длъжна… Марко се бе вече смирил… Като си спомня всичко,… тръпки ме разтърсят.

II калугерка: Какво пък особено е станало?

I калугерка: Не си ли спомняш? Господарят някъде изчезна. Цели месеци не се завърна, след смъртта на Авратка…

II калугерка: Както често правеше преди.

I калугерка: Не е, сестро, като преди. Върна се Шарко, а от него… никаква вест. Тогава попита Слънча не вижда ли някъде по земята Марка…

II калугерка: Е, какво?

I калугерка: Слънчо я посъветва да обуе железни опинци…, да вземе желязна тояга… Окачените, виждаш ли ги? - и да тръгне сина си да дири. Дето се скъсат опинците…, дето се прекърши тоягата… там е нейният син… И тя - деспотшата - намира сина си, окован във вериги.

II калугерка: Окован във вериги?

I калугерка: Предала го Елена, както се молел. Превеждат го арапи през селата… та чак в Одрин… Но това още нищо не е. Там се събрали деспоти… Богдан, Краинец, Дебел Новак… да го подиграват…, да му теглят мустаците…

II калугерка: Може пък да го е заслужил!

I калугерка: А Валията поискал от Марка да стане васал на султана. Ангелина да направи ханъма…, пък Огненчо… еничерин…

II калугерка: Затова ли замина Ангелина с детето?

I калугерка: Затова. Отиде с готовност… Бе тъй решителна, че… (Доверително). Поиска и кама…

II калугерка: Кама? Защо й е кама?

I калугерка: Уж да се пази. Страх ме е да не убие Валията…

II калугерка: Не допускам… Милата! Да се пожертва за своя палач!

I калугерка: И тя не ми е кой знай каква!…

II калугерка: Щом Богдан е там - може пък да се спаси…

I калугерка: Дано се спаси! Ако пък убие Валията… (Кръсти се). Боже, спаси нас, грешните! Ще се превърнат и тия краища в пустиня…

II калугерка: Натегнахме с греховете си на земята, сестро. И Бог прати напаст неверна…

Прислужник (Влиза треперящ): Де е господарят          ?

I калугерка: Защо ти е?

Присл.: Да му кажа „Добре дошел!”

I калугерка: Няма го тука. Защо трепериш?

Присл.: От какво ще треперя? Само - таквоз - нататък е челно като нощ. Уж не се е мръкнало, пък мърчи… И се святка, пещ е сякаш…

II калугерка: И друг път е бивало…

Присл.: Пък чак толкова не е бивало…Искам да питам господаря… Може пък да знае… Нали иска с Бог да се бори!? Ха де! Сега му е времето…

II калугерка: Ако не може?

Присл.: Ако не може, поне - таквоз - да ми каже. И аз имам душичка…, да се скрия някъде… Баба Пануда казва, че няма да осъмнем… (Калугерките се споглеждат).

I калугерка: Какво знае тя, глупчо?

Присл.: Как какво знае? Каквото каже, все е ставало… На, и стражите почнаха да бягат… До дето е време, и аз да… офейкам… Пък на Вардара, казват, конница, арапи… Летят проклетите насам…Може да ме предварят…

II калугерка: Хайде, има кой да мисли за тях!

Присл.: Има то!… Всеки за себе си мисли… И аз искам - таквоз - за себе си да помисля… Какво се хилите? Вашата е лесна: „Господи, помилуй!” - и готово. А за мене никой не иска - таквоз - да знае!…

II калугерка: Хайде, господарката иде…

Присл.: На нея ще кажа…, да знае.

II калугерка (Избутва го към вратата): Върши каквото те научи Господ!

Присл.: Господ? Та той отдавна - таквоз - ми дума: „Бягай, глупчо!” Хък аз винаги съм верен на господаря! Ама сега - свърши се! Като не мисли той за мене…, че аз ли за него - таквоз? (Излиза).

Калугерките (Смирено коленичат пред иконостаса и се моляг).

Радостина (Влиза подкрепяна от Дедка). Господи, страшно е Твоето възмездие! (Калугерките я поставят да седне).

Дедко (Скръбно): Успокой се, господарке!

Радостина: Елено, до де стигна с предателството си!

Дедко: Проклетата!

Радостина: Беше се смирил…, църкви и монастири бе изградил… Като го гледах тъй грижовен…, сърцето ми се радваше… А то било не за дълго!

Дедко: И тя намери своето! Казват, побудяла…

Радостина (Скръбно) Полудяла?

Дедко: Полудяла! Сега се лута из селата да дири подслон,… а селяните с камъни я пропъждат… Наредих да я хванат и да я доведат тука…

Радостина: Защо тука? Защо не в монастир?

Дедко: Стоимир пожела… да я прибере…

Радостина (Неспокойно): Стоимир? Да я прибере? Да я убие?

Дедко: Не ще направи това, господарке!

Радостина (Угнетено): Как всичко върви към гибел!

Дедко (С дълбок глас, колебливо): Господарке, не мога… повече… да понасям… Върни ми клетвата!

Радостина (Прави мах, като да пропъжда натрапчива мисъл): Клетвата?

Дедко: Когато Вълкашин погуби твоя брат Момчила,… аз и Слав ти дадохме клетва… верно  да ти служим…

Радостина: Не те разбирам, Дедко.

Дедко: Бях ти верен… Вук свличаше кожата ми, ала ням бях като гроб… Сега не мога повече…

Радостина: Къде ще идеш? При кого?

Дедко (Свежда глава).

Радостина (Гледа го упорито): Искаш да умреш?

Дедко: Да.

Радостина: Човече! Какво си намислил?

Дедко: Господарке, не съм властен да променям реда в държавата…, не съм млад да имам вяра… На почит са сега убийствата…, предателството… Народът се разхайти… Всеки върви по своята пътека - за общото никой не мисли… Пък аз - движа се като сянка и чувствам, че съм… виновен за това… Не мога повече да понасям, господарке. Върни ми клетвата!

Радостина (Колебливо): Щом настояваш…, връщам ти я, Дедко… Ала… почакай, не ме напущай още…

Дедко: Да почакам, господарке!

Радостина: Погрижи се да се напълнят хамбарите…, разпусни страхливите стражи…, на останалите определи заплата…

Дедко: Да се изковат ли оръжия, господарке?

Радостина (Движи се неспокойно): Пак ли оръжия? Като чуя тази дума…, свяст ми се завива! Все кръв ли да се пролива! Не стигат ли кървите, що окъпаха света!… Марко бе казал: „Човекът да бъде човек!” Кога бе това? Не съм ли сънувала?… Как радостно звучат тия думи!… Не, не, Дедко! Не трябва оръжие! Бог ще вразуми кръвопийците!

Дедко: Докато свят светува - кръвници все ще се раждат!

Радостина: Ох, тежат ми годините!

Марко (Влиза бавно).

Радостина (Заглежда се в него): Дойде ли си?

Марко: Дойдох си, майко.

Радостина: Добре дошел! Седни до мене, както… тогава…

Марко (Бавно сяда и заравя глава в полата на майка си): Тежко ми е, майко!

Радостина (Слага ръка върху Марковата глава).

Марко:  Като си помисля,… че съм те наскърбявал,… че за тебе малко съм помислял,… а ти - какво направи за мене…

Радостина: Не мога да те гледам такъв! Вдигни глава! Ха така! Всичко ти простих.

Марко: Разбрах го не само с ума си…, почувствах го и със сърцето си. То било нещо велико: да обичаш, както майка обича чадото си! Каква е тази обич?

Радостина: Майчина обич…

Марко: Чудно, защо и аз не мога тъй да обичам! Ето, едничкото същество, което обичам, си ти. За тебе мога живота си да дам - тъй, с радост. И се плаша…

Радостина: От що се плашиш?

Марко: От себе си! В мене има нещо друго, по-силно! Обхваща ме,… замъглява разума ми,… повдига ръката ми - да ударя, да убия. Чудното е това, че мога да обичам някого… в същото време - да мразя от цялата си душа също такъв човек.

Радостина: Христос е казал да обичаме враговете си.

Марко: Ето, това не мога, не мога! Да обичам Кранец, да не го убия - о, това не мога! Нали той ме предаде, той и Елена! Там, при Валията…, с мене да се гаври и сега да му простя! О, главата му като зелка ще отсека!

Радостина (Въздъхва): Над нас има нещо по-високо…, то е да прощаваме на другите!

Марко: Да простя и на Богдана! В очите ми се присмя… Ангелина му била любовница… Огненчо било негово дете! Да не смажа Ангелина… Та мъж ли съм аз?… Не мога, не мога да простя!

Радостина (Със слаб глас): Ти си все същият! От станалото… нищо не си проумял. Ако би могъл да прощаваш.

Марко (Едва се сдържа на едно място, става и крачи): Само Бог може да прощава. Ала и Той не винаги прощава. Поисках от глупост да Го викам на борба - а Той жестоко ме наказа… чрез Елена. Уби Авратка,… вярата ми н себе уби! Като добиче вързан да ме отвеждат при Валията… да се гаврят с мене! За Марка - да се пеят песни, а той - турски васал! Ще отмъстя… най-вече за Ангелина!

Радостина: Обуздай гнева си! Ангелина се пожертва за тебе!

Марко: Не съм го искал!… Любовница на Богдана!… Да роди негово дете!… Пък аз да простя! Не, не, не! Не мога, не мога!

Радостина: А там! Там по-леко ли ще й бъде? Ще вземат детето й,… нея ще затворят… Тук бе кралица, там робиня! Страшна стъпка! И отиде с готовност.

Марко: Хм, страшна стъпка! Тя избра лекото,… защото щях да я посека… нея и детето!

Радостина: Не разбираш майката, чадо! Ако Валията бе поискал главата ми - за тебе бих я дала!

Марко: Би я дала - да, ти би направила това!

Радостина: И тя би направила същото за детето си.

Марко: Това казвам и аз: тя се съгласи да стане робиня, за да спаси детето си. Защо ще й прощавам?

Радостина (Поразена от Марковия довод): Не, не е тъй, не е тъй! (Отпуска глава замислена).

Марко: Ех, леко се отърва тя!

Радостина (Колебливо): Може да си прав… Може би… Как странно е това за мене!… (Въздъхва). Толкова години…. надежда за по-добро, а всичко се разпиля… като дим…

Марко: Ще се промени на добро! Още малко и - бурята ще стихне!

Дедко (Клати недоверчиво глава и излиза).

Радостина: Години наред гледах селата долу,… чудех се на тоя беден народ. Не познава той мъките, що разкъсваха сърцето ми… Живееше в беди… Рогозина е постелята му,… хляб и лучец бе богатата му трапеза… Имат ли си песнички,… гъдулки,… хорца…, доволни са… А защо ние… сред пиршества сме сами, чужди, омразни един на друг. Защо са тия кули, тия стражи, тия кланета? Защо людите са тъй тъпи, че не могат да разберат… едно просто нещо: да се труди всеки… за себе си и всички… за общото? Защо едни са роби, а други господари, когато… всички се раждат и умират,… всички жадуват за радост,… за покой, за обич… Всички жадуват, а никой никого не обича!

Марко: Да обичаме и неверниците ли?

Радостина: И те са човеци!

Марко:  Тъй казва и отец Серафим!

Радостина: Тъй е, чадо! Сам човек си нахлузва вериги и ги мъкне без ропот… цял живот. Едва пред смъртта разбира колко се е лъгал,… разбира суетността на земното. Стига, Марко! В лудории ще преминеш живота си,… стига!

Марко: Не зная дали ще мога!

Радостина: Сдържай се!

Марко:  О, да бих могъл!

Ангелина (Влиза с кървава кама в ръка).

Радостина (Изненадана, опитва се да стане, но не може).

Марко (Щом забелязва Ангелина): А, дойде ли? Не се ли боиш от мене? Дойде да ми се надсмееш? Сега вече - свърши се! (Понечва да се хвърли отгоре й).

Радостина (Със слаб глас): Марко!

Марко (Колебае се): Не мога да й простя! (С вдигнати пестници налита върху Ангелина).

Радостина (Със свръхусилие, застава между него и нея): Смажи мене!

Марко (Миг-два стои в нерешителност, сетне бавно спуща ръце): Да преглътна гаврата,… децата да ми се смеят! (Вдига отново ръце, но пак ги спуща). Не мога! Господи, ти ли пращаш Дуня… да ме гледа… с кървавите си очи! А там Авратка ме гледа… и в очите й - презрение. (Залита срещу Ангелина, но щом среща строгия поглед на Радостина, спира се и, в борба със себе, като да не знае що да прави).

Радостина (Отвежда със себе до стола Ангелина, сяда и със слаб глас): Дъще, кажи ми, как се спаси.

Ангелина (Щом чува думите на Радостина, пада в нозете й): Ти ми си повече от майка!

Радостина (Милва я): Кажи ми! Нищо не крий от мене!

Ангелина (През сълзи): Убих го…

Радостина: Кого уби?

Ангелина: Валията…

Радостина: Уби Валията?

Ангелина: Прости ми, майчице1

Марко (Мрачно): Уби Валията?

Ангелина: Не исках да го убия… Отидох робиня да стана… И тъй за мене няма живот…

Радостина (Въздъхва): Защо тогава го уби?

Ангелина (Крие лице в полата й): Подсториха ме…

Радостина: Кой те подстори?

Ангелина (Колебае се): Богдан… и Краинец…

Марко: А-а-а! Какво си сторила? Нарочно са те накарали! Да се разбере, че аз… А-а-а! Подлеците!

Радостина (Отпаднала): Уби Валията!

Ангелина: Обеща да ме вземе със себе,… да ме отърве от робство,… да спаси детето ми… А сетне…

Марко (Мрачно): Сетне?

Ангелина: Сетне се отметна,… не плачи! Щяло да се помисли,… че спасява убийцата на Валията! О, какъв лъжец излезе той!… Каза ми, че като победител… щял да дойде да ме зароби…

Радостина (С отпаднал глас): Прокобата, дъще!

Марко (Извън себе, крачи из залата): Да, да! Ето, почва се! Извива се буря! Облаци се сгъстяват! Ще покрие мрак тая черна земя!… Настървено ще налитат хиляди… да ме сподавят с мнозинството си!… Пък аз - ще скръстя ръце и ще се наведа да целуна полата на дрехата им!

Строимир (Влиза несигурно, спира до вратата и дълбоко се покланя): Господарю, дойдох заповед да ми дадеш…

Марко (Забелязва го, неочаквано се спира пред него и го разтърсва): Хей, велможо! Де е жена ти? (В далечината се чуват гръмотевици)

Строимир (Смутен от неочакваността на подобен въпрос): Жена ми, господарю!…

Марко: Искам да ми доведеш Елена!

Строимир: Всеки миг я очаквам, господарю!

Марко: Да не си я убил?

Строимир (Свежда поглед): Не смея да я убия, господарю!

Марко: Тъй си мислех и аз! Ти умееш само гръб да превиваш…

Строимир (Колебливо): Не за това… дойдох, господарю!

Марко: Трябваше да я убиеш! Тя бе любовница на Вълкашина! Мене предлагаше любовта си…

Строимир (Боязливо): Ти отритна ли я?

Марко (Заглежда се в него): Дошел си да ме върнеш обидата ли? Да ми кажеш, че и… Ангелина бе любовница на Богдана…Че дете има от него,… пък аз… като тебе зяпам и се усмихвам?… (Разтърсва го). Кажи, велможо! За това ли дойде? Да ми се надсмееш?

Строимир: Не за това, господарю!че тя ти предлага любовта си, ала не зная… отритна ли я…

Марко: Гнъс ме беше от нея. Отритнах я! Зле ли съм сторил?

Строимир (Със светнало лице): О, да бях знаял… не би сторила предателство!

Марко (Недоверчиво): Би я убил?

Строимир: О, бих я стегнал с тия ръце,… биха изпращяли костите й,… би ми олекнало!

Марко: Би ти олекнало… Да, да! И мене би олекнало! Само да можех… (Слага ръка върху рамото на Строимира). Друже! Не съм предишния Марко,… у мене се скъса нещо… тогава,… когато видях Авратка там… просната, окървавена…

(Вън се чува глъчка).

Дедко (Влиза плахо): Господарю, доведоха… лудата… (Настава вълнение; Радостина си опитва да стане, но не може; Строимир прави движение, като да излиза; би;ето му показва решителност и нетърпение).

Марко (Сурово): Доведи я!

Дедко (Покланя се и излиза).

Строимир: Сега вече… свършено е!…

Радостина (Не успява да стане): Оставете я! Бог я наказа!

Строимир (Усмихва се болно): Хм, сега вече…

Дедко (Влиза, като води Елена).

Елена (Бледа, с измъчено лице; богатото й преди облекло, сега е измачкано, изпокъсано и мръсно; косата й е разчорлена, очите й с необикновен блясък - блуждаят из залата).

(Появата й поразява всички: те свеждат глави или се извръщат).

Марко (Вдига двете си ръце да ги стовари отгоре й): А, мръснице! (Среща погледа й, спира миг и се дърпа надире).

Елена (Пристъпя): Ти ли си, Марко? Моя възлюбен? Защо се дърпаш?… Нали не пожела… тогава… Тя лежеше тука… Ха-ха-ха! Прегърнала бе земята… Махнете го! Той ще те убие!… Остра е сабята му… Краинец! Не го убивай! А-а, кръвопиецо! (Втренчва очи в Ангелина). Ха-ха-ха! Хубавице, защо криеш лицето си?… Ще дойде Богдан… пък ти - не се страхувай! През прозореца… хоп! Ха-ха!

Марко (Залита отгоре й с вдигнати пестници): Ще млъкнеш ли? Или да запуша проклетите ти уста!

Елена: Удари ме, мили мой!… Как сладка ще е болката от тебе!…

Марко (Отпуща ръце без да я удари): Хм!… Не мога! (Дълбоко въздъхва).

Елена: Защо не ме удариш?… Целуни ме,… целувай ме…

Марко (Извън себе си): Махнете я!

Елена: Защо извръщаш от мене очи?… Не съм ли вече твоята ягодка?… Ха-ха-ха! Водеха те арапи,… пък ти ръмжеше като… мечка…

Марко: Махнете я!…

Елена (Заглежда се в Строимира): А ти?… Моят душеспасител… (Протяга ръка да го помилва). Искам да ти се изповядам… (Коленичи). Не ме погубвай, владико!

Строимир (Отстранява се от нея): Ей тъй, с тия ръце, поне веднъж…

Елена: Не ме погубвай, владико! (Кърши в отчаяние ръце). Не-ме-по-губ-вай-вла-ди-ко! (Истерично заридава).

Дедко (Извежда я насила).

Радостина (С дълбок глас): Господи, различни са пътищата на твоето възмездие!

Марко (Гневно крачи из залата; към Строимира): Върви…, свърши работата си… пък тогава ела!

Строимир (Ниско се покланя; боязливо): Не мога, господарю!

Радостина: Да се прати на покаяние!

Марко: И ти ли не можеш?

Строимир: То е свръх силите ми, господарю!

Марко: О, какво стана, Строимире! Не е ли то… болест? Не е ли проказа?…Да търпиш до себе си тоя, дето те погубва! Да се усмихваш на предателя си! Да целуваш дръжката на меча, който ще отсече главата ти! То е проказа…, повече от проказа! Няма да се дам! Никога не е късно да се погуби врага… Нали за мъст станах васал!

(Светкавици, тътнежи).

Радостина (Възвежда към Марка очи): Седни да те благословя…

Марко (Смутен): Да ме благословиш?

Радостина: И да ти кажа последната си дума…

(Ангелина свежда ниско глава; Строимир пристъпя - лицето му става мрачно; калугерките пристъпват към Радостина).

Марко (Тихо): Да ми кажеш последната си дума?

Радостина (Със слаб глас): Угасва моето слънце, Марко,… изгубена е моята надежда,… не зная дали ще осъмна…

Вълкашин (Минава по крепостната стена, осветяван от светкавици).

Радостина (Възбудена): Не, не, не! Махнете го! Махнете спомена… (Втренчва поглед в пространството). Тука ли си още, Вълкашине? Не намери ли духа ти покой?… Какъв си изпосечен! Ръката ти виси откъсната…, гледаш ме тъй страшно, сякаш… Не, не, не! Иди си!… В тая страна няма място за тебе!… Искаш да ми кажеш нещо? Прошка ли да ти дам? Аз ти я дадох, друже!

Елена (Зад сцената): Ха-ха-ха! Моят възлюбен…

Радостина (Опомня се): Господи, смили се над нас, грешните! (Извръща глава към  Марка). Чадо мое! Нека Бог ти помогне… да изведеш всичко на добър край! Едно помни: принадлежиш не на себе си…, на другите принадлежиш ти… Бори се за тяхното добро,… ала никога вече не проливай кръв!

Марко (Прави движение, като  да иска да каже нещо, но не му се отдава; после със сподавен глас): Хм, майко! Не ще ли метнат нова примка на врата ми,… да ме подкарат… като вързано добиче? (Усмихва се горчиво). Това ли искаш от мене?

Радостина (Въздъхва и свежда ниско глава).

Елена (Отвън с пресипнал глас): Милост, владико! Не ме погубвай, владико! (Гласът й се отдалечава).

Радостина (Втренчва поглед в пространството, лицето й бавно се прояснява): Отдавна ли бе то - не помня. Пред погледа ми… се раздипляха планините, на… моята родна земя… Там живееше моят беден народ… До мене долитаха  въздишките му,… плачът и проклятията му… Сърцето ми се късаше от мъка… През мрака на робството… не се прокрадваше слънчев зрак,… в песните не трепваше радостчица,… в черните кърви - нямаше надежда… (Въздъхва).

(Светкавиците и гръмотевиците зачестяват).

Радостина (Лицето й бавно просиява от  възторжена усмивка): А там?… Що лети над тая земя? Белият конник!… Не е ли той моята радост? Моята надежда е той! Ах, Господи! Ето го най-сетне! Ето го моя Марко! Лети като бял пламък,… през рамо с дисаги,… да раздава правда на тая грешна земя!  Окови да разкъсва! Да избърсва кървави сълзи! Недъгави и болни да изцерява! Да насища гладни и жадни! Да прогонва зверовете в човешки образ!… А след него … над черните кърви… цъфва пролет,… зеленина покрива голите хълмища,… цвят обнизва черни вейки… В измъчената гръд трепва радостна песенчица… и се извишава като химн до небето!… В сияние лети Белият конник… (Простира ръце към пространството ). Марко, чадо мое! Бъди благословен! (Отпуща се върху креслото с озарено от вътрешно сияние лице).

Марко (Бавно пристъпя към Радостина, коленичи и целува ръката й). Ще тръгна по новия друм, майко! Ето, вече съм твой! Напъти ме!

Радостина (Бавно): Прости невястата си!

Марко: Прощавам й.

Радостина: Огненчо да бъде твое дете!

Марко: Да бъде, майко!

Дедко (Влиза неспокоен, с поглед към прозореца, през който в далечината се вижда зарята на пожарища).

Радостина (Бавно слага ръце върху главата на Марко и Ангелина). Чада мои, бъдете благословени!

Дедко (Сочи на Строимира пожарищата). Горят селата, Строимире. Турци летят насам,… секат и палят…

Строимир (Спуща се към прозореца, после се връща бледен, треперящ): Господарю, настъпи часът на кървавата разплата!

Марко (Като да не разбира): Кървава разплата? (Тежко става). Сега ли?

Ангелина (Изправя се, смутена, объркана): Господи!

Марко (Олюляващ се): Да вървим, Строимире!

Строимир: Да вървим, господарю! (Излизат).

Радостина: Какъв е тоя писък? От де иде той? Какво означава това?

Дедко (Не знае да каже ли).

Радостина (Извръща към него лице): Защо не ми отговориш, Дедко?

Дедко: Турци налитат, господарке. Горят селата…

Радостина (Със свръхусилие става, но залита; подкрепят я калугерките. Пристъпя несигурно към прозореца, вижда пожарищата, гърчи се конвулсивно). А! (Отпада).

I калугерка (В ужас): Господи, спаси нас, грешните! (Отвеждат и слагат Радостина на леглото. Другите кършат ръце в отчаяние).

(В същото време се чува трясък).

Понуда (Влиза): Падна гръм. Кулите са разрушени.

Ангелина (Изписква): Детето ми! (Хуква навън).

Калугерки (Коленичат до леглото, молят се).

Дедко (Залитащ, отива при леглото и целува ръката на Радостина): Мир на праха ти, господарке! (Излиза).

Понуда (Бавно): Прокобата, що виси над тая страна, не ще може да отмени. От кулите камък върху камък не ще остане. Сам без гроб ще изчезне - името му вечно ще се слави!

Вук (В далечината): А-у-у-у!

Понуда: През вековете ще налитат върху тоя народ с хиляди мършоеди,… всякакъв род кръвожадни пълчища. Ала кръвнините не ще го сломят… Сред пепелищата ще [у]крепне и възмъжее духът му… Тогава ще се върне той - да поведе през вековете своя народ по новия друм! (Свежда глава. Светкавици, трясъци).

Калугерки: Господи, спаси нас, грешните!

Завеса