САМ В ГРАДА

Станислав Ничай

превод от полски: Лъчезар Селяшки

Множество хора. Бяха се стекли, за да ме посрещнат. Това ме изненада. Много години не бях идвал тук и очаквах, че градът вече ме е забравил, че ще реагира хладно, дори враждебно на моето завръщане. А тук… Изпълнили тротоарите, хората бяха предизвикали спиране на уличното движение. В близост до гарата радостно ме приветстваше транспарант.

Трудно ми бе да разчета надписа под заслепяващите лъчи на слънцето, но скоро установих без съмнение: на червеното платно проблясваха личното и фамилното ми име, написани със златисти букви. Това ме накара да се освободя от всяко подозрение и предпазливост. Въздъхнах с облекчение, усмихнах се дружелюбно.

Вървях бавно, като император през триумфална арка. Някога на неговото съзнание е тегнел кошмарът на бойното поле, покрито с телата на стотици, дори хиляди загинали войници. Тегнело е бремето на властта и отговорността. И бронята му.

А аз вървях леко, свободно, без притесняващи ме случайности, без тревогата на ежедневните неотложни задължения. Нямах нужда от телохранител. Нито пък от носач на багажа ми - увиснала на рамото ми чанта. В нея, освен несесера, почти нищо нямаше.

И все пак сега това беше цялото ми имущество. За да се уверя, че не сънувам, че организмът ми функционира нормално, отидох до най-близкия автомат за безалкохолни напитки и след малко държах в ръка чаша с ободрителен сок. Мехурчетата на сладникавата напитка опръскаха бузите, оросиха челото ми. Крепеше ме очевидната реалност на преживяваните мигове.

Без особени усилия стигнах до площада. Стори ми се, че в този миг той именно мен очакваше. От него лъчевидно тръгваха в различни посоки тесни улички , изпълнени с тайни и трепкащи отблясъци. Сградата на кметството стоеше непоколебимо в самото начало на площада, като своеобразен диспечер на желанията и стремежите.

Изпитвах особена симпатия към тази сграда. Тя не бе архитектурен паметник, а обикновена постройка с ъглеста фасада, с жирафоподобна кула, увенчана с часовник, с аркади, които преди години, когато още бях момче, служеха идеално за футболни вратички.

Вкарвах голове, финтирайки най-напред другарите си, после уличните фенери, изкачах пред неотстъпчивите автомобили, чиито водачи натискаха нервно спирачка, гумите изсвирваха пронизително току пред краката ми.

Сега на мястото, където тичах заедно с другарите си от храбрата и неуморна дружина, потрепваха клавишите на равномерно наредени пакети, изкусно изработени гирлянди, свиреха басовете на празни буркани. А сякаш разпънат голям акордеон, към слънцето гледаха витрините на магазин на самообслужване. Някога през тях беше възможно да се хвърли поглед към концертната зала на музикалното училище, в което учех…

Около площада в плътен шпалир бяха наредени невисоки сгради, боядисани в свежи цветове. От техните прозорци проблясваха тайнствени светлинки. Скамейките и цветните лехи от двете страни на кметството бяха свидетелство за старание за красота, уют и порядък. Седнах на една от дългите скамейки и едва сега установих, че в това приказно красиво място съм всъвсъщност сам. Съвсем сам.

И едва сега ясно си припомних, че слязох от влака сам. Нямаше никого на гарата. Бях сам, когато си налях разхладителен сок от автомата на самообслужване. Никого не срещнах по пътя до площада. Нямаше никого и тук, на самия площад. Бях сам в този град, легнал на сърцето ми като напуснато гнездо. Обля ме студена пот. Пронизаха ме тръпки. Затворих очи. После бавно ги отворих.

Сградата на кметството този път ми се видя грозна и заплашителна. Погледнах към часовника на жирафоподобната кула, но очите ми бяха премрежени от внезапно появила се влага. Надменни, мълчаливи ме гледаха и сградите около площада. Поисках да се втурна в някоя от уличките, да се махна оттук, да избягам далече, където и да било. Но се отпуснах обратно на скамейката.

- На куково лято! - процедих през зъби. Лесно и бързо биха ме смачкали в студената си прегръдка къщите от двете страни на улицата, на които преди малко бях готов да доверя най-съкровените трепети на душата си.

След малко все пак успях да превъзмогна безсилието си и тръгнах по най-огряната от слънцето уличка, водеща към църквата. Вратите й бяха отворени, но вътре нямаше никого. Пуста беше също и близката болница, и пазарното площадче със сергии за плодове и зеленчуци.

Отправих се бързо към квартала на моето детство, преминавайки покрай незабравимото пожарникарско депо, покрай плувния басейн и някогашните казарми, превърнати в магазини за дрехи. Застанах неподвижно на входа на дворчето, познато ми до болка от детството. Беше тихо, безлюдно. Но това е невъзможно, помислих си.

Поисках да наруша тягостната тишина и засвирих весело добре познатата на моите приятели мелодийка. Огледах се. Намаше и следа от някогашното ябълково дръвче. Дворчето бе асфалтирано и превърнато в площадка за игра. Какво става, по дяволите! Тук ли съм, наистина ли съм тук, където някога всички бяхме заедно, свободни като птици и щастливи!?

Обърнах се и тръгнах примирен по посока на гарата. Вървях без да се оглеждам. Стигнах тъкмо навреме. На перона чакаше влак. Същият влак, с който пристигнах тук - при моята надежда. Надеждата да намеря и прегърна топло оня глас, който отдавна беше се изгубил и заглъхнал по пътя.