ЗЛАТНИЯТ ЧАСОВНИК

Янко Стефов

Нашата улица в село беше едно сухо малко дере, от чиито брегове надничаха трънените плетища на околните дворове. Само напролет, когато падаха обилни дъждове, дерето се оживяваше и бълваше в Селската река бучаща и мътна вода.

Щом веселите плясъци на гонещите се из локвите дъждовни струи секваха, наоколо се понасяше възбудената гълчава на хората, наизлезли след пороя.

Възрастните се събираха край вратниците, накачулени с аджамки и ямурлуци, намушили боси крака в дълбоки гумени цървули, и удивени от силата на водната стихия, припряно си разказваха все едни и същи истории за отдавнашни наводнения, за удавени хора и добитък; това всички знаеха с подробности, но винаги внимателно слушаха. И то се повтаряше след всеки пороен дъжда, като някакъв обред.

Когато и последните ручейчета се отцеждаха от дерето и в дъното му заиграваха слънчевите отблясъци на задържаната в дълбанките вода, а възрастните се залавяха с прекъснатата от дъжда работа, идваше нашият ред. Едно непреодолимо любопитство водеше нас, децата, по дирите на току-що отшумелия поток, които колкото повече слизаха надолу към реката, толкова по-дълбоки ставаха.

Запретнали до колене крачоли, ние се щурахме из каменистото дъно, осеяно с какво ли не, и търсехме…без да знаем какво точно, но винаги окрилени от една надежда, изпълнени до краен предел с вярата, че ще открием Нещо неоткривано досега.

Нашата улица вървеше стръмно край плетищата, спираше се любопитно край дарака на поп Пенчо, после се прилепваше до дядо Гинчовия плет, но бързо се отдръпваше от вечно отворения вратник на дядо Минчо Ряпата, който хващаше и държеше у тях отровни змии, сякаш се страхуваше някоя от тия гадинки да не полази по нея, продължаваше надолу и малко преди да спре до реката, се превръщаше в широка и неравна полянка.

Оттук стопанките нагребваха жълта пръст и с нея измазваха къщите си пред големи празници. Как само златееха под слънцето обновените къщни стени, обрамчени с тънки линии от синка. Привечер полянката се огласяше от свирни и хора.

Кавалът на Райко Ковачев караше и звездите да заситнят ръченица, нежно и чувствено му пригласяха гъдулките на Ламадуша и Кумбелията, а даулът на Мъглата майсторски отмерваше ритъма, в който играчите се втурваха с полудели за радост сърца. Надпяваха се млади невести, замерваха се с мълниеносни погледи моми и ергени.

Тук на поляната работливите хора захвърляха катадневната си умора, която реката с тихо шумолене отнасяше незнайно къде. А после влюбените се приютяваха под наведения плет на дядо Драгни, невидими дори за голямото любопитно око на луната, която бавно се възнасяше над смълчаното село.

Така биваше вечер, а през деня това място ставаше наше царство - на децата от махалата. Каталясали от лудешките си игри, ние вкупом се тръшвахме върху зеления килим на поляната , за да си починем.

И тогава започваше да се лее потокът на нашето въображение. Разказвахме си разни небивалици - чути или измислени от нас, за какво ли не. Веднъж моето съседче Гичо посочи жълтата купчина край нас и загадъчно рече:

- Едно време оттук минал на кон Крали Марко. Срещнал турци и се сбил с тях. Надвил ги, ама си изгубил златния часовник. Търсил го, търсил го, но не го намерил, защото тогава тъдява имало много гъста гора. После часовникът потънал в земята и на това място пръстта станала златна.

- Дрън-дрън, врели-некипели ! Кой ти каза тая измишльотина? - възрази Матю.

- Дядо ми каза! И ако искаш да знаеш, той никога не лъже! - защити се Гичо.

Но децата продължиха да му се присмиват, докато накрая Гичо се разплака от безсилен яд и стана да си ходи. Аз също си тръгнах с него, вървях потънал в собствените си мисли.

Това, което чух от Гичо, ме порази. Представих си златния часовник на Крали Марко като стария будилник, който оглушително тракаше от полицата над кревата на дядо. В ония години едва ли можех да зная по-голямо богатство от един златен часовник.

С непреодолимо детско любопитство и с наченки на бъдещо мъжко упорство сговорихме се с Гичо, още на другия ден да започнем да копаем жълтата купчина и да намерим кралимарковия часовник.

Но случи се така, че майките ни видяха как пилеем скъпоценната за тях жълта пръст и… И после дълго ляхме горчиви сълзи над първата си несбъдната мечта, като се държахме за насинените си дупета.

Помня добре нашата улица от детските ми години. Наскоро минах по нея, но не можах да я позная. И досега се питам кой повече се е променил - тя или аз ? Не вярвах на очите си. Друга е вече нашата улица, друга.

И само златният часовник, който все така безшумно биеше в гърдите й, напомняше за нея. Дълго вървях по завинаги пресъхналите следи на потока, напразно надничах през оградите на запустелите дворове, да дочуя глъчката на комшиите.

Слязох в ниското и потърсих жълтата купчинка. От нея бе останало само едно белезникаво петно, подобно на потъмнял от времето циферблат.

Стоях с наведена глава на това място и се мъчех да не загубя ударите на златния часовник, а от очите ми неудържимо закапаха недоизплакани от детството ми сълзи.