Йордан Нанчев

Всяка политическа промяна е свързана с надежди и последвана от разочарования. Така е навсякъде по света. У нас още повече. Най-вече защото страната ни все се оказва зависима от външни фактори, вместена в геополитическите интереси на една или друга чужда сила.

Излишно е да се повтаря колко време тя е била под прякото управление на някогашната Византия и на Османо-турската империя, колко време е търпяла руско-съветската намеса в своите вътрешни работи, как част от управленския елит е следвал прогерманската линия през първата половина на ХХ век, как в последно време тукашните правителства се мъчат да лавират в угода на Брюксел, Москва или Вашингтон…

Почти няма исторически период, особено в по-новата история, когато страната ни да е била управлявана в свой собствен интерес, а още по-малко в интерес на народа.
Впрочем това последното въобще не е нещо ново или непознато. То е характерно за всяка власт. Навсякъде по света правителствата и въобще политиците управляват преди всичко в свой личен интерес и за собствена изгода.

Поради което са създадени и съответните механизми за тяхната взаимна заменяемост. Въпросът е само за колко време и в каква степен те злоупотребяват с властта си в ущърб на гражданите и доколко съответното общество и държава са устроени така, че това да бъде възприемано като естествено и общоприето.

Тук, у нас, за съжаление такава традиция липсва. Затова са и възторгът и дитирамбите в угода на всяка нова власт, идваща с вечно жадуваните и никога несбъдващи се обещания. Както и злобата, завистта и омразата, с която същата тази власт бива изпращана след време от същите тези люде, които са я приветствали и възхвалявали. И това се повтаря сякаш безалтернативно.

Очевидно няма, а и от векове не е имало никакъв разумен консенсус между народонаселението и елита. Доколкото тези които управляват държавата ни въобще могат да бъдат наречени „елит”. Защото те не се отличават с нищо друго, освен с по-голямата си аморалност и приспособимост. С умението си да се нагаждат и да оцеляват на всяка цена и с всички средства. И това е исторически обусловено.

Впрочем такава е била и май си остава участта на всекиго тук. Да оцелява на всяка цена. И да завижда на успелите по един или друг начин. Да иска да е като тях, да им подражава. Не на героите и на мъчениците си обаче, а на „тарикатите”! Защото да си герой, да си различен от общоприетото въобще не е престижно. Героите по презумция трябва да бъдат умъртвявани и чак след това „канонизирани”. А нали нашата цел е да оцелеем!…

Ето ви една история за „оцеляването” и на народа, и на управниците ни през вековете, която ни е направила такива, каквито сме. Тя е актуална и до днес, макар да е описана от Стоян Михайловски преди повече от сто години във в. „Ден” на 23 декември 1903 година.

ПСИХОФИЗИОЛОГИЯ НА ДЪРЖАВНОТО РАЗБОЙНИЧЕСТВО В БЪЛГАРИЯ

В историята на българщината има работи, които поразяват съвестта и слисват разсъдъка. Българинът винаги е бил управляван от художниците на гнета, от теоретиците на злотворството, от протомайсторите на мамилото, от не знам какво властителско франкмасонство, безстидно в своите посегателства, безжалостно в своите светотатства.

У прабългари, у нови българи - се една песен: чернилото иде отгоре! Управникът е лекар на държавата; какво да се прави, когато тоя лекар е най-големият разпространител на зараза? На тези питания нито прабългаринът намираше, нито новобългаринът намира отговор. И охкаше първият, и охка вторият в съзнание, че техният повелител е винаги бил техен развратител и гонител.

И разоряваха и опустошаваха. Тогавашната рая - раята на православните сатрапи, раята на онези Асеновци и Шишмановци, които не бяха може би татари, но бяха втатарчени - тогавашната рая бе едно грозно сбирище от опросели и оголели клетници.

И когато османлиецът нахлу в българско, тези клетници се съюзиха с него, помогнаха му да сгази тяхната българска управа, помогнаха му - често думаха: „Всяка друга власт, каквато и да бъде, ще бъде по-добра от нашата!”

И тогава се извърши едно дивно и безумно нещо: за да могат навеки да ездят простонародието, за да запазят своите привилегии, за да останат и под турско владичество официални грабачи, смукачи и дерачи - българските велможи и управници приеха мюсюлманството.

За агарянския хомот, за фанариотския ярем е излишно да говорим. Има една българска поговорка - многозвучаща в своя лаконизъм и болезнена в своята комичност, - която гласи: „Турчин със сила и грък с книга - докараха ни до този хал!” В тези дванадесет думици четем историята на пет дълги столетия.

Па ето ви и друга, още по-характерна подумка: „Да кажа криво, не смея от Бога, да кажа право, не смея от бея!” Каква горчивина в това подмятане, какъв плач в тая гавра!
Освободи се България… В кратко време епопеята се превърна във фарца.

Освобождението на българина не бе друго нещо освен промяна на самара.

Христогонителят агарянин бе заместен с християнстващ кесаджия. Захари Стоянов, тоя циничен родоначалник на свирчовщината, тоя прототип на всяка хищност и на всяко человеконенавистничество, се провикна еднъжки в Търново:

„Във всяка българска къща има бел хлеб, във всяка българска къща има тригодишно вино. Българският народ е много повилнел, защото е много заможен… Натоварете го с данъци - и ще го укротите! Той мирува само когато му бъркаме в пазвата! Не бойте се, котката има девет души, българинът - двадесет и девет; няма да го осмъртите тъй лесно! Берии и тегоби доказват тегло у другите народи: у нас те са цер против теглото!”

Свирчовци се придържат раболепно о тая програма! Те изгладяват българина, за да му дадат дохаки, осъждат го на банкрутство, за да го стреснат, за да го сплашат, за да го направят гъвкав и податлив, за да го направят лесно управляем.

Българино, великий търпеливецо, камата на еничарина, пищовът на деребея не можаха да те изтребят, ще оставиш ли да те усмъртят козните на половин дузина дворцови лакеи?

Не, това няма да стане, влечугите не сгазват, а биват сгазени.