Димитър Методиев

Така си мислех: някой ден в колата
ще хвърля куфарите. И на път!
И няма да ме жегне жал, когато
в далечината се стопи градът.

И всяка нова сутрин ще се будя
все по-далеч и по-далеч оттук.
Ще се завърна само като в чудо
чрез моя син, чрез моя бъдещ внук…

И ето - във прощалното вълнение
на идещия автостраден ден
дворците се смаляват, отразени
за сбогом в огледалцето пред мен.

Ослушвам се. Не, никой не ме вика…
Дими над Сена утринна мъгла.
Завой. И грабна ме Периферика
зад своите железни перила.

И автострада „Сюд”, събрала властно
реките на клокочещия град,
додето се опомня, ме понася…
И вече няма връщане назад.

И градове сменяват градовете,
затрупани под минатия път.
И бързам аз, летя натам, където
ще се затвори подир мен кръгът…

Минава всичко. Всичко се смалява.
И чезне в огледалцето пред мен.
А все расте и все по-ясен става
светът, в сърцето тъжно отразен…

Май, 1966