ВЕНЧИЛО

Коста Странджев

На Иван Николов

Здравей, сине, получихме хубавата вест и само да знаеш колко се радваме, а баща ти все държи писмото в джоба си и де когото срещне, му го показва и вика, че душата ти била жилава и че целият ни корен бил все с такива, с жилави души, а началникът на строежа, щом го види, ще се спре, ще го потупа по рамото и ще му рече:

„Браво, Стамо, на твоя син! Щом на тия години дясна ръка на министъра е станал, титла завоювал, и още по-нагоре ще иде!”

От тия приказки баща ти хвърка, пък коя ли майка няма да е честита с такава рожба, ама ти ме знаеш, не умея аз да се перча, нито да се набивам в очи, пък и право да ти река, стискам писмото ти, радвам му се, но затворя ли очи, една мътилка ме загорчава, защото онова още стои като бент в душата и усещам как в тоя бент се блъскат радостта и смехът ми и си викам, че както и да е подреден тоя сегашен живот, онова си остава.

Сине, ти пишеш, че утре щели да се съберат професори и началници, че щели министри да дойдат и други учени хора и ти ще говориш пред тях, и те ще ти ръкопляскат и ще те хвалят, но аз хич не съм спокойна, докато не ти разкажа онова - да знаеш и никога да не забравяш - откъде си излязъл.

Ти сигурно не го помниш, пък и къде ще го помниш - тогава беше на две годинки и нещо, та по тая причина едва ли ще помниш, че колкото и да бях млада и неопитна тогава, още щом влязох между ония хора, разбрах - не ме щат.

Гледаха ме с бялото на очите, злобата им още отначало избуя и не само към мен, но и към тебе.

Тогава бяхме самички, защото баща ти беше мобилизиран на границата, ти беше едро, хубаво дете, а ония селски моми от общежитието не ни щяха, защото ти беше едно гласовито дете, ревнеш ли, никой не можеше да си почине от теб, да имаше как, в една капка вода да ни издавят, защото те си гонеха целта, сине, да ни пропъдят и това за първи път усетих в оня ден, сряда беше, връщах се от стола, прекрачвам общежитието - като че ли не съм жив човек, всички се правят, че не ме виждат.

Но аз не обърнах внимание, защото дирех тебе и запитах: „Извинете, не знаете ли къде е моят, малкият?” А те си говорят за техни работи, само Черната Мара - имаше една такава кльощава, зъблива, се извърна и ми рече през рамо: „Де да го знаем, не сме го виждали”.

И аз хукнах, навън и като минах през прозореца, чух, че горе се кикотят и ме подиграват. Сетне, подир седмица време ти се простуди, вдигна температура и аз цяла нощ не мигнах, все те загръщах в един избелял шал и така осъмнах, с ръка на челото ти, защото бузките ти пламтяха и ти проплакваше насън.

Момичетата мърмореха, будеха се и те поглеждаха накриво, аз поправях ту стария шал, ту одеялото, триех с кърпа потното ти чело, а потта ти край нямаше, гореше, ръчичките ти и те пламтяха като ощавени.

По едно време ревна изведнъж - и тогава заскърцаха дървените нарове и Черната Мара първа настръхна: „Е, това вече не е живот!…”

Очите ми бяха празни от будуването, та затова вече не плачех, само стисках устни и тогава стана чудото - ти млъкна изведнъж, закроти се и дори призори се унесе в дрямка, но тая твоя кротост беше от ден до пладне, още на другия ден по обед сълзите отново залютяха на очите ми.

Бях те оставила за малко на поляната пред общежитието, а ти като бебе много се залисваше, защото растеше самотно и ако знаеш насетне колко се е свивала душата ми от притеснение, дали като пораснеш, няма да станеш някакъв саморасляк, немтурин и единак, защото на тая земя няма по-голяма проклетия от това да си самотник с усукана възлеста душа, ама празни са били страховете ми. кръвта ти, види се, е надвила самотията, в която растеше, тая кръв е наша, моя и на баща ти, а ние двамата нивга не сме били със сакати души, нивга не сме били саморасляци и с камък в гърдите, душите ни и за хубаво, и за лошо все с хората са били…

Та тогава ти си играеше край бараката, минал рибар, дал ти две живи рибки, а ти, пощурял от радост, се втурна по стълбичките, блъсна вратата на общежитието, полетя към мен и се развика: „Мамо, мамо, виж какви рибки!”

Тогава аз те сграбчих, затъкнах с шепа устата ти и с очи ти посочих наровете, върху които, каталясали от първата смяна, се бяха натръшкали момичетата, завъртях ти глава и ти като че ли ме разбра, сепна се и млъкна!

После станах, взех една паница, напълних я с вода и пуснах в нея рибките, те зашариха с перки по водата, сетне пак те оставих сам, защото имах друга работа, а ти по едно време, види се си ожаднял, отишъл си до масата, опитал си се да вземеш сам шишето с вода, но къде ти - колчави бяха тогава ръцете ти, покачил си се на стола, докопал си шишето и вече наливаше вода в чашата, когато ти подвикнах от вратата да внимаваш.

Но ти се стресна, като че ли самият дявол те катурна от стола, чашата полетя на земята, ти писна, бетонджийките една по една се заизправяха в леглата си, очите им бяха мрачни и зли, защото бяха пребити от умора…

И Черната Мара пак вдигна глас, че това вече не можело да се търпи, ти не си бил дете, ами пискун проклет, другите, кои гласно, кои с половин уста я подкрепяха.

Тогава Мара ни изгледа кръвнишки и рече, че трябва да се тури край на това мъчение и каквато беше смахната, викна - всички да вървят вкупом в администрацията да се оплачат.

Обадиха се и други момичета и рекоха, че ако администрацията не ме изгони, ще се пръждосат от тоя обект, а в ония години много се търсеше работна ръка, тогава го ударих на молба, рекох - толкова ли нямат човещина, но те бяха настръхнали, побеснели и ме повлякоха, аз се дърпах, противях се, а те не щат и да чуят: „Тръгвай - викат, - да се оправим един път завинаги!…”

Ето така живеехме ние с тебе тогава, та като се връщам сега назад, питам сън ли е било, истина ли е било.

В администрацията беше инженерът - възрастен, побелял, пред пенсия човек и затова гледаше все со кротце - со благо, да не си усложнява службата, и запита той бетонджийките защо ме гонят, а те ревнаха в едно гърло, че ти си ги безпокоял, че така не можело да се живее.

Инженерът се помъчи да ги помири и рече, че не е човешко сега да ме гонят сама жена с дете на ръце и че трябва да проявят повече търпение, но жените се опънаха - тъй ли, рекоха му, значи няма правда на тая земя, върнаха се в общежитието и застягаха бохчи и куфари, като ни гледаха накриво.

Но малко преди да тръгнат, в стаята дотърча неочаквано инженерът, зацъка с език и попита наистина ли държат още на своето, но това беше ненужно, защото сам виждаше багажлъка, струпан на земята, лицата на момичетата, задушени от сръдня и злоба, и мене - да имаше как тогава в миша дупка да се скрия.

Умълча се инженерът, усещах го как се раздвоява, а после се извърна към мен, вдигна рамене и рече:
- Е?
И само от това „е” разбрах всичко. В стаята настъпи тишина и тогава си мислех да им река: „Ех, хора, хора, че аз заради вас съм се домъкнала тук, в тоя пущинак, а вие ме плюете, защо така бе, хора?”

Случваше се после - заразправям всичко на баща ти, а той махне с ръка: „Зарежи тия истории, забрави ги вече”, ама аз не мога, защото не може човек да се откаже от себе си, и ако прогони от паметта си онова време, все едно, че себе си гони, от себе си се отказва, а няма право на това, защото и хубавото, и лошото в живота все е негово.

Усетих тогава как огън ме опари, как краката ми се подкосяват и всички се спогледаха и аз им рекох: „Ще спя на поляната или под стряхата!”

И си застягах бохчичката с твоите дрешки, а те изведнъж млъкнаха, събраха се на куп, заследиха ме с погледи, по едно време взех да улавям в тия погледи повече гузност, отколкото вражда.

Тогава инженерът рече: „Момичета, ще наредя на домакина да даде още оде¬яла, а на майсторите да сковат от летви една стаичка ей там - в кюшето на общежитието, та пак да сте заедно, ама като е зад одеялата, по няма да се чува”.

Чест и почитание, сине, на тоя инженер, че склони момичетата и както рече, така и стори, въобще душевен човек излезе. После ти престана да ревеш, научих те аз, душа мамина, да не плачеш, човек трябва да се учи на това, докато е малък.

Ще речеш, що ли ти разправям сега цялата тая история, ти сигурно си имаш твои дертове, пък и животът ни сега, да не чуе злото, е от подреден по-подреден, което си е вярно, гледам си работата, баща ти беше в отпуска, постегна това-онова по къщи и най-важното оправи улука, ама аз си викам, че трябва да знаеш тия наши патила и затова ти разказвам всичко от игла до конец.

Може да ме попиташ - щом като ми е било толкова тежко, защо не сме се махнали, право да ти река, аз още тогава чувах зад гърба си подмятания в смисъл, че виж я тая - войнишка жена, а хукнала с бебе в ръцете по строежите из тия джендеми, като че ли няма да се намери залък хляб за нея другаде, но аз затварях очи и стисках устни, защото на никого не можех да кажа нищо, не можех да допусна кой да е да тършува в душата ми, ти може и да не си чул, ама като се венчах с баща ти, венчах се и с неговата идея, още веднага подир Девети ме приеха в партията, а сетне минаха две-три години, баща ти отиде запас на границата, а мен ме повикаха, в околийския комитет и ми рекоха: „Върви на язовира, дето сме го започнали, защото на целия строеж със свещ да търсиш, няма да намериш нито една партийка, там приижда сега селенията и трябва на тоя народ правдата да се показва, а младите да се организират, иначе изпуснем ли ги тия селски души, ще берем сетне ядове”.

И рекоха ми другарите още, че трябва да се наблегне повече върху новото съзнание, защото половината са неграмотни, и ми заръчаха: „Няма да мърдаш, дорде ние не речем, каквото и ще да става, корени да пуснеш там”.

Не им рекох нищо за тебе, те може и да не са знаели, пък и как да им река, като баща ти още от оня най-първия ден, когато се венчахме, ми заръча - каквото и да стане, както и да си затънала в мъки и грижи, на тая идея не се отказва, ако ще ръцете ти да отрежат, краката ти да счупят, защото сетне идва най-лошото.

Запомних аз това мое Венчило и затова хич не питах, когато ме повикаха другарите в комитета, ами направо те грабнах, а на баща ти се обадих с писъмце вече от обекта.

Та останахме ние с тебе двамата тогава, сине, на онова място, останахме и не пропаднахме, макар че тревоги и грижи ни връхлитаха една след друга, не пропаднахме ние с тебе, сине, останахме сербез до последно, докато баща ти подир половин година се уволни и довтаса и той при нас на работа.

Беше един петъчен ден, помня го и сега, ама то вече е друга история, бяхме претръпнали с тебе от лошотията, здрави и читави бяхме прецапали тресавището, за да дойдем до белия ден.

Сега баща ти спи отсреща на кушетката, отдавна е минало дванайсет, третата смяна от кое време е в тунела, а аз до одеве плетох, плета нова жилетка на баща ти, че ей го, зазимява, а сетне си рекох да ти опиша тая история и да ти река колко много се боя за теб, защото по себе си съм изпитвала какво значи да отиваш заради едни хора на най-мъчното, да се напрягаш, за да им сториш добро, а те да не щат, да не те разбират, да те гледат под око, като ония селски момичета…

Е, разбира се, после те се оправиха, една по една разбираха, че за тях съм дошла, за тях са тези патила на моята глава и че не бива да съдят за всичко на тоя свят само по своето, идваха при мен и с половин глас, виновно ми думаха: „Кръстанке, я дай детето! Кръстанке, не се кахъри, ще се оправим!”

И така полека-лека тая душевна пукнатина между нас и тях изчезна. Душо мамина, искам да ти река - лесно и приятно е, когато успехите и радостите те носят на крилете си, както теб сега, и дано все тъй да е, ама, като гледам тая твоя радост, сърцето ми до гърч се свива и си викам - как ли ще прекосиш по-нататък живота си, ако хората, за които си готов в огъня да влезеш, не те разбират, не те щат, ако твоята идея се извърне от тебе и те остави самотен и повален?

Та си мисля за всичко това и си викам, ще смогнеш ли ти, сине, да се пребориш и да изтраеш на издигането, дето са те заиздигали.

Иначе, щом вече и улука оправихме, друго всичко е наред и си викаме с баща ти, че малко хора са честити да имат син като теб.

А сега да те прегърна, момчето ми, и да ти река още веднъж: „Много сполука и, да не чуе дяволът, от сили и здраве да не се отървеш”.

Твоята майка Кръстана

——————————

„Мъжка молитва”, сборник с разкази, изд. „Профиздат” - София, 1976 г.