МРАЧЕН ДЕН, СВЕТЛА НОЩ

Григор Джаникян

превод: Елизабет Кечян

Така беше в Дейр ез-Зор, в Рес ул-Айн, в Ракка. Клаха, мъчиха до смърт преселниците, но оцелелите продължаваха да вървят. Стигнаха до Сумгаит, където пак ги клаха, пак ги изгаряха и пак оцелелите вървяха и стигнаха до централния площад на Ереван, чуха стона на фонтаните и спряха. Армине докосна колоната на големия часовник. Грееше я пурпурната топлина на камъка туф. Затвори очите си, подуши кръв. Странно, мирише ли кръвта? Чу бумтеж на леки, товарни, тежкотоварни коли и отвори очите си.

Превозните средства не бяха кошмар, от каросериите скачаха тъмни сенки, шмугваха се между преселниците и викаха: „Кой иска чай? Кой има нужда от вълнено одеяло?” И понеже очите на сумгаитците бяха още пълни с кошмара от кланетата, не реагираха. Гласовете на арменците от Армения станаха по-твърди и по-строги: „Не, не бива така, ставайте да вървим в къщи.”

Преселниците се страхуваха да се разделят, въпреки че местните арменци им даваха кураж: „Елате заедно с близките си, имаме много места.”

Един от тях с висок глас опитваше да заглуши другите: „Аз съм езид, в Джанфизай имам триетажна къща, десет човека ще взема…” Той повтори това толкова пъти, че накрая прегракна. „Защо така правите? Значи, ако аз съм езид, не съм арменец?”

Изведнъж от тълпата някой изскочи с викове „како, како” и прегърна Армине. Без да гледа наоколо, я гушна като дете и я качи в колата.

***
Още в средата на февруари с лека кола „Волга”, пълна с кошници, бъклици, стомни, кани с различни големини, от Цъхна пристигнаха в Сумгаит майко й и татко й.

Бащата имаше много сериозна причина да отсъства от селото в най-хубавия за угощения сезон. Не стана ясно кой му беше набил в главата да създаде дружество с ограничена отговорност в Сумгаит. От вкусните кайсии и сливи, круши и праскови, гниещи под овошките в Цъхна, щеше да прави сладка, сокове и компоти и да ги продава с голяма печалба.

От разговорите на баща си Армине усети, че в този ден той има среща със старите приятели от Цъхна, които по-рано се бяха преселили в Сумгаит. Те ще организират среща с отговорни местни длъжностни лица и ще свършат работа.

Момичето знаеше как се правят тези срещи. Бащата ще се върне пиян, придружен от един-двама пияни приятели, и ще вдигне от леглото жена си с команда - „Сложи масата!” И той наистина се прибра пиян, но беше сам.

Говореше, казваше големи думи, строеше въздушни кули, караше ги да слушат къде ще създаде предприятието за производство на плодове, от всяка беритба какъв доход ще получи… Все едно всичко е вече договорено и рано сутринта започва.

„Не го мисли, жено!” - Мелс се умори от приказки, рухна на вносния, с неудобни облегала, фотьойл и замърмори. „От тук нататък няма да се наслаждаваш на Франция и Италия, а ще почиваш на американски плажове. Да е благословен Сумгаит.”

Не си довърши мисълта, заспа. Сънят му постепенно се прекъсваше от хъркане, а отвън се чуваха псувни, които бавно приближаваха. Суматохата стигна до техния етаж. Метални лостове със скърцане изкъртиха вратите на апартаментите отляво и отдясно. Накрая почукаха на тяхната врата. Не чукаха, а ритаха с крака.

„Мелс, по-добре отвори”, викаха отвън. „Ако отвориш, ще ти подарим живота, ако не - ще счупим вратата, всичките ще ви заколим”.

Бащата скочи объркан, махмурлия, скъса ризата си. Той не само беше сменил името си на Мелс, а и на гърдите си беше наредил татуировки с ликовете на Маркс, Енгелс, Ленин, Сталин. Отвори вратата разгърден.

„Ако имате смелост, пипнете ги.” Брадвата хлътна в гърдите му. После видяха майката и оставяйки тръпнещото тяло в локва кръв, я нападнаха. Въпреки възрастта си, тя беше хубава жена. Няколко души я отведоха, останалите започнаха грабеж, другите повлачиха Армине и баба й към двора.

Дали в суматохата, или между окървавените стени, съпругата на чичо успя да скрие единствения си син под полата. Къде избягаха? Армине не разбра. Само по време на освобедителната война за Нахичеван някой видял момчето на пристанището в Цъхна.

В студения, последен ден на февруари, азерите запалиха огън в двора. Грееха се, а после избутаха живите арменци от блока в огъня със завързани ръце и крака.

Бутаха ги, докато горят, с автомобилни шини, да изгорят по-добре. Някои драскаха земята, за да се освободят, а тези с нажежени лостове ровеха полуобгорелите тела и ги бутаха пак в огъня. Бабата не я завързаха. Обляха я с чаша нафта и я тикнаха в пламъците.

- Бабо! - Армине видя как се запалиха косите на баба й. Искаше да се хвърли след нея, но едно младо момче я хвана здраво за ръката и не позволи. „Ти си ми днешната плячка”.

Точно в този миг се появиха руските войници. Събраха арменците и ги прибраха в утробите на танковете.

Само като чу познатия глас, Армине заплака. Тя не беше виждала отдавна Арман, още преди той да напусне Цъхна и да замине да учи.

Още не бяха се затворили очите на агънцето за курбана, когато кесията с пари, дадена от баща им, се оказа в джоба му, за да замине момчето да учи на желаното от бащата място - висше партийно училище в Баку.

През септември стана ясно, че Арман вместо за Баку, е заминал за Ереван и постъпил да учи в университета, във факултета по архитектура. От този ден баща им скъса връзките си с него.