СТРУНИТЕ НА ТИШИНАТА

Делян Дъбов

СТРУНИТЕ НА ТИШИНАТА

Не се зарадвах на слънцето.
Ще поседна на сянка и върху студения пясък
ще рисувам угаснали слънца.
Не послушах песента на славея.
Ще посвиря на опъната от тишината струна.
А после с бяла кърпа ще покрия огледалото,
което отразяваше подземните води
на моите часове, и дните, и годините.
От страх, че пия черната утайка
на греховете и чертите ми.
Тях егото забулваше в прахта,
отричаше ги и презираше.

И докато целувам пръстите на спомена,
той уморено ще ме моли да си тръгне.
А на сбогом под вратата ми затворена
писмо ще пъхне с лъч от друго слънце.


ЛЮБОВТА

Като дете с превързани очи
я търся
в игра на сляпа баба.
С кървящото сърце,
поразяно от думи и раздели,
забравено в кашон
като използвана играчка.
Пожертвано и обгорено
в камини на отминали случайности.
И дъвча въглени от чувства,
смлени в прах, угасващи отломки.
А дните ми свирепи
безпризорни кучета са,
огладнели да разкъсат
подхвърлен залък обич.


ОСТАТЪКА БЪЛГАРСКИ

Лилави сенки
в зеленикакви лица
облекли са
мумифицирани душите
в сън четвъртвековен.

Угоен плазмодий
предизборно премлясква
месианско обещание в ефир.
Аплодиран е
от шест милиона ругатни
и клетви.

Отчаяние, безличие и злоба
в пулса аритмичен
на сърцето.
Лихварски банков
рекламиран рай
със залог
гредата и въжето.

Интеграция
в ограбени села.
Училища, заводи в руини,
изсъхнала ръка за милостиня.
Синове и дъщери
в маслино-ягодово робство.
Тийнейджърски остатък
в смартфонов марш на зомби.

Силиконов и реалити формат,
хипноза в медийна уловка.
Реч от козируващ психопат
на европейската диктовка.


НАДБЯГВАНЕ

По пътеката от камъни се стича
уморена капка кръв.
Финалът на фантазия прилича…
Надеждата е разпиляна стръв.

Плющи камшикът на ездачи
по локва придобита пот ,
между ударите му се влачи
обещание за глътка кислород.

Следите закодират впряг
с отенъка на лудост и хомот,
наникъде към нищото да бяга
получовек в полуживот…


АПОКАЛИПТИЧНО

Небето е стоманен чук.
Пророческият миг
над слепите светулки
близо е.
Земята скитница е
в плахия си кръг,
облечена в ръждива риза.
По нея тръгнало е
ниското трептене
градината едемска да руши.
През улуците изтичат
богове и време.
Пред къщите продават се души.
Гарванът е боядисал в бяло
перата си
и властно грачи
мир и доброта.
Думите ни остри са, кинжали
в похода към пропастта.
Напред
към самоизяждане човешко
в разрушеното меню на ДНК.
Боже, ти ли си направил грешка
или ние не целунахме ръка?


ПЪТУВАНЕ В САМОТАТА

Човекът с черното посърнал
прие великодушно тъмнината,
прохладен вятър го прегърна
на уличката късна, неогрята.

Мяукане на котки се провлачи
от няколкото кофи за боклук,
от един прозорец весели пиячи
се радваха на злия свят напук.

Под ръка проводил самотата
удави я в бутилката докрай,
в необятното съблече си душата,
а сънищата сътвориха рай.