ПОЕТЪТ – ЖИВОПИСЕЦ
В краткия си живот човек преминава през много обстоятелства, но някои се оказват решаващи за съдбата му, макар понякога да звучат като парадокси.
Георги Мирчев тръгва от семейство, което в ония години в социалното подреждане е почти на дъното. Ниска, схлупена къщичка в края на селото. Единственото богатство на този дом са шестте деца. Георги и Генка - близнаците - са най-малки.
Синията за хранене, с ниските столчета, също не е голяма, на нея веднъж на ден сядат десет души: баба и дядо, мама и тате, и разбира се, вечно гладните деца. Паницата е една. Хлябът - един. Изсипе ли се бобената чорбица, дървените лъжици започват истинска битка. Който се дореди - гребне. Кой се тутка - утре. Иначе работа има за всички - от най-големия, до най-малките.
Като повечето селски деца Георги е чираче и пасе овце. Неговото училище е дерманският кър. Общува с птиците, с дърветата, със слънцето, с вятъра. И като няма с кого да говори, говори на овцете. Чули го възрастни хора. Отишли разтревожени при баща му. Дядо Мирчо, думат му, момчето нещо е сбъркано. Приказва на овцете. Ту вика високо, ту шъпне. Води го на доктор, да не опуснете детето…
Това „сбъркано” момче, дето е говорело несвързано на овцете, на птиците, слънцето и вятъра, днес е автор на повече от петнайсет книги със стихове и мери ръст с най-добрите поети в България.
Граничарят Георги Мирчев кандидатства в Художествената академия за две специалности: живопис и сценография. Когато след месец отива да провери дали е приет, вижда че го няма в списъка. Не прави трагедия. Махва с ръка, казва едно „па догодина” и на другия ден се прибира в граничната застава.
След две седмици се получава телеграма от командващия Гранични войски, редник Георги Мирчев да бъде уволнен предсрочно, защото е приет студент в Художествената академия. Недоразумението било, че погледнал Георги само списъка в курса по живопис, а той бил сред щастливците в курса по сценография.
Явява се в Академията, насочват го към залата, където проф. Георги Каракашев се запознава със своите нови студенти. Първият въпрос към пристигналия граничар бил: момче, ти колко пиеси си прочел и кои постановки си гледал в Народния театър?
Отговорът бил отчайващ: досега не съм прочел нито една пиеса и никога не съм влизал в Народния театър. Професорът го гледал потресен. За Бога, но какво правиш при мен!
Георги се засрамил и на другия ден си заминал за Дерманци. Не искал и да чуе за академията. В групата били повече софиянчета, които не излизали от театъра. Какво ще прави сред тях?
Председателят на народния съвет (по сегашному кмет), човек с основно образование, но цял живот жадувал да учи, като чул обясненията на Георги защо не иска да отиде в университета, потупал го бащински по рамото и рекъл: Върви, байчовото, да учиш. Учението е голяма работа!
Този, същият Георги Мирчев, който не бил стъпвал в театър, днес има зад гърба си над 200 проекта за театрални постановки и е носител на две национални награди за сценография и няколко втори. Бил е художник на Ловешкия театър 23 години и осем - негов директор.
Сега е пенсионер и за щастие на селото ни живее в родното Дерманци с чудесната си спътница в живота - Анна, отгледаха две чудесни деца, създадоха дом за приказ, изпълнен с картини и отворен всякога за приятели. Там може да се сподели умна приказка, да се пийне чашка гроздова, да се докосне човек до възвишено и свято изкуство.
Днес Георги Мирчев дарява всички нас от милото Дерманци с поредната си живописна изложба. Той е участник в няколко международни - Прага, Москва, Сао Паоло. Уреждал е самостоятелни повече от десет. Негови картини са притежание на частни колекции в Гърция, Франция, Русия, Австралия, Сърбия, Нова Зеландия и разбира се, в много български домове.
Какво ценителят на живописното изкуство ще намери в тези платна. Бих отговорил с една думичка: всичко! Това, което е съзерцавал и поглъщал в ония безкрайни чисти години на детството, сега се връща на платното. Тази свръхчувствителност към вечно променящата се светлина - сутрин, обед, привечер, през различните годишни сезони - пренася всеки от нас в неговия бащин двор, в неговата равнина.
Край реката или в горската долчинка с бълбукащото изворче. В окосените ливади с младата садина, под дръвчетата - отрупани в пролетен цвят, или в шушнещата сребърно-златна шума в отиващата си есен.
Художникът не е подвластен на сюжетното произведение. Доколкото сюжетът присъства, той е само загатнат. На изложените платна хора почти няма, но тяхното присъствие е осезаемо. Народната красота, която струи отвред, събужда в душата ни мисли и вълнения.
Но нали това са и съставките на художествената творба! Мисъл и страст да се разчете художниковия замисъл и да се погълне или да се отклони. И ако в литературното творчество думата е, която прави предметен образа, художникът я заменя с багри.
На Георги Мирчев не са непознати виталните сили на природата. Всичко е движение. Всичко излъчва енергия. Да побере тоя неосъзнат от хората вихрен кръговрат в едно платно, да го превърне в послание с духовни измерения, може да направи само високо надарен човек. Като се прибави към тази обективна даденост и един твърд характер, асистиран от изключително трудолюбие - ето го обяснението за успеха на този поет и в живописта.
Нека тази камерна изложба бъде златната паричка в културната огърлица на родната българска живопис!
5 септември 2009 г.
с. Дерманци
* * *
ПОСЛЕПИС
В този студен декемврийски ден, в тази предколедна неделя, трябваше да се съберем на гости в дома му и да помечтаем за бъдещите си книги през идващата Нова година.
Избързалата смърт ни отне тази възможност. Внезапният удар жестоко ни потресе, изпълни душите с вопли, очите със сълзи.
Хората на духа от нашия край, художествената гилдия на България изгубиха един от най-даровитите си творци. Отиде си от редиците на живите даровит и безкрайно взискателен поет, пресели се в отвъдното благ и нежен живописец.
Георги беше човек с живо въображение, остроумен и точен в оценките си. Той определяше безпогрешно степента на художествените дарования, почиташе ги и им се радваше от сърце. По природа бе скромен и стеснителен човек, понякога до неуверен в себе си.
Не обичаше да парадира с постижения и награди (а той имаше няколко национални!), зареден бе с изключителна творческа енергия. Обичаше хората, помагаше на младите.
Чувството му за другарство, почит и уважение към по-възрастните бе силно развито. За децата си даваше всичко: тревожен с тревогите им, радостен и щастлив с радостите им. Отплащаше се на дарилите го с внимание с обич.
През последните години бягаше от шумотевиците и суетата, имаше един обикнат кръг: семейството, книгите, статива с непопълнените с багри платна, малцината верни приятели. Живееше скромно и непретенциозно. Домът му беше отворен винаги за добри приятели, където можеше човек да води задушевен и полезен разговор, да се подкрепи със сочен плод от приказната му дворна градина.
Сега, изправен пред черната паст на милата дерманска земя, не мога да сдържа сълзите си.
Знам, че мъката не връща живот.
Знам, че животът, твоят живот е това, което ни остави: над двеста сценографски решения по най-добрите драматургични творби от български и световни класици; живописните платна от 14-те общи изложби; затрогващите мили думи за родната къща и дерманския кър, за обичната жена, за децата и внуците, които продължават кръвта на рода ти; в 15-те стихотворни сборници и десетките творби поместени в най-престижните литературни издания.
Почивай в мир. Ние ще те носим в сърцата си, докато се преселим при теб, в твоята незнайна обител.
Сбогом! И ни помни с добро. Ние те обичахме.
13 декември 2009 г.
с. Дерманци - църквата