Георги Стойков

Още в началото на нашата среща, драги съселяни, искам да ви заявя, че ще бъда пристрастен в изложението си за личността на Лало Нинов и неговата книга „Мигове от времето”. Това не бива да изненадва никого. Нашето поколение преживя съдбовни събития, а с Лало сме приятели от детинство.

Бурно беше и юношеството ни, озарено от лъчите на победата над фашизма и поемане по онзи мечтан път в живота, за който загинаха най-добрите синове и дъщери на нашия народ. Не казвам, че такова беше времето и ние нямахме друг избор. Напротив, нашият избор беше станал още преди да се случат съдбовните събития.

С Лало бяхме от малкото юноши, които видяхме с очите си зверствата на фашизма в ранната утрин на четвърти май 1944 г. в нивята между Торос и Дерманци, където бяха избити без съд и присъда петимата наши антифашисти: Петко Пиронски, Нико Керенски, Въло Грънчаров, Цако Макнев и Петко Цаловски.

Още невръстни момчета ние бяхме слушали вече от Марин Ботев, Петър Ячев и Петър Делийски, че има на света една волна и свободна страна, могъща и непобедима - Съветския съюз. И когато през пролетта на 1941 г. и през Дерманци потекоха немско-фашистките дивизии към Гърция и Югославия и управниците ги посрещаха с хляб и сол, ние, малките дебелоглави момчета от горния край на селото, подучени от батковците, вдигахме юмручетата си и макар и подплатено с детско безразсъдство, поведението ни показваше на окупаторите, че има и други в България.

В паметта си съм съхранил мига, когато в една късна вечер, двамата с Лало застанахме пред нашия кумир Петър Ячев и с пресъхнали гърла се заклехме, че ще бъдем верни на РМС, докато бият сърцата ни.

Най-после, не мога да не бъда пристрастен към другаря си от ранните млади години, когато в София - той студент в Софийския университет, а аз - офицер във Военното училище - деляхме легло и парче хляб в една малка стаичка на ул. „Аспарух”.

За цял живот ние останахме верни на социалистическия идеал и работихме според природните си дадености за неговото реализиране в живота. Малко или много сме направили - нека други отсъдят.

Ние бяхме честни в усърдието си и сега, когато сме пред залеза на своя житейски път, когато косите са побелели, просто няма от какво да се срамуваме. Оставяме на децата си, на селото си и на България плодовете от нашия труд, който, надявам се, ще бъде полезен и за тези, които ще дойдат след нас.

За личностните качества на Лало Нинов бих могъл да говоря с часове и дни. Но днес това не е обект на срещата ни. Ще кажа само, че до каквато и работа да се е докосвал - той е оставял диря след себе си.

Добросъвестен студент, активен комсомолски деятел във Факултета по философия, Лало още в ония години можеше да тръгне по пътя на науката и да придобие звания, с които Дерманци да се гордее. Една клевета, нелепа и невярна, на която аз съм лично свидетел, го лиши от възможността да се посвети на научна работа.

Той мъжки преглътна несправедливостта и пое мисионерския път на народния учител. Но дето казва народът „шило в торба не стои”. Неспокойната му душа, творческият порив, динамиката на мисленето и логичните му действия последователно го изкачваха от стъпало на стъпало в професионалния и обществения живот: учител, директор, преподавател в Учителския институт в Плевен, партиен работник в родното си село, висш служител в Спортния съюз и Министерството на народното образование, директор на един от престижните литературни музеи в България на името на Петко и Пенчо Славейкови. И навсякъде Лало е емблематична личност. Неговото мнение се чува, с него се съобразяват. Той е почитан и високо ценен.

По този дълъг и не лек път Лало Нинов и семейството му изживяха мимолетните мигове на щастие от добре свършената работа, но и много грижи и тревоги. Но за общественика това е нормално всекидневие. Щом си се обрекъл да служиш на хората - ще се радваш на доверие и добра дума, но ще пиеш и от горчивата чаша на недоверието, несполученото, сгрешеното.

Част от тези преживявания, след почти две десетилетия труд, Лало Нино е събрал в документалната си книга „Мигове от времето”.

Трудна е тази книга за представяне. Невъзможно е за минути да се загатне дори за най-важното в многовековната история на нашето родно място. Завиждам на Лало, че се гмурна толкова дълбоко в това историческо пътешествие.

От скромния си опит знам, че това означава да се превъплъщаваш всеки път, когато нагазваш в определен исторически период. Да бъдеш неграмотен и закрепостен в двора си, в имота си - собствен или наемен; да се виждаш облечен в дрехите на първите заселници в долината на река Вит; да чуваш тропота на римските конници по калдъръмения път над местността Черешата, където е била крепостта им; да бродиш из необятните гори и зелени ливади с добитъка, който са отглеждали селяните; да усетиш силата на мургавите българи, които ще сложат темела на българската държавност и върху картата на континента завинаги ще бъде вписано името на България. Тази многовековна история Лало Нинов ни я поднася чрез живота на едно село - за нас най-хубавото, най-милото, единственото на света.

Тук е може би мястото да отбележа, че книгата „Мигове от времето” продължава и обогатява една създадена вече традиция. Аз високо ценя чудесното изследване на знатния дерманченин Марин Кръстев за историята на Дерманци и на Говедовъдните дружества в България; на Калчо Павлов - за Христо Чернопеев; на Матьо Давидов - за младежкото земеделско движение; художествените творби на писателя Тодор Монов и поета Георги Мирчев, в чиито произведения е съхранен битът на дерманчени и хубостта на Витската долина; произведенията на писатели и поети, художници, музикални деятели, журналисти и хора на науката, които черпят вдъхновение все от тази наша златна дерманска земя.

„Мигове от времето” има два раздела. Всеки от тях би могъл да послужи за отделен разговор. Всеки раздел гъмжи от факти, зад които стоят живи и мъртви дерманчени - нашите деди и бащи, братя, сестри, ние самите.

Чест прави на автора, че се стреми да бъде обективен, оставяйки верен на собственото си разбиране за добро и зло, за красиво и грозно, за полезно и вредно. Още в началото на книгата той декларира, че загърбва негативното, присъщо на всеки простосмъртен, и устоява до последната страница на книгата си.
Особено ценни за бъдещия историограф са главите, посветени на училището и учителската професия, на кооперативното дело и неговите традиции в селото ни, на младите хора, които в годините на социалистическия период дадоха нов облик на родното ни място и самите те станаха нови хора с добродетели, които да се пренасят от поколение на поколение въпреки превратностите на историческата ни съдба.

Поместени са списъци с имената на учители, на бригадири и трактористи, на ръководители и трудови хора, прославили себе си и селото ни, на животновъди, шофьори, лекари, зъболекари, икономисти, инженери, зоотехници, офицери и всички възможни професии.

Някои може би ще заподозрат Лало Нинов, че със споменаване на стотици имена, си играе на демокрация. Той не пренебрегва личностите и тяхното решаващо значение за създаването на материални и духовни блага и им отделя подобаващо място в книгата.

Но аз споделям неговото твърдение, че главно действащо лице във всяко голямо дело е народът. Народът на Дерманци бе прегърнал идеята на кооперативното движение и направи чудеса. Многобройната учителска гилдия осъзнаваше мисията си и подготви незаменими кадри - висококвалифицирани професионалисти и морално чисти личности. Те оглавиха всички сектори в управлението, в икономиката, в културата.

Неуморим мисионер, Лало Нинов като учител и директор на местното средно училище, като партиен деятел направи много за младите кадри - за тяхната подготовка и реализация. Тук е мястото, може би, да вмъкна и една известна подробност, от която аз винаги съм се възхищавал.

Всички, които бяхме извън селото за по-малко или по-дълго време и имахме възможност да помагаме за решаване на един или друг проблем го правехме, но това, което Лало Нинов направи за децата на Дерманци, за младите на селото, няма аналог.

Лало Нинов разказва топло, сърдечно, с обич за хората - от най-знатните, прославили ни пред България и света, до обикновените - тези, които с напуканите си ръце осигуряваха хляба на трапезата ни.

Малко е да се каже, че ги обича - той благоговее пред тях. Те оживяват на страниците на книгата му. Младите, внуци и правнуци, и тези, които ще се родят, ще се гордеят, че са имали дядовци и баби, татковци и майки, на които цяло село е правило поклон.

Почеркът на умния, на мъдрия педагог личи в цялата книга. Авторът не натрапва, не нравоучителства. Той внушава своите истини за живота и хората, показва техните нравствени постъпки, възхищава се от тях, прекланя се пред тях.

Прекланяйки се пред един Моно Тодоров например, Лало Нинов сякаш ни пита: как, ще забравите ли този човек? Та той половин век беше всичко за духовния живот на Дерманци! Аз само ще прибавя пред вас, драги съселяни, съжалението си, че на времето не подтикнах този изумителен човек да остави свои мемоари или че не направихме опит да запишем оценките му за преживените събития.

Книгата „Мигове от времето” е вече в ръцете на читателя. Аз вярвам в нейния дълъг живот. Разбира се, негово величество читателят има право да предявява най-различни претенции. Може би ще се намерят и такива, които ще използват книгата за тесни политически цели и амбиции, но това едва ли ще има особено значение.

Един дългогодишен труд на Лало Нинов се нарежда на лавицата на националната памет и той ще дава възможност на тези, които искат да продължат красивата приказка за родния край да я ползват, защото тази приказка е безкрайна.

Тя ще се слуша с притаено сърце докато Вит шушне в дерманските лъщави, докато вятърът дарява с ласка с нищо незаменимите ни гори и поля, докато има българи по тази земя.

8 май 2008 г.
Салона на читалище „Хр. Ботев”
с. Дерманци