проф. д и н Калчо К. Калчев

„Е, и… Какво от това ?” - сякаш дочувам иронични задевки от страна на нароили се политикани от харддемократичното ни пространство. За тях всичко, свързано с Русия от българското минало, трябва да бъде или премълчано, или обругано. Плюс това вече сме се клели във вярност към евроатлантизма.

А критериите му повеляват от недрата на българската душевност да бъде изтръгнато из корен чувството на разбиране, признателност и уважение към всичко руско. Особено в областта на историята…

Така е, но само ако гледаме на историята като на… изкуство… Лично за мен, пред знанията за миналото има два пътя на развитие. Те да бъдат словесно изкуство, или да бъдат … наука.  А науката, ако е надхвърлила зародишния си фазис, не е изкуство и не търпи политическа или друга целесъобразност.

Тя изисква да се анализират и осветляват различни, нерядко взаимоизключващи се факти и тенденции, или да се изяснява тяхната субординация. Без да се хитрува, че „това” или „онова” не ни било известно… А за Руско-турската война 140 години след подписване на Сан-Стефанския прелиминарен мир (19 февр./3 март 1878 г.) неизвестности не са останали.

Със спекулациите, подчинени на някакво изкуство, нещата не са така - от наивно-емоционалните тиради във вазово-славейковско преклонение към изцяло освободителната роля на Русия до отрицание на каквито и да било благосклонни към българите намерения в духа на захаристояновските и стамболовистки „идеи” за „задунайская губерния”.

При последните напоследък има видимо оживление. И то не е само заради „пустата му мода”. А заради криворазбрания „патриотизъм”, повеляващ да се харесваме на поредните „велики съюзници”, пък и заради „греховете” на руски и български политици и историци, продължаващи да пишат в духа на „братска дружба ни свързва” и да избягват осветляването на „сенчестите” или тъмни страни в българо-руските отношения, особено след 1878 г. А дали „сенките” са дошли от 1877-78 г.?

Какво пречи напр. да се признае, че самодържавна Русия чрез тази война не преследва единствено възстановяване на някаква наша държавност и освобождение на българите от произволите на османлиите? Та тогавашната имперска власт, трудно преживяла Кримската катастрофа /1853-1856 г./, не би могла да таи дружески чувства към „болния човек” от Босфора, най-малкото заради Константинопол, но тя се опасява да заема официална антитурска позиция след кървавите априлски зверства и  робува на остаряла своя стратегия отпреди 10 г.

На царската администрация в Петербург не е безразличен и проблемът за рейтинга на самодържавието, което преди десетилетие и половина премахва крепостничеството и освобождава руските мужици от крепостния  гнет, а в 1876 г., се бави в готовността си да издигне този рейтинг и като политически „освободител” на православни християни на Балканите  - това осмислили ли сме го?… Това са си чисто руски цели, които в някаква степен хармонират със завишеното внимание към започналата Сръбско-турска война.

А централните руски власти дълго време показват дистанциране от все по-надигащото се движение от страна на обществеността в защита конкретно на българите, докато във Великобритания има една по-завишена обществена чувствителност,  достигаща до Камарата на общините (Уйлям Гладстон).

Ще напомним и това, че даже в периода от септември до декември 1876 г. протестното движение срещу плахата протурска политика на кабинета на Дизраели там не заглъхва.

А в Русия  активността на славянските комитети и позицията на руски  мислители и гении като Достоевски, Менделеев, Тургенев, Толстой. И. Репин и  десетки други представители на руската духовност, както и разгръщащата се „отдолу” благотворителност и засилено доброволчество към войната в Сърбия, в унисон с пробългарската настъпателност на някои военни кръгове (Р. А. Фадеев) води към края на септември 1876 г. до плахо приемане на идеята за война за българите, която да решава и българския въпрос след евентуално ново въстание.

Oсновна причина за руската въздържаност в избора на войната като единствено средство за решаване на т.нар. Източен въпрос е - първо, съзнанието за незавършеността на реформите в руската армия, които протичат вече петнадесета година, и  -  второ, опасението, че т.нар. Европейски сили  биха могли да заемат антируска позиция и, както през Кримската война, да застанат срещу Русия.

В средата на октомври 1876 г., а това е три месеца и половина след Райхщадската среща между Александър II и австроунгарския император, руският самодържец е категоричен, че „никакво присъединяване на земи от Турция не влиза в плановете на Русия”, че „за руснаците ползата  се състои в това да се остави ключа за Черно море в ръцете на отслабени хора, които не биха могли да заключат  за Русия този търговски изход и да заплашват нейната безопасност”.

Обаче образуване на Балканите на независима от Турция славянска държава, особено на единна България, не хармонира с интересите на Англия и Австроунгария. И Русия пасува.

Но изведнъж в края на октомври 1876  в реч пред московските съсловия „плахият” Александър II произнася войнствена реч, в която твърди, че неговите и на Европа усилия да се преустановят  ужасите на Балканите не са дали резултат и че оттук нататък той смята да действа срещу Турция сам.

Европейската преса настръхва, защото разбира анонса на царя: без да се отказва от дотогавашното приоритетно действие на дипломацията, Русия оттук нататък ще се готви за война с Турция.

На другия ден следва указ за мобилизация на войските, заповеди за формиране на армии и корпуси, кадрови назначения  в съединенията и щабовете и непосредствено след това - формиране на „Канцелария на гражданското управление в освобождаваните отвъд Дунава земи”  и „Основания за организация на българска войска”. Вече няма никакво съмнение, че се има предвид подготовка за бъдещи военни действия в българските земи на… Турция.

Че Руската империя възнамерява да реанимира позабравената от нея българска държавност подсказват съставът на Канцеларията, както и задачите, които тя си поставя. Началник на тази институция става княз Владимир Ал. Черкаски - бивш московски кмет, със значителен опит в аграрното оземляване на селячеството. В антуража му като близки сътрудници влизат фигури като Сергей Лукиянов, генералите Д. Г. Анучин и М. Домонтович, играли през 1878-79 г. важна роля в живота на Българското княжество.

Редом с тях  по подготовката на нормативните актове за местното и централно управление, по регламентацията на различното конфесионално участие в бъдещата държавна система, като се отчитат бита, нравите, обичаите и традициите в условията на османската власт, работят и българи, добре познати на руските власти - такива като Найден Геров, Тодор Бурмов, проф.Марин Дринов, Тодор Икономов, Христо Стоянов и др.

С други думи из средите на тази Канцелария произлиза голяма част от кадрите на новата българска държавна власт, която малко по-късно ще се установи в управлението на новата държава.

Че всички те са с определено русофилско съзнание не би следвало да буди недоумение, както не би следвало да се удивляваме и че в Пешия почетен конвой, трансформиран през април в Българско опълчение, също се търси симбиоза между руското висше и старше офицерство и българите из средите на младшите офицери, както и от унтерофицерите.

Едва ли би могло през онази епоха да бъде другояче. Русия планира да гради нова българска държава с активното участие на самите българи.

Защо обаче руският самодържец, който дотогава се е пазил от дрънкане на оръжие в полза на българите и е отбягвал да говори за война, като че ли изведнъж в края на октомври, се е стреснал от предупреждението на граф Шувалов, че „българите интересуват англичаните много повече в сравнение с другите славяни и не трябва да се допусне правителството да ги изостави”.

Едва ли ще да е настъпил прелом в душата на самодържеца и от уверенията на ген. Фадеев, че българският народ е повече от всички привързан към Русия. Със сигурност по-болезнено в душата му ще да е отеквала готовността на обикновени руси  да се пишат доброволци в каквито и да било отряди, но да воюват срещу „неверниците мюсюлмани”.

И все пак той е предпочитал да се вслушва в гласа на канцлера А. М. Горчаков, отколкото в този на военния министър ген. Д. А. Милютин, все повече тежнеещ към „българофилите”.

А в края на октомври настъпва преломът. Защото всесилният монарх е разбрал, че във войната с Турция сърбите, макар и да са победени, са спасени от военен разгром, благодарение на неговия ултиматум до Високата порта от 19 октомври.

Руският представител в Константинопол граф Н. П. Игнатиев тогава е предупредил Турция да спре незабавно военните действия срещу сърбите и да сключи примирие до 2 месеца. В противен случай Русия ще скъса дипломатическите отношения и ще отзове своя посланик.

Във време, докато Игнатиев подготвя и активно размишлява върху два проекта за автономия на българските земи, а за държава България никой (освен Бълг. централно благотворително общество в Букурещ) и не мечтае, предвид все по-засилващата се вероятност за международна конференция, инициирана от Лондон, двама български емисари Драган Цанков и Марко Балабанов посещават Лондон, Париж, Рим, Виена и Берлин.

Целта им е да убедят политическите елити в тези столици да подкрепят идеята за автономия. От Берлин двамата заминават за Петербург.

На 11 дек. 1876 г. императорът приема двучленната делегация. Той я посреща прав, като не позволява да му целуват ръка. Когато заговорва за българите, царят се просълзява. Той уверява делегатите, че работата „наскоро ще завърши благополучно”. Заключението му е: „Аз няма да се задоволя този път с голи думи и с голи обещания… Ние ще призовем на наша помощ Бога, ще тръгнем напред и ще изпълним длъжността си”.  След тези думи не е трудно да се досетим какво е имал предвид Александър II.

Трябвало е само руската дипломация да убеди тогавашната добре настроена към българите християнска Европа, че единственият път да се застави  Османската империя да проведе истински реформи  е… войната.

И в това тази дипломация успява. В голяма степен благодарение своенравието и на Турция. Дотогава, до деня на обявяването на войната (12/24 април 1877 г.), светът ще види още Цариградска конференция (дек. 1876 - ян. 1877 г.), Будапещенска конвенция (ян. 1877 г.) и Лондонски протокол на шестте държави (март 1877 г.), даващ морален картбланш на Русия за военна акция срещу Турция.

При това върху фона на нееднократни уверения на руската дипломация, че Империята няма намерение да създава голяма независима държава  и ще воюва най-много до Балкана, и при… аргументация от нейни военни специалисти (ген. Н. Обручев), че успех може да има, само ако Дунавската армия стигне… Константинопол /Истанбул/!

Затова  пред света руският император прокламира: „Война Турции объявлена… Не для завоевания идем мы, а на защиту поруганных и угнетённых братьев наших…”.

Скоро след това обаче откъм мъгливия Албион идва вестта, че формално неутралната Великобритания не одобрява руската военна акция. С мрачен нихилизъм към войната се отнася и Виена.

Оттук и трудностите пред руската дипломация, която като спасителна котва прегръща идеята за ограничени военни действия… до Балкана и обещания да не се стига до Истанбул, а динамиката на войната властно налага да се върви напред.

Това лавиране между желанията на генералитета и потребността да се ограничи враждебността става смисъл и съдържание  на руската външна политика не без знание на царя… Оттук и непоследователността към българската кауза.

Но тя би могла да се оцени реалистично само през призмата на адекватни спрямо тогавашната обстановка исторически критерии.