Йордан Нанчев

“Асен Златаров - това име отдавна е утвърдено в нашата съвременност като един светъл знак. То сплита в себе си възторжената почит и обичта на интелектуална България. То грее като горящо сърце” - изречено от писателя Константин Константинов, това дава повод да се говори и за писателя Асен Златаров.

Първите му литературни опити били разкази на социални теми от времето, когато е бил гимназист. Останали са ненапечатани и ръкописите не се пазят. Първата си книга -стихотворната сбирка “Според настроението” издава през 1905 година.

„Можете да пишете, че стиховете бяха слаби и скоро се разкаях, дето ги издадох”- отбелязва той в една анкета по-късно.

Освен, че пише и издава ранните си стихове, през първото десетилетие на отминалия век Златаров и чете като особен интерес и предпочитания проявява към френските романисти, поети и философи - Емил Зола, Анатол Франс, Анри Барбюс, Ромен Ролан, Виктор Юго…

От немската класика високо цени Хайне и Гьоте. С неподправен младежки ентусиазъм споделя възторга си от „Потъналата камбана” на Герхард Хауптман.

Не по-малко въздействие са му оказвали и класиците на руската литература - Лев Толстой, Пушкин, Лермонтов, Гогол, Некрасов, Достоевски, Тургенев. Особено го впечатлява и „На дъното” от Горки със социалните си прозрения.

Интересен факт от биографията на Асен Златаров като писател е срещата му с Нобеловия лауреат за литература, индиеца Рабиндранат Тагор, с когото си разменят автографи.

Разбира се няма как да не се спомене и за влиянието, което Златаров изпитва още като юноша, четейки творчеството на Ботев и Вазов, на Алеко Константинов, Антон Страшимиров, Стоян Михайловски, Пенчо Славейков и особено на Яворов, пред когото искрено се прекланя.

Следва да се отбележат и многобройните колегиални контакти и приятелства на Асен Златаров със съвременните му български писатели - Николай Райнов и Николай Лилиев, Пейо Яворов, Йордан Йовков, Тодор Влайков, Кирил Христов, Петко Росен, Чавдар Мутафов и Фани Попова-Мутафова, Константин Гълъбов, Д.Б.Митов и Калина Малина, Михаил Кремен и пр.

Шедьоврите на българската литература Златаров разглежда като скромна част от достоянията на световната словесност и е убеден, че интелектуалният обмен не познава граници и митнически тарифи, че неговото главно предназначение е взаимното обогатяване на културите и духовността.

„Не е писател този, който не вижда и не описва в творбите си жаждата за правда, за добруване, за обич в сърцата на своите читатели”-заявява той. И още - „писателят трябва да жадува трайно име: малка звезда да бъде, но да си има определено място на небето на духа и там да стои, за да го знаят и ценят”.

Висока култура на речта - писмена и устна - това е още една от проявите на бележития майстор на словото Асен Златаров. Многобройни са изказванията му за нашия език, за безграничните му възможности, за неизчерпаемите му изрази и форми. През целия си живот Златаров усъвършенства своя език с ясното съзнание, че той е най-скъпоценното достояние на българина.

Минава повече от десетилетие след първата му сбирка, преди да издаде още две свои художествени творби - поемите в проза “Цветя за него” и “Песен за нея”- и двете с марката на авторитетното книгоиздателство “Александър Паскалев”, и двете подписани с псевдоним - Аура.

Тези „лирични импресии със специфично съдържание и своеобразна литературна разработка”, както ги наричат някои от изследователите на творчеството му, предизвикват интерес, но и много спорове. С обобщения идеализиран образ на мъжа и неговата сърдечна избраница, в тях авторът прави задълбочен опит да вникне в сложния душевен мир на влюбения, породен от тежки разочарования и самотно страдание, вдъхновен от светли копнежи и вълшебни блянове.

В края на 20-те години “Песен за нея” е преведена на чешки език с предговор от проф. К. Гълъбов. Това е първата българска книга там в следвоенните години и представя по достойнство българската литература.

На 1 февруари 1920 година Асен Златаров е приет за редовен член на Съюза на българските писатели. Две години по-късно той вече е и в Управителния съвет. През 1926 година е сред основателите на българския ПЕН клуб.

След “Цветя за него” и “Песен за нея”, които са поетично и образно стилизирана проза, иде ред и на другата все така уникална книга - “В града на любовта” - която пък е много по-близо до белетристиката, отколкото до поезията, въпреки емоционалния си слог и своето богатство от естетически внушения.

Романът е написан след командировка в Париж през 1926 година..В основата на сюжета е красивата любов на двама българи - Бистра и Боян - на фона на космополитния град, сред декора на неговото културно-историческо и архитектурно богатство.

Интерес представляват и пътеписите на Златаров,. През 1933 година той е поканен от Българското добруджанско просветно дружество в Южна Добруджа, която тогава все още е в пределите на Румъния. Изнася сказки в Добрич и Балчик, а след завръщаенето си в София публикува пътеписа „В Добруджа”.

След гостуването си с група студенти в Югославия през 1935 година описва и впечатленията си от тази страна. Пътеписът му „В Испания” пък е сътворен след двуседмичното пътуване и престоя в Мадрид от 4 до 11 април 1934 година като делегат на Световния конгрес на химиците.

Струва си да да бъде специално отбелязана и книгата му „Трагедията на Яворов”(1925), в която описва последната година от живота на поета, своите срещи и разговори с него и решително отхвърля клеветата по негов адрес,защитава паметта му от несправедливите обвинения.

В най-популярната, най-шумно изтъкваната доскоро творба на проф.Златаров - „В страната на съветите” той описва главно постиженията в просветното дело и в научната област на Съветска Русия, които са неоспорими и от днешна гледна точка, особено що се отнася до определени техни насоки.

Но неговата съвест на почтен човек и учен не му позволява да отмине и негативните страни на онова, което го е впечатлило. Може би затова той не написва и обещаната втора част, която предварително е обявил, че ще съдържа “Политическото устройство и обществен живот на Съветите. Проблемата за селото. Националният проблем и СССР”.

Вместо нея той пише “Диктатура или демокрация” - последната си книга. Още като младеж Златаров е преминал един етап в своето идеологическо съзряване - този на анархизма и изцяло е приел за свое верую идеите на социализма.

В Женева той среща Жан Жорес, от когото се учи на ораторско майсторство, на обич към истината и труда, на борба за добруването на хората, на които вече е посветил себе си и своите усилия като учен, творец и общественик.

Стремежът към знание очевидно е една от определящите характеристики на личността на проф. Асен Златаров.

Когато един учен като него е овладял почти всичко известно в своята област на знания, той съвсем естествено се стреми да премине и границата на неизвестното и недостигнатото. Така всеотдайно и системно, а в същото време и съвсем естествено, с помощта на волята и въображението се стига и до непознатите ценности, до научните открития, до истините в живота и в литературата и в крайна сметка до щастието, венеца на всичките ни земни усилия и успехи. Колкото и условни и нетрайни да са те понякога!

Златаров знае, че съвършеният човек - постигнатият човек е този, който съзерцава истината, правдата, доброто и красотата и който твори тези ценности. Този е пътят на гения. Мнозина стигат тоя път, някои тръгват, но малцина са, които го следват цял живот, защото у малцина той е неподатлив на преходните съблазни.

Малцина наистина притежават тези редки качества и тази сила на таланта и на одухотвореността. Затова именно в цялата история на човечеството са много малко тези личности с творчески дух и непреклонен характер, които се жертват за по-доброто бъдеще на другите и които биха могли да бъдат наречени „апостоли на истината, на правдата, на красотата и на доброто”.

Един от тях е българинът Асен Златаров.

Този устрем към истината и красотата, тази воля за добротворство е отличителна черта на Златаровия дух, който обединява в себе си единството във всичко, неделимия си копнеж към съвършенство и в природата, и в живота на обществото.

Тази мирогледна идея е заложена в него като резултат от лабораторната работа на учения, от мечтателната природа на поета и от непримиримостта на гражданина. Тя пронизва душата му като исконна мъдрост и бурна екзалтация и е насочена към усъвършенстването на човека и на света като цяло.

Обичта към хората и стремежът да им служи е в същността на неговата природа и на мирогледа му. Все в този дух той открива и разобличава всеки и всичко, което е несъвместимо с тях и в науката, и в политиката, и в изкуството.

Златаров е против изкуствено натрапения възглед, че „само юристи, само политико-икономисти и статистици са призвани за обществени и държавни водачи”. И възторжено цитира министър-председателя на Обединеното кралство Джеймс Рамзей Макдоналд, според когото „Няма добро без поезия. Политикът без поезия е празен, злополучен, водещ към гибел.”.

Златаров е твърдо убеден в това и не се бои да отстоява своето убеждение: „Липсва ни поезия не в стиховете или в художествената проза - там, за щастие, отвреме-навреме я имаме - липсва тя в политиците ни. Затова нашият обществен и политически живот е така суров и плитък”.

Бляскав публицист, засегнал в статиите си най-актуалните научни, литературни, социални, морални и философски проблеми, той се извисява над всички със своя граждански и човешки облик, с независимостта на своя дух и с благородството на чувствата си. Той е един от малкото наистина достойни радетели на социалната правда и на културния възход у нас.

Вече стана дума за публичните му усилия в подкрепа на Яворов и за неговата посмъртна реабилитация. Не по-маловажна е и ролята на Златаров за отдаване заслужена почит на невинно прокудения Пенчо Славейков при пренасянето на костите му от Италия.

На 22 юни 1921 година при препогребването на родна земя на пренесените от Италия тленни останки на Пенчо Славейков Асен Златаров произнася забележително слово, в което припомня заслугите му и в обичайния си стил акцентира на пороците и нелицеприятните причини, довели до смъртта и досегашната забрава, до неразбирането на мисията и творчеството на поета от страна на силните на деня.

Непременно трябва да бъде отбелязана и речта на Златаров в Народиня театър при честване на шестдесетгодишнината на Антон Страшимиров, която е наистина знаменателна, „с историческо значение”!

Според биографа му проф. Йордан Чолаков тя би трябвало да бъде изучавана в училище наред с публицистиката на Ботев и Христо Смирненски като изява на политическо пророчество, на учудваща смелост и неудържима вътрешна потребност да се каже истината без прикритост и уговорки.

В тази реч Златаров сякаш изрича на глас „цялото свое верую, веруюто на нашата прогресивна творческа интелигенция. Реч-програма за служба на народа…

Асен Златаров живя, работи и се бори в бурна епоха от най-новата българска история. Преминал през жаравата на три войни, той става непоколебим борец за мир, демокрация и хуманизъм и още през 1915 година се присъединява с подписа си към антивоенния протест, изпратен на цар Фердинанд от повече от сто български интелектуалци, сред които Иван Шишманов, Иван Вазов, Александър Балан, Кръстьо Кръстев, Беньо Цонев и много други.

През 1920 година приветства големите френски писатели-пацифисти Ромен Ролан, Анатол Франс и Анри Барбюс, организатори на групата „Кларте” за борба на хората на духа от цял свят срещу насилието и войната.

С възхищение отбелязва, че тяхната инициатива за интернационализиране на творческия дух в усилията за мир е подкрепена от Георг Брандес, Рабиндранат Тагор, Бърнард Шоу, Елен Кей, Херман Хесе, Стефан Цвайг, Хайнрих Ман, Селма Лагерльоф, Бенедито Кроче, Бертран Ръсел, Ъптон Синклер и други световно известни интелектуалци.

Когато Хитлер брутално и круто се опълчва срещу социалния прогрес в Европа и открива пътя към Втората световна война, Асен Златаров нарича действията на неговите последователи „поход на варварите” и открито заклеймява националсоциализма.

В началото на 30-те години, заедно с Екатерина Каравелова, Антон Страшимиров, Петко Стайнов и др., той става основател на Комитет за защита на евреите.

На 1 септември 1934 година в София е учредено Българо-съветско дружество за културно, стопанско и политическо опознаване на двете страни. Асен Златаров е между основателите му и става председател на научната секция.

Не следва да се отминава и друга достойна публична проява на проф. Златаров, неговата ясна гражданска позиция в защита паметта на оклеветения от завистниците си и едва ли не съзнателно принуден да посегне на живота си нежен лирик и фин човек, събрат по призвание и вътрешна нагласа Ник. Вас. Ракитин.

Не по-малко гневно и разобличително е и словото на Златаров пред ковчега на застреляния в центъра на София млад и надежден литературен критик и публицист Васил Пундев, поредната жертва от мартиролога на достойните и ярки интелектуалци, покосени от проклятието на българските братоубийства.

Проф.д-р Асен Златаров живя и умря като борец за социална правда, като учен работил за бъдещето на своя народ, като писател, амбицията на който винаги е била да изразява народната свяст и мъка.

Именно затова българският народ му дължи толкова много, макар че потънал във вечните битки и тревоги на трудното си ежедневие, едва ли някога ще бъде в състояние да го осъзае напълно.

Златаровата воля за истина и социална справедливост, неговата духовно извисена обществена активност са наистина необичайни и недостижими. От съчетаването на тая негова непреклонна воля за добротворство, от чувството му за дълг, от лиричната нежност на сърцето, от дълбочината на ума и от широтата на знанията му по чуден начин у него се поражда „най-скъпата сплав на живота: прометеевското начало, което единствено води до жизнеутвърждение и прави, въпреки всичко, живота желан и ценен”.

Животът и примерът на Асен Златаров и неговото дело са на всички ни. Той е на всички българи, които като него се стремят да мислят и да живеят честно. И им е нужен като опора и вдъхновение -както през годините, в които е живял, така и по-късно и особено днес, когато България, вместо да се развива, се връща към своето минало.

И то нетолкова към доброто уви, колкото към всичко онова, срещу което зовеше и от което страдаше човекът и гражданинът Асен Златаров.

Като в някакво странно и необяснимо вълшебство, колкото повече се отдалечаваме от онова време или самонадеяно се опитваме да го загърбим, неговата личност и словото му се прераждат и възраждат все по-истински и все така съвременни, актуални…