Димитър Хаджитодоров

Някой припряно се катери по стръмната пътека. Краката, в изтъркани опинци, подскачат от камък на камък.
- Дядо, дядо! - вика задъхано момчешки глас. - Ивайло се е завърнал!
Дядо Петър, пастир при манастира в Парория, се е опрял на гегата и като че не чува. Едва когато внукът се изправя пред него, той пита сдържано:
- Как разбра?
- Казаха преселниците, които купиха сирене. Водел войска - българи и гърци - и пердашили османците. Лагерът му бил край морето и онези не смеели да преминават…
- А хората защо не седят по домовете си, ами са тръгнали на север, към големите градове?
- Не помислих - вдига рамене внукът. - Не говорихме за това…
- И да си питал, кой ще признае, че бяга от напаст. Иска им се да бъдат спряни разбойниците, но управниците не ги е грижа.
- Ами ако е истина? - пита момчето, малко разколебано. - Защо да измислят?…
- Кой знае какъв е тоя Ивайло? - клати глава дядото. - Онзи, които стана цар, живя преди петнадесетина лета. Тогава и аз бях по-млад… Сега някой лъже… Ивайло събирал простолюдието… ден до пладне…
Старият млъква и оглежда стадото. Внукът, навел глава, не казва нищо. Ала в мислите му се върти името на храбреца, опълчил се срещу нашествениците, така както очакват това от своите владетели хората по градове и села.

* * *

Вечерта, на залостена врата, дядо пийва две - три глътки ракия от павурчето и си спомня как попаднал в армията на Ивайло. Селата пропищели от татарски набези, на хората им дошло до гуша и те грабнали кой каквото може, да защитят домовете си. Тогава се появил вождът, който стреснал нападателите и ги прогонил отвъд Дунава. Царските люде го обявили за бунтовник. Разпространявали мълвата за него, че бил от нисък произход, негоден да управлява. Наричали го свинар и с други обидни прозвища. Но когато армията им се срещнала с дружините на селяните, Ивайло излязъл победител. Войниците преминали на негова страна и го провъзгласили за цар. Ромеите решили да се възползват от междуособицата, но понесли страшни поражения. Те изпратили три армии в България, но нито една не стигнала до Търнов. Враговете му видели, че не могат да надделеят със сила и започнали да кроят заговори зад гърба му. Ивайло прозрял истината, но доста от другарите му паднали в битките и малко останали тези, които го подкрепяли. Той напуснал столицата, за да събере сили и пропаднал без вест. Плъзнали слухове, че е убит от татарите, но хората не вярвали и още го чакат…
- Защо не е царувал по-дълго време? - пита някак неразбрал Петърчо.
- Защото и властта има свои неуредици. Лукавият изкушавал Господа Иисуса Христа и му обещавал, че ако му се поклони, ще го постави да управлява целия свят… Сигурно заради това владетелите воюват помежду си и им се иска да притежават повече земя и народи… Ние сме далеч от много новини, но понякога може да е и за хубаво…
Свит в кожухчето, Петърчо слуша тихия разказ. Чувал е и друг път тази история, ала сега нещата са по-сериозни.
Дядо Петър говори спокойно, но от време на време мръщи очи и навежда глава. Срам го е пред внука му, но сълзите непослушно се търкалят по бузите… А какъв мъжага беше….

* * *

Следващият ден, призори, събират голям багаж. Подреждат кожи за преработка, изваждат от хранилището запечатани делви със сирене, затварят два меха с мляко. Преди пладне се появява тежка каруца с биволи, в която товарят имуществото. Помагат им мъже, изпратени от манастира. Петърчо тръгва с тях, за да придружи пратката и два - три дни да поучи малко четмо и писмо при монасите. Вълкан, любимото куче на момчето, обикаля наоколо и следва каруцата.
Пътуват бавно, по неравна просека, осеяна с камъни и изрита от дъждовете. В манастира влизат по залез и послушникът, който ги посреща, посочва на малкия Петър стаята на учениците, където нощуват още няколко деца. Те се познават от предните уроци, говорят за разни неща, но никой не е чувал за Ивайло. Петър разказва за смелия българин и всички слушат мълчаливи в тъмното. Заспиват късно, но Петър не може да се успокои. В главата му се върти мисълта, че Ивайло се е завърнал. И някакво желание тревожи съня му.
Пропяват трети петли и Петър се изправя тихо. Сънят отлита от очите му. Той взима торбичката с хляба и на пръсти се измъква през вратата. Вълкан го чака бодър и върти опашка.
Петър познава мястото и пристъпва сигурно в мрака. Тих шум зад гърба му го спира. Разнася се сподавен шепот:
- И аз идвам!…
Това е Марин, чиито баща пасе стадо от другата страна на реката. И той има куче.
Групичката изчезва тихо в тъмната гора.

* * *

Хората, израсли в планината, я чувстват като свои дом и не се боят да вървят из нея в мрака, когато са придружени от верни помощници.
При изгрев слънце двете момчета са далеч от обителта. Утринната влага обгръща с леко було дърветата, но изчезва неусетно. Тръпнещата прохлада бавно преминава. Когато светлината се усилва, се обаждат и птичи гласове.
Двамата спътници крачат уверено, като мъже, сигурни в намеренията си. Кучетата тичат наоколо и ту се появяват, ту изчезват от пътеката.
Преди пладне излизат на по-широк път, който води на юг. Момчетата не знаят кога ще преминат гората, но тръгват по него. От време на време почиват и, освен парче хляб, изяждат и малко къпини или ягоди, намерени на някоя поляна. След пладне гората като че оредява, но още не се вижда края й.
Залезът неусетно приближава и те оглеждат къде може да нощуват. Не за първи път лягат на открито, но сега трябва да са по-внимателни. Спират край някаква долчинка, където ще бъдат на завет и изведнъж надушват дъха на дим. Кучетата тихо изръмжават и изглежда са нащрек.
Групичката се промъква предпазливо в здрача. Мирисът на пушек става по-силен. Най-после виждат малко сияние. Край неголямо огнище седят трима мъже, брадясали и с буйни коси. Мечовете им се търкалят край тях. Лицата им не се различават ясно в мрака. Стоят спокойно край огъня, без да мислят, че някой ще ги забележи. Мястото е уединено и пламъците не се виждат отдалеч.
Марин пошушва тихо.
- Сигурно са разбойници…
Мъжете говорят нещо сподавено, тонът им е угрижен, но не е ясно за какво става дума. Внимателно, без прошумяване, момчетата се промъкват по-близо. Сега вече разговорът се чува добре.
- Хитър е ромеецът!… - казва този, който седи насреща.
- Имал е сгода, че царицата, някогашната жена на Ивайло, била под ръка. Тя не признала нашия водач за свой мъж…
- Нагласена работа!.. Императорът го покани уж за преговори срещу агарянците, но направи, което му е най-изгодно!- промърморва възмутен един, които е с гръб.
- Можем ли да го освободим? - вдига рамене онзи насреща. - Яки са стените на Цариград. Три реда укрепления…
- Кой знае дали ще излезе на бял свят? Ако вече не са направили пакостта, сигурно до живот ще гние в тъмницата…
- Каква тъмница!? - не издържа повече Петър.
Мъжете подскачат и посягат към оръжието, кучетата лайват, но след минута всички отпускат ръце.
- Какво правите тук, момчета?! - пита учудено единият.
- Горане! - подвиква друг. - Да не си заспал на поста?
От тъмното се появява мъж с лък.
- Не зная от къде са минали… - казва смутен той.
- Гората е широка, няма врати. Може да минат откъдето искат… - маха с ръка другарят му насреща.
- Пазех към пътя! - оправдава се Горан. - А тези…
Мъжете се размърдват и момчетата сядат край огъня. Топлината на пламъците ги лъхва приятно. Зад тях, без звук, лягат кучетата.
Мъжът насреща се казва Васил. Той се вглежда все още с изумление в лицата им и пита:
- Тръгнали сте да видите Ивайло, така ли?
- Дядо е воювал с Ивайло. - отговаря Петър. - Били са ромеите и татари!
- Тъй е било. - клати глава Васил. - Само че владетелите от край време се страхуват, чуят ли за Ивайло и гледат да му скроят някоя пакост…
- Хора минаваха край нас и казаха, че Ивайло спрял османлиите! - продължава Петър.
- Не само че ги спря, но ги и подгони на отсрещния бряг, за срам на царската войска! - съобщава гордо Васил.

* * *

Сутринта мъжете събират набързо багажа. Няма кой знае какво да се тъкми. Нарамват оръжието и торбички с хляб и се отправят към пътя.
Васил спира поглед на Петър.
- Станьо търси бойци в Парория - казва той. - Ще дойдеш ли?
Петър се замисля за миг. Би било хубаво, но…
- Да видя първо дядо, пък после…
- Отивай при стария - клати глава Васил - Бог да ти помага!
И те си стискат ръце.
Момчетата крачат малко унило назад по пътеката.
„Няма го Ивайло!” - звучат в ушите им тежките думи на Васил. - Пъхнаха го в тъмница, от страх да не пламне въстание…
Няма го Ивайло…. Тягостната вест ги преследва до манастира, където вече са забелязали отсъствието им.
И изведнъж, преди да преминат тежката порта, им хрумва щастлива мисъл. Ивайло е бил в по-страшни беди и се завърна. Няма да го уплаши и тъмницата! Той пак ще дойде, за да довърши започнатото… А те ще събират сили и ще се учат да воюват, за да се явят при първия повик…

* * *

Дядо Петър се вглежда във внука си, като че да не го е виждал отдавна, но не казва дума. Нещо е станало с момчето и то само за неделя сякаш е пораснало. Двамата работят и мълчат, мълчат и работят. Говорят само за най-важното, да не пропуснат някоя грижа по добитъка. Повече не споменават за Ивайло…