ВТОРАТА ВЪЛНА

Виктория Забуковец

(откъс)

На 5 септември 1949 г. отношението на австралийците към имигрантите се промени. Отначало пресата наричаше новодошлите „чужденци”. След пристигането на специално избрания първи контингент от млади мигранти, повечето от които бяха от прибалтийските държави, пресата започна да ги нарича „балтийците”. През септември 1949 г. в официалната кореспонденция думата „балтийци” бе заместена от термина „новите австралийци”. По-големите вестници също бяха получили съответните инструкции.
Терминът беше хубав - добронамерен, грижовен и всеобхватен. Но само няколко години по-късно вследствие на тази дефиниция възникна нов проблем. Колко дълго някой остава „нов австралиец”? Десет години? Двадесет? През целия си живот? Дали тази дефиниция завинаги изключва възможността един „нов австралиец” да стане просто „австралиец”?
На 8 септември 1949 г. пред Камарата на представителите в Канбера министърът на имиграцията Артър Калуел приключи първия си доклад за имиграцията по начин, който може да бъде описан като Прекрасното Видение: „Няма смисъл да говорим за блестящото бъдеще на която и да е слабо населена територия. Една нация не се състои от почвата, дърветата, местните животни и пейзажи, колкото и да са красиви. Тя се състои от човешки същества, впрегнали заедно усилията си да подобрят живота, който водят, и да увеличат възможностите пред своите деца и децата на техните деца…
Онова, от което Австралия се нуждае и трябва да има, при това колкото е възможно по-бързо, е изобилно, амбициозно и будно население, развиващо не само ресурсите на земята, но и всяка идея, която може да роди плодотворният ум на човечеството. Нашите огромни градове трябва да бъдат не само бълващи дим паметници на индустрията, но и дом на литературата и изкуствата, на театъра и чистата наука.
Нашите решителни предци са създали тази държава с истинска преданост към демократичните идеали, а новите поколения, които ще я вземат от нас, трябва да открият в нейните широки хоризонти много повече просперитет и материален комфорт; трябва да осъзнаят себе си като част от велика и развиваща се нация, кипяща от идеи и предлагаща всякакви интелектуални и духовни възможности на своята пламенна и талантлива младеж. Подобно развитие зависи абсолютно и във висша степен от планирания растеж на населението, ето защо нищо не би могло да ми достави по-голямо удоволствие от това да докладвам за големия и забележителен успех на нашата имиграционна програма и за още по-блестящото бъдеще в годините занапред.”
И проправителствените, и опозиционните членове на Парламента приеха доклада със задоволство. В крайна сметка по онова време имаше обща двупартийна политика по имиграцията и нямаше причина опозицията да критикува или напада доклада, което в друг случай би направила, за да отбележи точки в борбата си срещу правителството.

* * *

Смрачаваше се. Небето заблестя във виолетово, озарено от слънцето, което потъваше зад хоризонта. Пустинята наоколо, така неприветлива и явно непривлекателна през деня, придоби сюрреалистична красота сред отблясъците на настъпващия здрач. Под играта на светлината и сенките миниатюрните пустинни хълмове и трапчинките между тях изглеждаха като морски вълни. Вятърът бе спрял. Не помръдваше нито стръкче от острата пустинна трева. Възцари се дълбока тишина.
Тишината на този обширен пейзаж напомни на Драги за една друга тишина -онази сред покритите със сняг полета на Померания по време на 55-дневния преход през онзи ужасен януари на 1945 г. Пясъчната пустиня, която го заобикаляше сега, му напомни за снежната пустиня от онова време.
По време на онзи зимен поход в германския север той бе решил, че никога повече няма да се завърне вкъщи. Противоречието между двете песни, които тогава беше чул, символизираше настъпващия в родината му конфликт и му бе помогнало да вземе решение. Обзелото го чувство на тъга отново се изля в песен. Баритонът на Драги разчупи тишината над пустинята в Южна Австралия:

Tamo daleko, daleko kraj mora,
Tamo je selo moje, tamo je ljubav moja.

Витас и Хейно вече знаеха какво означава тази песен:

„Далече, далече, близо до морето,
са моят дом и моята любов.”

Постепенно всички славяни запяха, а онези с неславянски произход пригласяха на мелодията.
Тъгата за дома бе стиснала всекиго със силата на физическа болка. Сърцето бе стегнато като във възел, в гърлото се надигаше буца, в очите - сълзи. За щастие падна мрак и никой не виждаше сълзите. Всеки от тези мъже мислеше, че е единственият засегнат и бе благодарен на булото на нощта.
От самото начало песните - традиционните песни, които са в сърцето на всяка култура, държаха заедно подвластните на същата тази култура мъже. Музиката беше магнитът, който свързваше отделните хора в групи, за да пеят заедно. Когато някой се присъединеше към песента на другите, останалите знаеха, че е като тях. Това не беше масовото пеене, широко експлоатирано от търсещите власт, а спонтанен изблик на пеене на хора, които като деца са били приспивани с едни и същи люлчини песни. Първите приспивни песни са мощни отпечатъци на идентичност. Мелодиите, научени сред любящото семейство и грижовната общност, никога не напускат подсъзнанието на отделния човек. Песните, научени насила с цел емоционално надъхване в услуга на нечия власт, съзнателно се забравят, или ако се помнят, са обект на подигравка години наред.
Когато по различни празнични поводи новите австралийци се събираха на семейна вечеря или приятелски си ходеха на гости, накрая те винаги пееха заедно. Скромните им домове скоро станаха твърде малки за събиранията на много хора и във всяка група, независимо една от друга, край вечерната маса с приятели се зароди идеята за създаване на етнически клубове. Започнаха да обикалят съдове за дарения.
Повечето клубове водят началото си от парче земя и подобна на колиба постройка в дъното. С течение на времето в предната част на парцела щяха да се появят внушителни сгради. Съвсем естествено, като продължение на първоначалната концепция, тези първи етнически структури през годините бяха последвани от църкви, библиотеки, училища, дори паметници и музеи. Сред различните етнически общности се появиха хорове, танцови състави, кръжоци за дискусии, занаятчийски сдружения и дружества за изящни изкуства. Организираните за всички членове на тези общности дейности и тържества постепенно приглушиха болката от носталгията и се превърнаха в ценност.
Когато в Австралия дойдоха първите източноевропейци, никой не бе предвидил, нито планирал подобно развитие. Всъщност, много от новодошлите възнамеряваха да се претопят в новата си родина и да забравят болезненото си минало. От своя страна, правителството също смяташе, че ще има пълна асимилация и не насърчаваше различията. Но нещата не се случиха нито според очакванията на правителството, нито според тези на мигрантите. Културата, с която всеки бе дошъл, не е дреха, от която можеш да се отървеш по своя воля. Запознатите с историята са наясно, че вековете на културно потисничество не са дали резултат никъде по света. Напротив. Противопоставянето и репресиите само са стимулирали запазването на културата.
Цялата същност и начин на живот на отделния човек са отражение на културата, която го е възпитала. Начинът, по който човек мисли, по който възприема красотата, живота или дори която и да е случка, е изграден под влияние на отношенията и ценностите, усвоени през ранното детство. Източноевропейците, дошли в Австралия индивидуално или семейно, на този етап от своя живот откриха себе си като членове на общности. Културните връзки ги държаха заедно, понякога дори срещу собствените им рационални решения да не се чувстват обвързани.
С течение на времето опитите им от онези първи години да завържат трайни приятелски връзки със „старите” австралийци, пропаднаха. Връзките с местната общност от 40-те и 50-те години бяха стимулиращи, но повърхностни и ограничени до приятелско питие в бара и бъбрене до задната ограда. Новите австралийци рядко биваха канени в австралийски домове. Хората години наред живееха врата до врата, без да надскочат времето като тема за разговор.
За високообразованите между новодошлите наемането им на работни места с нисък статус водеше до ефективното им откъсване от професионални и социални контакти с местното общество. В изолацията си, те трябваше да се принизят далеч под своите културни постижения и така биваха привлечени от етническите общности, където социалният им статус си оставаше непроменен, без значение какво работеха в момента. В собствената им общност към тези хора често се обръщаха с някогашните им звания, което действаше като балсам на пресните рани върху нараненото им самочувствие, нанесени от обществото домакин.
След края на корейската война през 1953 г., много източноевропейци осъзнаха, че никога няма да се завърнат в родните си страни. Това болезнено разбиране съвпадна с още едно наблюдение - че ако не положат огромни усилия като родители, техните малки деца ще знаят само английски и най-ценната част от тяхното културно наследство - майчиният език, ще се изгуби.
Така някои общности, особено онези, които разполагаха с изобилие от човешки ресурси, в един момент се задействаха и създадоха свои етнически училища. Повечето от децата израснаха като двуезични с двойна културна ориентация. Общностите, които се задействаха години по-късно или не разполагаха със способни доброволци, желаещи да преподават, с течение на времето загубиха билингвизма си. Загубен бе ценен културен източник. Години по-късно това доведе до трагични резултати, когато родители, баби и дядовци не бяха в състояние да общуват със своите деца и внуци. Пропастта между поколенията стана още по-страшна заради езиковите и културните различия.

* * *

Тази неделя Станко и Катя имаха тържество за освещаване на новия си дом. Двамата бяха взели заем от една осигурителна компания и бяха построили красивата си, модерна къща, със собствените си ръце, както и с помощта на двама свои приятели занаятчии - водопроводчик и електротехник. Те не взеха пари на Станко, тъй като той самият им бе помогнал в строителството на техните собствени къщи.
Навсякъде из Австралия благодарение на подобно приятелско сътрудничество никнеха безброй къщи. Хората даваха труда си и в замяна също получаваха труд. Недостигът на жилища през 40-те и 50-те, както и не твърде приятелския прием, с който новодошлите се сблъскваха, когато се опитваха да наемат място за живеене, принуди хората през първите от една до три години да се настаняват във временни жилища като гаражи или бараки. И мъжете, и жените работеха здраво и трупаха средства; така стана възможно да планират собствен дом. Като вършеха по-голямата част от работата сами и разчитаха на приятелската мрежа от специалисти, които бяха се квалифицирали тук, за да придобият необходимия лиценз, много от мигрантите си построиха домове, за които им бяха необходими само малки заеми от финансовите институции. Би било справедливо да кажем, че следващите поколения от мигранти не проявиха същата гъвкавост и изобретателност, а причините за това са интересна тема за разсъждения.
Къщите бяха построени, градините разцъфтяха и това предизвика завистта на някои от местните, които възнегодуваха срещу относително бързия прогрес на новите австралийци.
- В петък чух две жени в трамвая, - разказа Катя - които ни бяха много ядосани, че сме успели да се сдобием със собствени домове. Едната от тях каза: „Не знам откъде идват парите на новите австралийци! Аз чакам вече двадесет години, за да си купя дом, а те идват и за 4-5 години се сдобиват с къща. Не е честно!” Другата жена отговори: „Регистрирани сме вече четири години в служба „Жилищно настаняване” и мисля, че не е честно те да имат дом преди нас!” Направо трябваше да си прехапя езика, за да не отговоря на тази жена. Искаше ми се да й кажа, че ние сме работили упорито и не сме ходили в кръчмата, а Станко сам си беше определил дажба от една бира седмично; никой от нас не пуши и не ходил да залага по състезания. Справяли сме се без много неща, които другите хора смятат за даденост… Но си замълчах, не исках да предизвикам кавга.
- Няма смисъл да спорим с тях. Те не желаят да разберат, а това ще ги подтикне към болезнен самоанализ. По-лесно им е да си представят, че сме се сдобили с парите си по някакъв незаконен начин - коментира Станко.
- Първите заселници са се трудили здраво, а хората, които сега се оплакват, не са от тяхното поколение - каза Веска. - Всяка държава и всяко начинание си имат своите основатели, консолидатори и разсипници.
- Вече забелязвам началото на този процес - сподели Катя. - Някои от приятелките ми прекалено много глезят децата си. Свръхкомпенсират малчуганите си заради собственото си тежко детство в миналото. Ще бъде интересно да видим последиците.
- Е, към средата на 60-те ще започнем да наблюдаваме резултатите - заключи Станко.
На вратата се почука. На предната веранда беше застанал Станковият съсед Томислав, придружен от висок млад мъж, тъмнокос и хубав, който бе представен като Душан, приятел от детинство.
- Добре дошли! - каза Станко на двамата си нови гости.
Томислав беше висок, слаб и изпит. На бледото му лице бе изписана изключителна умора, а под очите му имаше тъмни кръгове.
Станко заведе двамата в дневната и ги представи на събралата се компания.
- Господи, Томислав! Съсед си ми, а не спираш дори за да разменим по няколко думи. Или се връщаш от обиколката си за разнос на мляко, или отиваш на работа в завода.
- Когато имам свободно време се опитвам да поспя или да си почина. Разнасянето на млякото е от полунощ до 7.00 сутринта, а в 7.15 отивам на работа в завода. Когато съм втора смяна работа от 4 следобед до полунощ, а после веднага отивам да разнасям мляко. Разполагам само със седем часа за сън, почивка, къпане, хранене и разговори със семейството си - обясни Томислав. - В края на обиколката за разнос на мляко обикновено вече съм полузаспал и трябва да се ощипя, за да остана буден.
- Защо си причиняваш това, приятелю?
- Искам да завърша обучението си по право, което започнах в университета в Загреб по време на кратката частична независимост на Хърватия през войната. Имам да издържам жена и деца, да изплащам къща и искам да събера малко средства, за да мога да работя само на едно място, докато уча.
Станко кимна:
- Разбирам те, стига през това време да не съсипеш здравето си.
- Е, в някаква степен ти-знаеш-кой вече го направи - тъжно се усмихна Томислав. - Здравето ми е и главната причина да не искам да остана работник през целия си живот. Влошено е и с остаряването ще става все по-зле, а като адвокат ще мога да боледувам сред известен комфорт - пошегува се той с леко ироничен глас.
- Така е. Ти беше политзатворник, после беше мобилизиран в дисциплинарен батальон, всеизвестен с третирането на специално повиканите момчета като теб.
- Много от колегите ми измряха след мъченията там и никой от нас не мина през това изпитание без здравето му да се разклати. През 1956 г. излязох от затвора, напуснах Загреб и отидох за кратко при роднини в Унгария. Когато преди две години, през 1956 г., Съветите брутално смазаха унгарската революция, последвах онези 200 000 унгарци, които избягаха в Австрия. Там срещнах съпругата си и се ожених. Останалото е история.
Веска внимателно слушаше разказа на Томислав. Съвсем неволно, само като слушаше другите в приятелски компании, тя се бе запознала със стотици следвоенни съдби. В известен смисъл устната традиция от предишни времена все още бе жива. Беше забелязала, че източноевропейците не обичат да си губят времето с празни приказки, но често обсъждат исторически факти. Животът им се беше преплел с историческите събития и за тях историята, към която те проявяваха силен и траен интерес, не бе просто нещо, погребано в учебниците с цел да тормози отегчените и нежелаещи да учат ученици, а част от света, в който живееха.
Катя влезе с поднос ароматно кафе, приготвено от прясно смлени кафени зърна, смесени със студена вода и захар, а после всичко бе кипнато в медно джезве и сервирано в малки кафени чашки. Хората от повечето националности наричат това кафе турско, но гърците го наричат гръцко. Бранка вървеше след майка си с огромен поднос орехови кексчета.
След прочувствените любезности към домакинята и изразяване на насладата си от храната, групичката гости, събрани в дневната на Станко, продължи с онова, което винаги правеха в подобни случаи - разказването на истории за лични преживявания. Тези разкази бяха индивидуалните нишки, които, взети заедно, образуваха гоблена на веригата световни събития и така запълваха сложната плетеница на историята. Сигурно е, че през годините Веска щеше да слуша някои от разказите отново и отново. Някои ги смятаха за отегчителни, но тя всеки път намираше нови връзки според все по-задълбочаващото се разбиране, което си бе изградила, също както всеки следващ прочит на „Хамлет” събужда нови прозрения в следващите поколения читатели и любители на театъра.
Душан, като най-нов, наблюдаваше разговора с приятелска сдържаност, докато Станко окуражително се обърна към него:
- А теб какви събития те доведоха в Австралия, приятелю?
Веска наостри уши. Тя бе наблюдавала с интерес новодошлия още от самото му идване.
- След като британците изоставиха в полза на Тито Кралската британска армия на Дража Михайлович, в която през 1943 г. участвах, - започна Душан - броят на Титовите партизани нарасна неимоверно, защото населението долавяше, че британците щедро ги подсигуряват с оръжие, муниции и продоволствие. Така британската подкрепа даде на комунистите легитимност, каквато те преди нямаха. Мисля също, че войната срещу окупационните сили, гражданската война между многобройните политически фракции и вражеските репресии доведоха до изгарянето и разрушаването на много селища, да не говорим за броя на убитите, пленените и за случайните събития, които оставиха селскостопанската работа на ръцете на жените и децата. Тези събития разориха населението до степен хората да се присъединяват към политически фракции, които да сложат ботуши на босите им крака и храна в празните им стомаси, а британците позволиха на партизаните да направят точно това.
За да укрепят още повече позицията си, а и от гледна точка на следвоенното завземане на властта, елиминирането на политическите противници стана за партизаните първи приоритет. Все по-често и яростно атакуваха четническите ни съединения. За муниции разчитахме само на онова, което можехме да пленим от германците. След повтарящите се атаки на партизаните командирът ни в отчаянието си дори изтъргува двама пленени висши немски офицери за два камиона с муниции.
- Предполагам, че партизаните са го сметнали за сътрудничество с врага - каза
Веска.
- Без съмнение, биха казали точно това. В една от нашите битки - продължи Душан - при Дуга Нива, близо до Модрич, бяхме атакувани от едната страна от партизаните, а от другата - от усташите. Подразделението ми бе почти изцяло унищожено.
През април 1945 г. командирът каза на оцелелите да тръгнат към Италия и да се предадат или на Пета американска армия на ген. Кларк, или на Осма британска армия на ген. Александър, които по онова време бяха там. „За вас вече няма живот в Родината” - каза ни той. „Ще ви преследват до последния човек.”
Някои от мъжете решиха да търсят сила в големия ни брой, но с приятеля ми Цига решихме, че след като на всеки от нас са му останали само по два патрона, нямаме шанс, дори и ако сме голяма група, да атакуваме някоя голяма партизанска част. Затова ние двамата напуснахме четническото подразделение. „Помниш ли - каза ми Цига -как през 1942 г. Янез ни преведе покрай цялата дивизия „Принц Ойген”? Сега трябва да използваме тогавашната тактика.” Отговорих му, че в продължение на няколкостотин километра до Триест трябва да се придържаме далече от нечии пътища. Като се има предвид, че по онова време имаше масово придвижване на какви ли не групи, с различни политически убеждения и всички бяха тръгнали на запад, задачата не беше лесна. Сега, разбира се, знаем, че масовото бягство от Югославия точно преди края на войната, през март и април 1945 г., е било разделено на два потока: единият - към Италия, в района на Триест, а другият - към Австрия, по посока на Клагенфурт.
Казах на Цига да не рискуваме да се движим по пътя край Далматинското крайбрежие, тъй като със сигурност ще попаднем на партизани, затова решихме да се движим успоредно на брега, по високото крайбрежно плато, където няма пътища. Много пъти ми се искаше приятелят ми Янез, който изчезна при една от куриерските си мисии до Белград, да беше с нас. Така и не чух нищо за него.
- Хей, имам новини за теб! - прекъсна го Томислав. - Янез също е в Австралия и още от простигането си работи на хидро-електрическата централа „Сноуи Ривър”.
Душан почти подскочи от вълнение:
- Защо не си ми казал досега?
- Предполагам, че когато те видях след толкова много години, просто не знаех какво да ти кажа най-напред - извини се Томислав. - Миналата година получих писмо от Янез. Беше научил оттук-оттам за моите странствания и наред с всичко останало носталгично ми писа, че Банджо Патерсън е обезсмъртил легендата за планинските коне и техните ездачи в поемата си „Мъжът от Снежната река” и се чудеше дали някога ще се намери писател, който да обезсмърти труда на европейците, построили обширната мрежа от тунели, езера и язовири на Сноуи Ривър; въпросната мрежа е един от най-големите съвременни световни инженерни проекти. Течащите от изток реки са пренасочени на запад през масивни тунели, прокопани дълбоко под Големия вододелен рид, за да напояват сухите околности и да захранват водно-електрическите станции.
Преди строителството да започне, на етапа на извършване на ранните проучвания, за работата са били наемани преселници - бивши кавалеристи, и единствените групи тук са били от поляци и унгарци. Преди да бъдат построени пътищата, проучвателните екипи е трябвало да се придвижват на коне, също като скотовъдците преди тях. Янез се озовал там като планинец, заедно с няколко международно известни скиори. Доставките се извършвали по въздуха. Жалко, че наоколо няма някой нов Банджо Патерсън, който да се заеме с тази верига от събития, в която има също толкова драма и вълнение, колкото и в някоя истинска история от фронта.
Томислав иронично се усмихна и продължи:
- На това място работят мъже от тридесет националности. Освен източноевропейците сега има квалифицирани работници специалисти от Скандинавия, Германия, Италия и САЩ.
Янез ми писа за опасната и често смъртоносна работа в планинската пустош. Опасностите идват от мощните експлозиви, прокопаването на тунели, стръмните пътища и езиковата бариера. Изчислил е, че досега всяка миля прокопан тунел им е струвала по един човешки живот. Разказва с гордост и удивление за многонационалната работна сила, обзета от дух на единство пред опасностите в работата и капризите на планината.
- Разбирам, защо Янез е отишъл в планините и района около Снежната река! - възкликна Душан. - За да участва в друг вид война. Той отново води битка за оцеляване, само врагът е друг.
- Някой, който е бил там и го е преживял, трябва да го опише - каза Веска.
- Ще се върнат към тази история след 30-40 години, - каза Станко - когато тези, които са били там, се пенсионират. Ако някой от тях е научил английски достатъчно добре и има необходимите качества, тогава може и да я напише.
- Тогава ще ти се наложи да намериш издател, желаещ да прочете и публикува книга, написана от емигрант. Бих казала, още една битка. Издателите ще загубят интерес веднага, щом зърнат чуждоземското име на автора върху ръкописа. Ще ви се наложи да приемете английско име, за да започнете. Само се вгледайте колко холивудски величия са преиначили имената си по английски маниер! - каза Веска. - И още, за да разкажете историята си, ще ви се наложи доста да я поразкрасите с „горещи” елементи - секс и скандали.
- Но така авторът би изтъргувал почтеността си на писател - възрази Душан. -Надявам се ако някой някога разкаже за това, да не се поддаде на стремежа към сензации, само за да го публикуват.
- Изключителната честност може да доведе дотам, написаното да си остане в чекмеджето на бюрото ти, Душан - усмихна се Веска.
Той отвърна на усмивката й в знак на съгласие:
- Така да е. Истината и честността са по-важни.
- Дори и ако творбата ти никога не види бял свят? - предизвика го тя. - Какво значение има, че си написал нещо изключително, ако никой никога няма шанса да го прочете?
Душан се вгледа в нея със засилен интерес:
- Ако се съди по аргументите ти, сигурно вече си нахвърляла чернова на книга за преселването в Австралия. Защо не напишеш и книгата за Снежната река?
- Защото - отговори Веска - в нея ще се разказва за онези мъже и тяхната борба с природата, съдбата, собственият им характер и т.н. По-подходящо е да бъде написана от мъж. Моят интерес е по-всеобхватен. Аз съм запленена от ефекта, който историята и политиката оказват върху човешкия живот. Дори имам папка с интересни случки и теории. Кой знае? Може някой ден да напиша книга за преселниците, но все още не се чувствам готова за тази задача. Мисля, че се нуждая от дистанцията на още няколко години…