ИЗ „БАГРИ” (1976)

Николай Стайков

ИМПРЕСИЯ

Обикнах искрено морето,
бих казал, златен стъклопис,
когато запламти небето,
а още не полъхва бриз,
когато леки лодки порят
не засияла шир, а сплав
от ярки багри, и просторът
полека става резедав.

Аз го обикнах за вълните,
които припват изведнъж
ту като бели маргарити,
ту като разлюляна ръж,
обикнах го за часовете,
когато се успокои
и облак - сякаш чайка - свети
и под водата се двои.

И мощния му рев обикнах,
като че ли не беше рев
гласът му, с който скоро свикнах,
а някакъв красив напев,
като че ли не слушах грохот
на тежки маси от вода,
а тръгнали на нощен поход
безброй звънци, безчет стада.

Да, аз сега си давам сметка,
че с тая разноцветна сплав,
наслагвана с незрима четка,
и с тия изблици на гняв
то всъщност е обогатило
с нов свят от чувства мойта гръд,
подобно на грънчар - с ветрило
от свежи багри глинен съд.

И твойта обич е такава:
ту нежна, ласкава струи,
ще кажеш, не сърце ме сгрява,
а низ от изгревни бои,
ту струните й затрептяват,
смутени от внезапен бриз,
и аз излагам гръд за завет
на ласкавия цветен низ.

Какво богатство съм извлякъл
от твойте багри аз не знам,
но знам, че в стих съм ги облякъл,
че дъх на цвят съм взел оттам.
Така, прозрачна и уханна,
вълната в своята борба
насища с дъх на морска пяна
и дрехите ни на гърба.