СНЕЖНА ГРАДИНА

Стефана Цанкова-Стоянова

СНЕЖНА ГРАДИНА

Погледнете, погледнете ни еличката,
колко й тежи снега, горкичката!
Клончетата й като ръчички,
мушнати във бели ръкавички.

Розите са цели побелели,
до земята клони са привели.
Само шипките се аленеят
и чемширите се зеленеят.

Пременени в бяло като булки,
прасковите в скрежни са висулки.
В наниз бял - парица до парица
е черешата, като царица.

А плашилото със беличко калпаче,
зъзне на върха само като сираче;
по върлината му врана крачи;
то, горкото, сякаш ще заплаче.

По-надолу две врабчета гладни
гледат: няма ли троха да падне?
Зъл е вятърът и люто пърли;
кой, зрънца, дечица, ще им хвърли?

——————————

сп. „Детска радост”, кн. 5, 1926-1927 г.


ЕСЕННА РАЗХОДКА

В глухата пътека на гората,
дето плачат белите брези,
дойдохме да видим как се ронят
на гората златните сълзи.

Под нависналите тъжни клони -
песни, смях, боричкане, игра;
и от есенните минзухари
всеки си от нас букет събра.

В блокчето си всеки нарисува
минзухарче или златен лист;
грееше през клоните приветно
слънцето от небосвода чист.

——————————

сп. „Светулка”, кн. 2, 1927-1928 г.


ГЛАДНОТО ЗАЙЧЕ

Зад баири снежни
розовото слънце
скри се и залезе.
Плахо и страхливо
и с кожухче сиво,
зайчето излезе.
Два дни не е яло -
сви се е цяло.
Скок, скок, скок
из снега дълбок.
До градински плет
то се сви и сгуши;
плахо взе да души -
този сняг проклет
дойде много рано.
Скок, скок, скок -
вредом сняг дълбок;
всичко е прибрано.
Бързо взе да рие;
чук, чук, чук -
сърчице му бие;
нищо няма тук:
ни главица лук,
морковче, ни ряпа,
нито зеле сладко -
нищо няма, братко!
Този сняг дълбок
всичко скри, затрупа.
Най-подир сполучи:
коренче захрупа…
Лае, сякаш, куче?
Зайчето не чака;
скок, скок, скок -
скри се в храсталака.

——————————

сп. „Детска радост”, кн. 5, 1927-1928 г.


ЛЯТОТО СЕ ПРОЩАВА

С къдри слънчеви от злато
веселото ясно лято,

днес преди да си замине,
влезе в нашата градина.

Тръгна тихо и полека
из градинската пътека.

Тъжно цвят след цвят погали
карамфили прецъфтяли.

С розите се разговори,
сетни пъпчици разтвори.

Бели, розови и сини,
нежни кичести върбини,

в миг отвориха очички
и усмихнаха се всички.

До стобора се наведе
и целуна слънчогледа.

После мина край реката,
цяла я заля с позлата.

И, преди да си замине,
спря пред сините къпини,

да целуне цветче бяло
сред тревата разцъфтяло.

——————————

сп. „Детска радост”, кн. 1, 1929-1930 г.


ПЧЕЛИ

Тиха слънчева градина
с нацъфтяла детелина.

До плета покрай елите
къщичката на пчелите.

Те сега са разпиляни
из лехите, по поляни.

Още от зорите ранни
белий крем ги е поканил.

Чуйте в чашките му бели
как са весело запели!

Той гощава ги с меда си,
с жълт прашец посипва, ръси,

щом с крачетата мъхнати
цветовете му поклатят.

Натоварени и сити,
връщат се дома честити.

Там на всякоя вратичка
пази часовой-пчеличка

и пропуща ги по ред,
да приготвят сладък мед.

——————————

сп. „Детска радост”, кн. 8, 1929-1930 г.


СВЕТУЛКИ

Тиха лятна вечер пада
в окосената ливада.

По крайречната пътека
ний се връщаме полека.

И реката, и гората
са заспали в тишината.

А запалено над нас,
цяло в злато и елмаз,

надалече над полето
от звезди тежи небето.

Сякаш се от там ронят
над тревясалия път

и полята необятни
малките светулки златни.

Те блещукат из нивята
и се лутат в тъмнината.

Ний ловим ги с весел смях
и чела си кичим с тях.

Бодро крачим в тъмнината
край горицата позната,

край заспалите води
със корони от звезди.

——————————

сп. „Светулка”, кн. 1, 1931-1932 г.


ОСЛАНЕНИ ЦВЕТЯ

Главици свели, зажумели,
деца, цветята са умрели.

Видях ги сред мъглата синя
таз вечер в тихата градина.

Видях ги клюмнали горките,
с листа увехнали покрити.

А гиздавите им премени
сега са толкоз променени!

Червени, сини, снежнобели
висят на дрипи избелели.

С отпуснати крила, едвам
повяваше вечерник там.

Листа посипваше над всички
погинали цветя, тревички

и кротко шепнеше им, жално
молитва тиха, погребална.

Две рози вече прецъфтели
разсипваха листенца бели -

приличаше това на плач
сред синия вечерен здрач.

——————————

сп. „Светулка”, кн. 2, 1931-1932 г.


ОБЛАЧЕТА

Облачета белоснежни,
малки, пухкави и нежни,

тръгнали на върволица,
като весели дечица,

в сините небесни двори
да се реят над простори.

Вред обходили, видели,
над полето тихо спрели,

дето след снега е цяло
оголяло, почерняло.

Ниско, ниско се навеждат
и зачудено поглеждат:

нашироко из полята
никнат, никнат в тишината

и подават вред ръчички
плахи, сънени тревички.

С топла мантия от злато
Слънчо грижно ги замята.

И сред семена заспали
минзухари златни пали.

——————————

сп. „Детска радост”, кн. 7, 1931-1932 г.


ПОТОЧЕ

В мъх и цъфнало игличе,
то провира се и тича,

из къпини, буренаци
в скали, урви, камънаци.

Скача, палаво лудува,
шипки цъфнали целува;

после мирно криволи
край борики и ели.

Незабравки синеоки,
стройните ели високи,

брястовете тъмнолисти -
над струите му сребристи -

се оглеждат натъкмени
в летни, гиздави премени.

А гората, щом заплаче,
капналите листи влачи.

Снеговете го повиват
и го кротичко приспиват

в белоснежни пелени,
в ледените зимни дни.

——————————

в. „Поточе”, бр. 6, 1931-1932 г.


ВРАБЧО СЕ ВРЪЩА ОТ СЕЛО

В село, както всяко лято,
бях с другари цяло лято,

и сега, дечица мили,
се завръщам с нови сили.

Сутрин там покрай гората,
с песни срещахме зората.

Литнем после по конопи,
по хармани с житни снопи,

по градини, по бостани -
гладен никой не остана.

Вред, напук на плашилата,
се гощавахме богато.

Тъй прекарах аз на село.
Готвя се да срещна смело

зимата, що наближава.
Тя ме много не смущава,

аз не се боя от нея;
знам, когато завилнее,

ще ми хвърляте трошички
с мъничките си ръчички.

——————————

в. „Поточе”, бр. 1, 1933-1934 г.


ТРИ ВРАБЧЕТА

Три врабчета, три звънчета,
като палави момчета,

вярва дигат и се гонят
из разцъфналите клони.

Скачат долу вкупом трите
и се погват из лехите.

В разцъфтялата иглика,
спуснали крила, чирикат,

ежат се, кълват, подскачат,
битка кървава подкачат.

Ето ги сега на двора,
после в клоните на бора,

шумно литнаха в небето
над лъките, из полето;

тупнаха там сред житата,
в лют бой, кървава разплата.

Захвърчаха перушини
над глогини и къпини -

без почивка нито миг,
и със лудо чик-чирик,

с кръв потекла по крилата,
втурнаха се към гората.

——————————

сп. „Детска радост”, кн. 7, 1935-1936 г.


ГОРАТА ПОСРЕЩА ЕСЕНТА

Байрачета се жълти веят
навред из горските алеи.

Това са сетните листа,
те поздравяват есента,

която в тясната пътека
пристига тихичко, полека.

Под ниско сведените клони,
джуджета срещат я с поклони.

Навеждат вейки трепетлики,
високи буки и борики.

Край сини бори и елички
я срещат кротките сърнички,

и зайчета, и катерички -
покланят й се ниско всички.

Тя всички мило поздравява,
воали морави развява.

И вред, където тихо мине,
разцъфват минзухари сини.

——————————

сп. „Светулка”, кн. 2, 1939-1940 г.