В БУРНО МОРЕ

Крум Кънчев

Първа нощ на обратния път. Как е изминала? - Не знам. Виждам: необикновено вълнение - море осем бала, вятър - също. Бурно море.
Да се храня? - Една супа - нищо друго. В кают-компанията - двама, трима. Останалите - „гепала ги Тунджата” - както се изразяват моряците.
Като на подбив се носи силният звън на кухненската камбана - никой не идва.
Нисшата обслуга бяга от носовата палуба, за да се храни под капитанския мостик - „на сухо и на завет”.
- Каквото глътна, ще го изхвърля. Но ще си сипя и втора паница. Нали трябва да се работи ? - казва един от въглищарите.
Вълните достигат до пет метра - хълмове, планини. Вятърът - свири, бучи, ръмжи - невидим, безпощаден, кръвожаден звяр. Корабът - скърца, трака, пращи. Хората - мълчат, говорят полушеговито и повече мислят. Животните - и те чувствуват: телето, двете котки, хамелеона, маймунката Джек. Особено изразителен е погледът на Джек: трагедия и упрек изразява той.
- Защо ме откъснахте от земята на моите деди - да страдам и да умра с вас ли?..
Командантът и шеф-механикът са на скамейката под капитанския мостик. Видимо, за да се съвещават. Те говорят за всичко, но не и за ужаса, който притиска желязното тяло на кораба, но не и за лошата участ, която всекиминутно може да ни навести. Разбират се с поглед. Аз съм при тях. Суровото лице на команданта се разведрява. Заговорва ми оживено. Предава съдържанието на някакъв роман, в който се говорело за една въображаема действителност, чиито херои били великани. Казвам в себе си: биха ли
устояли тия хора с необикновен ръст на подобно вълнение - със спокойствие на неуязвими от стихиите избраници?…
Той продължава пак на литературна тема.
Говори за немския превод на Каравеловата „Хубава си, моя горо!”
- Ех, и на немски език звучи добре таз песен - нали е за гората?
- Как мислите, господин команданте? За гората, за планината, за полето - за земята изобщо щом е въпрос - там сме силни, а морето?…
Командантът отклонява моя намек. Иска да сподели впечатленията си от една книга върху науката и религията. После изказва възхищението си от делото на един наш учен. И неусетно минава към Джек Лондон.
- Моряк трябва да е бил той. Така добре познава живота на моряците!
Командантът напипа моята Ахилесова пета: нали човекът и поетът Джек Лондон е жизнената ми цел? - И аз, полуживият болник, сякаш изпаднал в странния унес на замаян от дервишки танц - мълчалив, цяло бездушно изваяние - постепенно се съвзимам и събуждам. И като в полусън, участвувам в беседата.
Командантът пее. Придружава го шеф-механикът. Командантът използува мелодията и вмъква израза: „Не-о-ти-ва-ме-към-до-бре-е-е!” и после, без да иска, продължава да говори:
- Това е може би най-лошият ми воаяж, откак съм на море. Повече от двадесет и пет вола хвърлихме в морето - и това вълнение, и тази буря!
Шеф-механикът, с кръглото мургаво лице, с живите очи изпод очилата, този охранен, „надвил на масрафа си” морски вълк и господар на машините - нарушил е своя „кеф”. Той се безпокои като по рядко изключение.
- Брей, страхувам се за машината! Намалих хода. Слушат се силни трясъци.
- Няма нищо, няма нищо - успокоява го корабоначалникът, загледан намръщен към морето, което не прилича вече на онова море, известно
на всички, които са правили късо пътуване или пък са го гледали от брега.
Покрай нас минава един рулевой.
- Как се движим?
- От два до четири часа - с пет и половина мили, а след това - с три и половина, господин командант!
Командантът и шеф-механикът се хранят с обилна храна - с усилия ли, без апетит ли? - Те са на поста си.
Има случаи, когато и приемане на храната представя изпълнение на служебен дълг. Може би се лъжа!

*
- Пишете, пишете - ми казва един въглищар. - Нека знаят хората от сушата, какъв е животът ни: кучешки, мръсен.
Една тежка псувня, придружена с още по-тежка въздишка, се изтръгва от уморената му гръд. И той отминава.
Кучешки, но велик, граничещ със светостта на подвиг и заслужаващ не да бъде описан, а да бъде възпят, както се възпяват всички победи.
А корабоплаването не е ли победа над най-страшната, най-мощната стихия, след величествена борба - борба между живота и смъртта?
Става дума: дали на нашия зов S.О.S. ще обърне някой кораб внимание, и какво би сторил той? - Да ни се притече на помощ? - Кога и как - въпреки най-доброто желание?
Сушата е далеч със стотици мили. Гледам към морето: при вида на тия бездни, които се открояват всред гребените на гигантските вълни при вида на неумолимите зинали пропасти - подобно ненаситни гробници - питам се: при едно корабокрушение какво ще направят спасителните лодки, спасителните пояси, всичките средства, с които разполага корабът, какво би помогнало умението на най-изкусните плувци и добрите сърца на моряците? - Нищо!…
И все пак намират се смели моряци, намират се безименни скромни херои, които поверяват живота си на едно хилядатонно корито, което сега като нищожна черупка е играчка и служи за присмех: всеки миг храна, плячка и жертва на този многолик дух - морето…
Хора на сушата!
В миговете на вашите радости, в миговете на най-голямата скръб, в миговете на молитвения шепот - в най-трудните часове на вашия живот - спомнете си за братята човеци, чийто жизнен жребий е увенчал юнашките им чела с най-красивото и най-скръбно име: моряк!…

Средиземно море, август 1934