ЖРЕБИЙ

Драгомир Шопов

ЖРЕБИЙ

Събличам свойта кожа.
Боли и още как!
Ей тук следа от нож, а
до нея странен знак:

забити остри тръни
в самата ми душа.
Реша ли да се сгъна
във миг ще разруша

и малкото, което
до днеска пазя аз -.
местенце, незаето
от пост или от власт.

То вярно ми остава
във моя труден бит
и просто задължава
да ходя непревит.


ВСЕКИ ДЕН

Отминавам улицата с нашата къща.
Отминавам градината
с високия шадраван
и къпещите се в него гълъби.
Отминавам гимназията,
където си задавах хиляди въпроси,
а получавах
съвсем малко отговори.
Отминавам старото квартално кино -
там гледах „Балада за войника”,
когато бях също войник.
Отминавам погледа на едно момиче.
Не посмях да му кажа,
че го виждам в съня си.
Отминавам църковния двор
с пейките на влюбените
и с люлките,
от които малките деца
се опитваха да стигнат слънцето.
Отминавам времето,
както то отминава край мен.
Това взаимно отминаване
ме принуждава да се запитам
дали някога
няма да отмина и себе си…


УСЕЩАНЕ В НЕДЕЛЯ

И ето - светлина в пейзажа
на думите. На моя стих.
Поисках всичко да ви кажа.
Успях ли или пък сгреших?

По дълги пътища преминах.
По кални ниви. През мъгли.
Димяха в зимата комини.
Напролет виждах - дъжд вали.

Подслон намирах в чужди къщи
или в планински стар заслон.
Сънувах как при мен се връща
животът, яхнал силен кон.

А сетне птици в надпревара
ме викаха: Ела! Върви!
Чух камъкът да разговаря
със ранобудните треви.

А над могилата наблизо
подаде слънцето глава.
Огледа всичко и заслиза
по стръмното едва-едва.

Земята първа го усети
и щъркеловите гнезда.
В тях дълго спяха ветровете,
след туй се скриха без следа.

Животът също тъй се скрива
във някой миг църковно чист.
Превръща се в поток, във нива,
в човешки глас, в тютюнев лист…

Успях ли всичко да ви кажа?
Навярно не успях. Не знам.
Но има светлина в пейзажа
на думите. И аз съм там.

2017 г.


***

Гори свещта пред старата икона,
свещта със тънко пламъче гори
и чака, чака святата Мадона
душите ни да станат по-добри.