Хинко Георгиев

МОНОЛОГ НА ХЛЯБА

На брат ми Тодор Хинков

Аз съм хлябът, който разчупвате,
с който засищате своя глад.
Аз съм насъщният, но се научиха
да ме изкарват и с лек занаят.

Свикнахте с мене, защото ме има,
защото не липсвам. От сутринта -
подлец или честен - по равно ме взимат
от магазина, с еднаква цена.

Аз съм зърното, което посяха
две груби длани в твърдата пръст.
Кланях се ниско на сиромаха,
защото с мене мереше ръст.

Който нечестно се е научил
да ме изкарва, ще проличи.
Поне веднъж ще се случи
залъкът му да загорчи…

БЕЗВЕТРИЕ

Дълги часове и повторими
в живота на един отминал ден.
Обграждам се с метафори и рими,
и с истини, измислени от мен.

Очакването се отдалечава,
все тъй недостижимо е сега.
И аз усещам как у мен узряват
невероятна болка и тъга.

И непонятни, и необясними
сили в своя обръч ме държат ,
когато птица трябваше да имам,
безкрайност синя и далечен път.

А не във тоя кръг да се премятам,
да отмаляват силните крила.
Жестоко е да викаш срещу вятър
и да не чуваш своя собствен глас.

***
Все така уморен и безпаметно тъжен
аз живея за другите - весел хлапак.
И до късно перото върху листа бял стърже,
и изгрява денят сред предутринен мрак.

От години безспорни аз със себе си споря
и невинен, виновен се разпъвам на кръст.
И когато потърся във други опора,
и когато изправя край другите ръст.

Пак съм сам. Уморен. И безпаметно тъжен.
Подкрепете ме, хора, във сетния час.
Всяка буря минава. Клон остава прекършен
на дървото, което расте върху нас.

ТЪРСЕТЕ МЕ НА СЕВЕР

На Димитър Митранов

Живея своя ден и в Ясен, и във Плевен -
обикновен и празничен събира се светът.
Сърцето ми компас е с посока юг и север,
с Балкана се издига и с Дунав е на път.

Не тръгвам в път случаен. И лесно не обичам.
Зърна посявам чисти с жилеста ръка.
Търсете ме на север, където коленича
единствено да пия от бързата река.

На птиците завиждам, че могат да се връщат
в гнездата си на пролет. А есен да летят
и в полет, и във песен, която тихо свършва,
на юг над хълма мокър с крайвитски кръстопът.

Търсете ме на север в една усмивка детска,
в сълзата на женица, останала сама,
която тръпне вечер в ръцете и да светнат
очакваните дълго от роден син писма.

КОРЕН

Коравата земя дълбая и търся влага за дървото.
Откриват непознати свойства
зелените листа във сока,
а плодовете - сладост чудна.
Начало или край в живота
дарявам на дървото аз - невидимият черен корен.

И пръв се раждам, а умирам последен.
Може би случайно
на някого за шепа огън в студена зима
ще потрябвам.
С пръстта докрай ще се сродявам.
И във земята ще остана
и нека никой не узнае, че мога и да бъда слаб.