МАСКА
МАСКА
Тя въздиша толкова заключено,
че по устните й може да притича мъх.
В очите й се чува лай на куче, но
без дивеч върнало се и без дъх.
Може би червилото е малко в повече.
Но малко. Иначе ще бъде торта с грах.
И днес ще хвърли зад гърба подкова, че
коя ли днес вдовица млада е без грях.
Това с подковата е сън, разбира се,
а тя, не щеш ли, пада в кораб с Ной.
Пингвин е келнер там и ледена е бирата,
наблизо плаж с луна, в пейзажа тя и той.
И непременно на поляна с незабравки тя
обвива го с ръцете от бръшлян,
додето слушат как вещае кукумявката:
свянът маска е, а ласката едничък храм.
Разбира се, че сънищата й са шантави,
ала идеята в главата вече е забит осил.
Изхвърля черното и маската от чантата
и някакви си там сълзи на крокодил.
Ще пробва. Може и да се получи, но
ако пръсне и дезодорант със дъх на стръв…
Но засега въздиша толкова заключено,
че по устните й може да притича мъх.
КЕГЛИ
Със взора си оттук до толкова отдавна,
човек не може и съня си да претегли.
Как да различи кое от многото е главно,
щом всичко всъщност е игра на кегли.
Въоръжен с лъжицата си доживотно
пред устата - тази денонощна гара,
човекът - запъхтян черноработник,
обречен е през нея всичко да прекара.
Роптай и бий тревога с хрип пресипнал
камбаната на зиналата прозаична нула,
ако в главната, най-алчна паст не сипват
от хляба залък, от паницата с фасула.
Мигът е нов, и в миг е вече дрипа стара.
Часовникът закусва само със нататък.
Наред ни смила прозата и кеглите събаря,
но все пак има един жилав, упорит остатък,
който помни как щурчето диша сюрреално,
а камъните са единствени и мигат свежи.
Как зад ъгъла им кани се дъждец да валне,
внезапно сресан с гребенче за таралежи.
Как наоколо това не е небе, а песнопойка,
и всичките й звуци са безследни…
Как дори и времето немей на челна стойка,
щом нервите му косът къса, като за последно.
Как докато в хълма мудно се пресипва
и слънчасал шушне пясъчният му часовник,
случайно някак в него гущерче пониква,
да напомни, че природното не е греховно.
Как слънцето, една пораснала светулка,
измисля светлината и като на сън я срича,
как облаче я качва върху скок на невестулка
и накрая ще й дорисува мигли на момиче.
Как момичето сред билки, в унес ще се сгуши,
слисано от ароматните им нежни свади,
как едно момче ще скокне от дивачка круша…
и така нататък… знаем от агитката цикади.
А хълмът чува всичко, но прави си оглушки,
опитва супица от някакви чертици бегли,
жуми, усмихва се и вдишва хор на теменужки,
а коса и щурчето кани за една игра на кегли.
ГЛИНА
Довеяха го чавките със прякора му Таратор.
Челяд нямаше и нямаше от нийде никой.
Копче стъпкано във глината на заден двор,
без памет за конец, без спомен за илика.
В двете празни дупки за очи - дори
и път за някъде си в тях нанизан нямаше.
В кръчмата с присламчените кучета и фукари
до среднощ затъваше на чашата във ямата.
По пътя му назад обувките му бяха в спор,
да не би и днес таванчето му да подминат,
че зад вратичката му там, със надпис „Таратор,”
старият грънчар извайваше децата си от глина.
ЦВЕТНИЦА
Въздухът е днес с наклон на стълбище,
а стъпалата му зелени от кукурячен звън.
Шепнешком ще слезе тя, но първи ще
запали щиглеца в магарешкия трън.
На коса за да не е толкоз траурен,
клюна ще гримира неустоимо жълт,
сойката ще вдене през дантелна аура
и ще преобуе щърка, отрано придошъл.
Колко пъти аз съглеждах я из вирове,
на мрените с очите да играй билярд,
как скрежната си сянка тя провираше
по павиран с неизвестност булевард.
Мислите си как разплита в магазинчето,
от което паяците пазаруват си конци,
как за спявка буди със тръба пиринчена
разхайтената банда на небесните певци.
Щом привика глашатаи от врабчета тя,
фламингово ще люшне парада на бедра,
а издайно ли се разбърборят деколтетата,
флотилии венчета ще разпрати по вода.
Тя ще ти отключи всички земни лудости
и ще строши благоразумния ти катинар.
Уж си ти самият, но я виж - нещо друго си,
щом името й дишаш във тичинков олтар.
Името й може би е пролет изкусителна,
може би любов, не зная, а и няма как…
или е извивка на чаровна въпросителна
на романтичен паяк от мисловния хамак.
Тя прощално изпод синьото око на чавката
с мънисто от слана ще просълзи в захлас,
докато удържа слънцето, което джавкаше
след дири от шейната на полярен папуас.
