ЛИПОВ ЧАЙ

Станислава Немска

ЛИПОВ ЧАЙ

Не е дърво - липата е вълшебник
и в парата на утрините в събота
рисува всеки липов спомен с тебе,
и все по-бавно дните се разсъмват.
Отляво всички клони са ръкави.
Тук властва само вятърното ято.
Завее ли, оставя ме такава -
да сърбам отминаващото лято.
По устните кипи гореща пяна
и търси хлад, но те остават слети
с онази топлина от порцелана,
където сме допрели силуети.
Ако е тихо, чаят ми е пристан
за дните след несбъднати посоки.
Листата стават за пчелите писти.
И тъй като съм жадна, с тях подскоквам,
но клоните отдясно ме заплитат.
Успявам само с дъх да те докосна.
Изпращам обичта си по пчелите -
предесенна, дълбока, медоносна…
Подреждам те в небе без пунктуация
и те изричам в шумно междуметие,
а облакът е липова плантация,
в която всеки бурен е пометен.
А в парата се проектира раят
и чака двама в него да се скрием.
Събуждай се! Ще ти изстине чаят
и ще пропуснеш цялата магия!


ДВЕ СТЪПКИ ПРЕДНИНА

Тъй както пролетта ме провокира,
успяваш ти -
с черешовите стръкове,
с камбанна канонада под всемира,
със струните, раирано-замлъкнали…
Опитах да воювам с ветровете,
обаче крепостта ми се поддаде.
Познах се сред отломките, където
надеждата се срина твърде млада.
Внезапните увиснали понятия
са кратки сънища, родени вчера.
Любовници, приятели, познати -
кому бе важно в онзи миг вечерен
какви сме и какви слова си шепнем?
На покрива отсреща - бяла котка,
следи от люспи - в нощните ни шепи,
над нас - луна невидима и кротка…
Разказах ти сърдечните си тръпки.
Сега очаквам като дъжд да минеш,
но ти ме водиш с две зелени стъпки
под сенките на всички детелини.
Сега мълча - на думи се разпадам.
Едни далечни закъснели струни
под покрив за мечти ще палят клада,
додето ново вчера ги целуне.