ПРЕДИ ЗИМАТА

Димитър Горсов

ПРЕДИ ЗИМАТА

Вече падат мъгли над полето.
Кленът рони ръждиви листа.
Сухи тръни, от вятър подети,
се кълбят и шумят в пустошта.
Бавно влажните утрини раснат.
Бавно ручеят сънен пълзи.
В него бронзови вечери гаснат
като в старчески тихи сълзи.
А среднощ екне грак из небето
от невидими бързи ята…
Те отлитат към Нил - там, където
в зной пустинните палми растат..
Там ще спят сладко те, щом завият
вихри тук и снегът падне вън.
Но аз знам: обичта все по тия
земи ще ги връща насън.


ЗИМНО ЩУРЧЕ

Щурче в огнището засвири…
И сякаш вън снеговалежа
започна лекичко да спира.
И стана мил, и стана нежен.
А щурчовата чудна песен
изпълни стаята така, че
се впи в мен и навя тъга
по други вечери - с тих месец
и с дъх на зреещи жита…
В тях тичах лятос…
И бях весел -
спах в тихи сенки, брах цветя…

Но секна милото гласче… След него
отвред нахлу пак хладина…
Уж виждах чудо… Но къде го? -
Мълчи щурчето… Тишина…


БУРЯ

Уж бе ясна утринта,
с топло слънце и цветя,
откъде тъй, изведнъж,
плисна този буен дъжд!
Пътят, от праха тъй бял,
в миг потъна в гъста кал.
В локви тънат вече всички
камъчета и тревички..
А дъждът плющи, не спира,
и гръм облака раздира.
Там се мятат като змии
мълниите сред стихията..
Смел съм аз, а в миг разбрах,
че ме е обхванал страх…
Сигурно е тъй, щом с всички
сили през полето тичам.
Най-накрая, след луд бяг,
стигам къщния ни праг…
И разбрах: от враг, и врява
домът роден ни спасява.


СЛАВЕЙЧЕ

Сутрин Слънчо щом изгрее,
чувам: славейчето пее.
То е слабичко и пъстро,
и е дребно, и чевръсто.
Каца винаги високо
и по всичките посоки,
от устата му щастлива
чудно песен се разлива.
После литва, но се връща
пак при старата ни къща.

Знае то, че тук живея.
И цял ден ми пее…


КОКИЧЕ

Я виж: първото кокиче
изпод шумата наднича.
Цяла зима в мрак е бдяло,
а е от снега по-бяло.
Даже рошавата врана
долетя и тук застана.
Гледа, грачи и се чуди
на цветчето ранобудно,
как през всички зимни хали
чак до тук се е добрало
и успява преди всички -
рибки, охлюви, тревички -
да зарадва пролетта
с чудната си красота.


РУЧЕЙЧЕ

Цяла зима кротко спало
под лед ручейчето бяло.
А сега… Елате тука!..
Чуйте! - весело бълбука…

Над брега му са склонени
вейчици раззеленени.
Сладко в него се оглеждат,
в ред листенцата привеждат…
Сякаш искат като всички
облачета и тревички
в този чуден ден да са
част от всички чудеса.


ВЪПРОСИ

1.
- Защо ли майката така обича
своето дете?
- Защото Бог отсъди
в прегръдките й да расте.

2.
- Откъде ли майките намират
прошка за белите ни,
които
с всеки миг растат?
- Някога били и те деца немирни,
но са бдели майките над тях.
Майките от бабите ни тази обич наследили,
затова и с нас са ласкави и мили!

3.
- Щастието може ли
в света да е безкрайно?
- Може,
щом е жива мама
с обичта си всеотдайна!

4.
- За какво ли тъгува детето,
че тъй дълго се вглежда в снега?
- Знам: тъгува за пъстри цветя сред полето
и за път, под дъждовна дъга.

5.
- А защо среднощ светулката
скита с мъничко фенерче?
- Имаш ли светлик,
и мракът даже
уж е чер, а не е чер!

6.
- Вярно ли е, че цветята
слънце и простор жадуват?
- Страх ги е от тъмнината
и уж спят, а все будуват.

7.
- А защо са
тъй златни пчелите,
и тъй жужащи крилцата?
- Защото те носят в телата си
сок от слънце,
прашец от цветята…