ГОРЧИВА ЗЕМЯ

Янко Стефов

ГОРЧИВА ЗЕМЯ

Каква измамна красота
са белите фунийки на татула!
А дворът цял се е накичил с тях…
През жилавите стръкове
в краката ми се стрелва подивяла котка.

Навярно от татула въздухът така горчи!…

На пръстения под на моята вселена
се гърчи още детският ми плач
и като залък сух в душата ми засяда.
А крехко стъбълце на някаква тревичка
по първите ми стъпки
се мъчи да проходи.

Като бездомен щъркел
в небето слънцето се вие.
- Побратиме, единствен ти си същият.
Ела да продължим напред -
виж, пътят ни прекрачва хоризонта.
Завинаги далече
от сладката измамна хубост
на белите фунийки на татула!..

През стръковете остри
обувките ми тичат като подивели котки.


С ОЧИ ОБЪРНАТИ НАЗАД

Вървях през угари дълбоки,
с дъх на пожъната пшеница,
и слушах кремъчната песен
на слънчеви хармани.
И виждах ореха прегърбен
сред двора как ме чака вечер.
Дървото с разранени длани
прегръщах като жив човек
и със сърцето си усещах
как безвъзвратно студенее.

Над мене птиците летяха,
летяха нейде надалече…
Така животът ми отмина:
с очи обърнати назад!
Назад - към угарите черни,
от мойте стъпки разорани.
Назад - към ореха във двора,
притиснал името ми като рана.
Назад - към пролетта, в която
разцъфват светлите ми песни.


***

Всяка заран
една дръглива кранта
ме събужда
и в раздрънкана каруца
стоварва утрото навън.
а каруцарят вика просто:
- Мляко, хайде мляко!…
И от гюмчето налива
бяла светлина.


***

В душата ми - гнездо от съчки,
внезапно те донесе щъркелът
на моята проклета пролет.
Под полъха на топлите криле,
пред огъня на мойта кръв
трепериш цялата.
Страхуваш ли се
или ти е студено?…
Ела при мен!
В душата ми отдавна има място
за теб и нашите деца.


ИРОНИЯ

Върху триножника
на твоето упорство,
сред безпощадни пламъци
душата ми неистово пищи.
След миг
ще се превърна в пепел,
а тебе малко те засяга
какво от мене ще остане!…
Но изгреби ме
с нежните си шепи
и в двора на живота си
ме изхвърли.
А после си харесай
едно послушно и добро магаре,
което ще те следва по петите.
И за твое удоволствие
ще се търкаля в пепелта ми.


ТЪГА

Насред земята имаше дърво.
От най-високия му клон
аз разговарях с птиците,
а цялото пшеничено поле
димеше като празнична трапеза…

Но сякаш сън е било всичко!

Загърбил дългите си пътища,
завърнах се, и не намерих
насред земята своя връх.
Навсякъде го търсих,
навсякъде напразно!
Надникнах
в бялото око на кладенеца,
но там видях единствено
снега в косите,
сенките в душата
и бръчките, в челото издълбани -
следи от ноктите на времето.
И моето залязващо сърце!