ВСИЧКИ ДА СЕДНАТ!

Здравка Владова-Момчева

Да бъдеш английско куче е привилегия, достъпна за отбрани породи. Никой средностатистически помияр не би посмял да се вреди в стройните, нанизани на кадифени каишки, киноложки редици. Защото, от време оно, плебеите не разбират колко е важно да бъдеш от сой, за да те забележат. Да заговорят господаря ти по повод копринената ти козина и някак неусетно да те пробутат под масата с гумен кокал в устата, докато над благородната ти осанка затропат диалози в синхрон с островния дъжд - перли в короната на неумението сам да потърсиш малко внимание за себе си.
- Господи! Тя е прекрасна! Има Вашите очи!
Красивата сервитьорка от викторианското кафене в градинския център на Имението, почти коленичи, за да докосне аристократичната сребърна глава на поддържаното женско хъски, което надменно я стрелва със сините си, езерни очи. Собственикът - спортен, посребрен господин на неопределена възраст и поглед на разтопена шушулка - одобрително проследява дългобедрените очертания на момичето и завързва с него учтив разговор за навиците на неотразимата си кучка.
Обичам неделните, лениви следобеди в добрата стара Англия. Това чувство обзема всеки, който знае къде да ги намери и как да им се наслади. Тогава всичко си идва на мястото, а динамиката на модерната изминала седмица някак остава отвън. Върху подгизналата от влага изтривалка пред дверите на непоклатимото, отвоювано някъде сред ливадите, спокойствие на класическия британски космос.
С бай Марко Желязков, дългогодишен приятел на семейството ми, долетял на Острова за четири дни с цел да накупи култивирани семена за огромната си растителна оранжерия в България, посядаме на чай в кокетната закрита веранда на кафенето. Обзаведено в пасторален викториански стил и плисната гледка към изумителните образци на световната флора, то действа като екран за безкрайно цъкане с език по адрес на английските факири - градинари, постигнали невъзможното чрез форми и зеленина. Дори в сезона на истеричната Мисис Марта, която къса небесни парцали над насажденията с дива и жадна за внимание, злост.
Висок, стегнат, безупречно облечен в зимно сако и дънки, светъл и жилав, с осечено непукистко лице, гостът ми успешно пасва под прикритието на местен господин с намахани, заможни обноски и наследствен интерес към земеделието. Но само външно. Защото отвори ли си устата, думите запердашват като градушка по неукрепнал разсад и счукват на пюре коментираната тема. Добре, че не говори английски!
Леко притеснена заради оригиналния си придружител, затягам къса, копринена каишка в диалога и се опитвам да наложа оня толкова неписан полутон, който винаги спасява положението в изискана британска обстановка. Около краката на посетителите гъмжи от скимливи домашни любимци. В оформените пространства под и над масите се развива паралелното битие на Острова - щракнато в моментума на измамното си равновесие. В такива мигове важното е да преливаш в пейзажа и да изглеждаш естествено продължение на подопечното си, обичано, четирилапо създание. В моя случай - трудна, предизвикателна задача, поради откровеното, оплезено като език, любопитство на събеседника ми, насочено като батарея към заобикалящата ни микродейсвителност.
- Улииии, чи грозну кучииии - проточва бай Марко и с ужас фиксира млад, породист хрът, опитващ се да открадне ласка от стопанката си.
- Да не ти дава госпуд таквоз нещу да ти се мотка из краката. Тц, тц,тц …
Усмихната в стил „дълбоко потънала в личен разговор”, усилено се опитвам да привлека комуникацията в посока леля Соня, съпругата му и предстоящата сватба на техния син.
- Те са дубре - отсича гостът ми - обаче ако англичанити не увият кечета и найлони околу качитата на онез гътнати палми отвънка, измръзвъниту не им мърда до два дни!
- Желаете ли сметана в чая или го предпочитате чист - любезно наглася таблата с поръчките ни красавицата-сервитьорка - господинът от екзотични дървета ли се интересува?
Превеждам набързо въпроса и всячески се старая да приобщя бай Марко в церемонията по наливането на ароматната напитка в порцелановите чашки пред нас.
- Нищу не искам, мирси, мойту момичи - оголва добермански зъби той и забива поглед в предизвикателните й крака.
- Френски ли използвате - любопитства девойката замечтано - звучи толковаааа сугестивно и тайнствено…
- Почти - лаконично я прекъсвам аз - в момента гостът ми изучава този език и затова работим заедно върху произношението му в разговорна ситуация.
Вирнала веждички в безкрайно уважение към положението, хубавицата залюлява походка към масата на господина със синеокото хъски, който срамливо набутва в престилчицата и бележчица с телефонен номер и ухажващ бакшиш. Мартенските трескавици навън демонстрират най-доброто от изтърбушващата си небесна симфония, източила светкавични ефекти във вертикален, разцепващ атмосферата, нерв. Блъвнали в неудържим и невъзпитан лай, домашните любимци се атакуват под масите без капка респект към британската неделна претенция за спокойствие. С айрянено главоболие, миксирано в мозъка, се опитвам неусетно да платя и да извлека бай Марко извън периметъра на изисканата менажерия. Дамата от съседната маса, с нервозни тикове по фарфорното си личице, стиснала каишките на букетче от йоркшърски териери, разскачани като бълхи под подметките й, очевидно се опитва да направи същото. Сред косматата, баукаща лудница наоколо разговорите достигат почти кръчмарски, балкански децибели.
- Всички да седнат - внезапно крясва господарката на териерите и покосяваща тишина разсича шумотевицата като Ескалибур, мечът на крал Артур.
Сепнат и повлечен от инерцията на вторична ревматична моторика, усетил посланието отвъд превода, гостът ми се катурва обратно на стола. Посядам елегантно и аз, уж за да допия вече ледения си чай. Конфузното мълчание около нас сближава кучета и господари във всеобщ, планетарен, английски срам.
- Простете - разхлипва се дамата - скарах се на териерите. Продължавайте с разговорите, моля! И като след мах на магическа пръчица всички се напъхваме обратно в пейзажа с невъзмутимо, възпитано, полутонно звучене.
- Е, как пък никой не й тегли една майна на тая, бе - дискретно прошепва бай Марко, очевидно стъписан от британските маниери - барем зарад едното му възпитание да я напсува?! Кат й се врещи - ей го е къра насреща! Зелену и окосену. Викай, колкото искаш. Ама те! Седят и мълчат. Загубени хора ееееййй, загубени хора тва англичанити. Тц, тц, тц …
Ала аз не разбирам какво ми говори. Нали практикувам френски. И в момента ме интересува единствено сугестивното му и тайнствено произношение …