ИЗЛИШНА ЛИРА

Здравка Владова-Момчева

Малките градове са егоисти. В тях има място само за онези, които са се примирили с този факт. И с ъглите заострена недостатъчност на пространството. И с миниатюрните площадчета, захапали шадраваните си, през които изплюват илюзиите на минувачите, забързани към теснотията на следобедните кафенета.
Трябва да бъдеш истински виртуоз, за да се справиш с претенциите на малкия град. Да се усмихнеш чаровно пред поредния пенсионер, изгубил посоката на живота си, да финтираш изтърчалите хлапета в отвоюваните ти стъпки до супермаркета и да паркираш винаги на правилното място, защото иначе рискуваш да останеш я без ръкав, я без копчета, промъквайки се в навалицата от калници, брони и фарове… Дишай. Издишай. Задръж. Ако искаш да останеш жив, първо се научи да възкръсваш ежедневно.
Много ме бива в малките градове. Научила съм се да отскачам, притичвам, отстъпвам и завивам професионално. Ако получавах заплата за оцеляването в качеството си на тяхна обитателка, щях да водя класацията по високи доходи. Особено съм добра в баланса между двете просякини, окупирали входа на „Маркс енд Спенсър”, където най-много обичам да се мотая. Там правят най - доброто еспресо в градчето, снабдяват най-хубавите дрехи и най-тлъстите клюки бъкат наоколо като сьомги в развъдник - изобилни, игриви и на талази. Тъкмо да ги забравиш, докато си правиш селфита в някоя пробна с поредната шарения, блъвната от дизайнер в пристъп на зимна депресия. Затова пък реалността навън захапва до кокал, ако решиш да излезеш неподготвен психически заради блясъка на провинциалния комерс:
- Новото издааание - проточва зачулената албанка от лявата ми страна - вземееете го, миис, хааайде поспрете сеее …
- Излишна лира? - граква съществото отдясно - излишна лира!
… и ти се сепваш между двата звукови шамара на главната улица, които откънтяват в главата ти с гаден албански и шотландски акцент.
Когато за пръв път се разпънах в дилемата дали да отмина или да се размекна, бях абсолютна новачка в тази игра. Мисис Уорнър, най-осведомената местна обитателка от магазинчето за цветя отсреща, ме беше предупредила, че албанката има официално разрешение от общината да проси, но само ако предлага някакви списания на минувачите, с които да демонстрира, че уж работи нещо, колкото и нищожно да е то. В Обединеното Кралство е много важно да се имитира дейност. Дори и да си скитник. Така почтените граждани са спокойни, че монетките, които ти подхвърлят, са изтръгнати с полагаем реверанс към обществото, на което омалваш ежедневно, за да се домъкнеш до следващия ден на собствения си живот. Ама като я видях веднъж тая, щатната просякиня, как се метна и си плати табла отрупана със сладкиши и горещ шоколад в съседното кафене, под носа на две безпарични, изгладнели хлапета, твърдо реших, че няма да уважавам продажните й списания. И я блокирах. Пълен игнорънс. Както са ме научили неписаните правила на това прелестно кралство.
Колкото до опонентката й отдясно, направо не знам как по-безопасно да я намразя.
- Тя два пъти неуспешно се е опитвала да си сменя пола - ми обясни мисис Уорнър, докато загъваше букет срамежливи лалета в напръскан със звездички целофан - иска да бъде мъж и това е! Ако не й хвърлиш нещо, ще те прокълне! Много е зла. Ако ще се задържаш по-дълго в нашия град, най-добре е винаги да носиш излишна лира в джоба си за нея. Иначе - лошо!
Лошо, лошо, ама аз съм твърдоглава. Подминах изменничката на женския пол, а тя възмутено изкрещя подире ми като сова:
- Излишна лира?!
- Нямам - бафнах, засилена към кристалните врати на „Спенсър”-а.
- Ами да си счупиш крака дано - кресна след мене костеливата вещица.
- Кучка - не и останах длъжна аз. Но на втората крачка се спънах и си обелих коляното, което заслужи съчувствието поне на трима загрижени господа.
Оттогава винаги й давам по лира. Обзе ме неимоверно, обемисто суеверие, твърде трудно за вместване в рамките на малкия град. Ама и „Кучката” си остана. Симпатията е необяснимо чувство. В нея понякога няма ниша за нежност.
Доверих на мисис Уорнър, че ще живея тук. Тя и градчето одобриха решението ми. Минаха години. Когато знаеш как да възкръсваш ежедневно, не е необходимо да забелязваш своето обитание. Достатъчно е да играеш по правилата и да имаш една излишна лира за всеки суеверен случай, който може да те изкара от релсите. А те са безкрайни, гладки и смазани. И водят от магазин в магазин, чак до щанда с бижутата, за който се залепям почти всеки ден, за да си припомня, че съм родена принцеса. Въпреки „щастието” да функционирам като еманципирана жена.
- Днес приемаме само кеш, госпожо - усмихва се милата продавачка зад касата - правим го за благотворителност наа … ох, забравих каузата, но е благородна, уверявам Ви!
- Няма проблем - откликвам като ехо, влюбена във фалшивата диамантена огърлица, изтегната пред очите ми - сигурна съм, че е така. Колко струва?
Момичето назовава цената. Бъркам с разтреперани пръсти в разхвърляното си портмоне. Когато се влюбвам в бижута, всички каузи са благородни.
- Не Ви достига една лира - гальовничи служителката.
По дяволите! На косъм съм от целта си. Навън се смрачава. А единственият блясък в деня ми сатанински намига в огърлицата.
- Изчакайте, моля - казвам на госпожицата - сега се връщам.
Пред вратите на опустелия „Спенсър”, неизменно стърчи костелива и вещерска фигура.
- Кучко - прошепвам с пълно смирение - имаш ли излишна лира? Трябва ми да си доплатя за една огърлица. За разлика от теб аз просто искам да продължавам да бъда жена.
- Вземи - търкулва монетка в ръката ми тя - ако вече бях мъж, щях да ти я купя. Имам пари. Но ми трябват за операцията. Ще опитвам, докато се получи. После се махам оттук. Тясно ми е. А светът е широк, интересен. И мъжки. Ще го имам, защото почти съм си го изпросила. Лира по лира. Докато ти си купуваше огърлици, кафе и цветя …