ЗИМНИ МИНИАТЮРИ
ПРЕСЪХНАЛО ЕЗЕРО
Пресъхналото езеро край алпинеума е покрито със суха трева, като изоставено сметище. В една от локвите проблясва лед, като късове натрошена мозайка.
——————————
МЪГЛИВА УТРИН
В мъгливата утрин дърветата се излежават лениво под пухкава завивка. Голите клони стърчат притихнали. Няма полъх на вятър, нито птичи гласове. Не се мяркат палавите опашки на катериците.
Слънцето, спряло насред път, като че се колебае дали да върви по-нататък. Слабите му лъчи едва проникват сред гъстата пелена.
Долита самотен писък на влак, промъкнал се по релсите, но и той заглъхва скоро в гънките на белия воал.
——————————
ПОЧТИ КАТО ДЪЖД…
Късна есен. Утрините са студени и неуютни.
Гъста мъгла обвива гората. Дърветата тъмнеят безмълвни. По клонките им стърчат ледени иглички. Вцепенени, те търпеливо очакват зимния покров.
Към пладне хладът омеква и мразовитите бижута изчезват. Вместо тях гората се окичва с бисерни капчици. Те падат с тих шепот върху сухите листа. Отначало бавно, след това по-бързо хиляди чисти сълзици шумолят като есенен дъжд.
Водни струйки ръсят раменете ни. Мислим, че вали. Но когато излизаме на малка полянка, дъжда остава зад гърба ни.
Няколко крачки по-нататък, влагата отново ни съпътства. Не се чува тътен на буря, но студеният дъжд се излива в мъглата. Въздишките му унасят като приспивна песен в топла стая.
Капчиците се ронят цял следобед. Сковаващата тишина се завръща със здрача. В мрака скрежът покрива мокрите клонки и заменя изчезналите листа.
——————————
БЕЗМИЛОСТНА АГРЕСИЯ
Тътенът на артилерийската подготовка се носи цяла нощ. Тъмни облаци, осветявани от мълнии, прелитат низко в гората, като бомбардировачи над беззащитно селище. Едри шрапнели обсипват напуканата земя. Широките цепнатини бавно се затварят, сякаш някои залоства укритие в дълбок бункер. Изоставени, дърветата оголват снага под пороя.
Вятърът атакува призори, когато няма съпротива. Грубо, с ритници и удари, той блъска пред себе си мрачен неволник - студа, подчинен от завоевателя някъде на север. Горските пленници свеждат покорно глави. Злият победител разтърсва безмилостно клоните и надниква в пазвите им от шума. Последнте шепи листа се отронват с тиха въздишка.
Доволен, господарят се отдалечава и слънцето разтваря със светли длани пелената от облаци. Гората просветва като изоставен дом, с широко разкрити врати. Сияние пронизва зъзнещите стволове и разпръсква сенките. Пъстри декори в гигантската сцена подсещат за непознати страни и забележителни герои. Може би ще чуем тържествената и тревожна музика на Вагнер, чиито акорди заглушават леденото дихание.
——————————
НАСТЪПЛЕНИЕ
Пронизващ вихър препуска стремглаво от север. Тежки облаци бягат от сприхавия му нрав. Когато ги настига, той сграбчва с вкочанените си пръсти влакнестите тела и ги тръска яростно, до умопомрачаване. Хиляди бели пухове се изсипват върху смълчаната гора. Тъмният й силует се разтваря неусетно в бясната въртележка.
На сутринта небето е синьо и слънцето озарява еднообразен пейзаж. Уморен, вятърът се е спотайва в някой овраг, загърнал се със снежна пелена. Дърветата мълчат като че след шок. Бели ленти, очертаващи стволовете, се губят високо между клоните им. Проточват се там, където растат мъховете и сочат посоката, от която е нахлул неумолимия завоевател.
——————————
МАЛКА ПАУЗА
Слънцето огрява обсипаните със сняг пространства и горските обитатели се обаждат сякаш е ранна пролет. Не случайно руския природоописател Михаил Пришвин твърди, че чувства дъха й още в януари. Томпсън Ситън пък разказва, че синигерите веднъж в годината губят ума си. Това става през зимата, когато долавят дъха на топлината.
Не зная коя птица подвиква весело между клоните, но сигурно е синигер.
Радостни ни посрещат и разцъфналите глухарчета, на припек край дърво, два дни преди Новата година. Златните им очи окуражават с усмивка, въпреки предстоящите студове и мъгли.
